Италиански иредентизъм в Далмация
Италианският иредентизъм в Далмация е движение на общественото мнение, което между втората половина на XIX и първата половина на XX век се стреми към обединението на Далмация с Кралство Италия.
Причини за иредентизъм
[редактиране | редактиране на кода]
Далматинските иредентисти настояват за анексирането на Далмация към Кралство Италия, защото я смятат за иредентиска територия – земя, която според тях е неразривно свързана с италианското културно и идентичностно наследство. Освен това регионът се възприема като част от естествените географски граници на физическа Италия.[1]
В подкрепа на тези претенции иредентистите изтъкват историческото присъствие на италианска общност в Далмация, датиращо още от преди XI век. През този период Венецианската република започва да оспорва контрола над региона с Кралство Унгария. През 1409 г. Венеция окончателно анексира Далмация, която остава под нейно управление до 1797 г., с изключение на Дубровнишката република. Между 1805 и 1807 г. Далмация, заедно с Дубровник, е включена в състава на Наполеоновото Кралство Италия.
Според демографски данни, през 1816 г. италианскоговорящото население в Далмация наброява приблизително 60 000 души, което представлява около 20% от общото население на региона.[2] През 1910 г. този брой е намалял значително — италианците са 18 028 души, или едва 2,7% от населението.[3]
История
[редактиране | редактиране на кода]Предистория
[редактиране | редактиране на кода]
Първите прояви на участие на италианските далматинци в движението Рисорджименто се свързват с революционните събития от 1848 г., когато те вземат активно участие в създаването на Република Сан Марко във Венеция. Сред най-известните далматински фигурии, ангажирани в този процес, се открояват Николо Томазео и Федерико Сейсмит-Дода.[4]
След този период в Далмация се формират две основни националистически движения – италианското и славянското. Италианското движение намира своя водещ представител в лицето на Антонио Баямонти,[5] който в периода 1860 – 1880 г. заема длъжността кмет на Сплит, избран от проиталианската автономистка партия, представляваща италианското мнозинство в града. Баямонти е реформатор и единодушно признат кмет, а също така е член на Далматинския провинциален парламент (1861-1891) и на Австрийската камара на депутатите (1867-1870 и 1873-1879).
С нарастването на прославянските настроения във Виена Баямонти реагира със запомнящи се речи пред централния парламент в австрийската столица. В опит да го отстрани от политическата сцена, Хабсбургското правителство му предлага престижна дипломатическа кариера, която той категорично отказва. Впоследствие, използвайки политическо напрежение и бунт, през 1880 г. градският съвет на Сплит, ръководен от Баямонти, е официално разпуснат.
Антииталиански мерки на Хабсбургското правителство
[редактиране | редактиране на кода]След третата война за италианска независимост, която довежда до анексирането на територии към Кралство Италия, австрийската имперска администрация през втората половина на XIX век засилва своето политическо влияние в регионите с италианско население. Целта е да се ограничи въздействието на италианската етническа група поради опасения от нейните иредентистки стремежи.
На заседание на Министерския съвет на 12 ноември 1866 г. император Франц Йосиф I Австрийски очертава мащабен проект, насочен към германизацията или славянизацията на областите на империята с италианско присъствие.[6] Тези политики поставят италианското население в неблагоприятно положение и допринасят за задълбочаване на напрежението между италианци и славяни.
Въпреки това, благодарение на сътрудничество с местните сърби, въведено от Роберто Гилянович от Задар и Джовани Авоскани от Дубровник, италианците успяват да поемат управлението на общинската администрация в Дубровник през 1899 г. През 1909 г. обаче италианският език е забранен във всички обществени институции, а италианците са изгонени от общинските администрации.[7] Тези действия, наред с други мерки в полза на славянската етническа група – считана от империята за по-лоялна към короната – допринасят за ескалация на конфликта и за засилване на най-радикалните и революционни течения сред италианските иредентисти.
Организиран иредентизъм
[редактиране | редактиране на кода]Политическите искания на италианските далматинци намират израз чрез дейността на Автономистката партия, основана през 1878 г. и разпусната през 1919 г. Неин виден представител е Антонио Баямонти. Първоначално тя се ползва с подкрепата и на част от славянското население, но с течение на времето, поради засилващата се враждебност от страна на австрийските власти и нарастващите противоречия със славянския елемент, автономистката програма е заменена с открито иредентистки проект за региона.
През 1889 г. е основавано Дружество „Данте Алигиери“, чиято цел е защита и разпространение на италианския език по света. Това създава възможност за подкрепа на инициативи, насочени към съхраняване на италианоезичния елемент в Далмация. В този период Роберто Гилянович, като попечител на дружеството, основава Националната лига в Задар и активно насърчава популяризирането на италианската култура в района. Същата година иредентистът Луиджи Дзилиото става кмет на Задар – пост, който заема до началото на Първата световна война, когато е обвинен в държавна измяна и е отстранен от австрийските власти.
На 26 април 1909 г. са приети законодателни разпоредби, които влизат в сила на 1 януари 1912 г. и премахват официалния статут на италианския език в региона, като остават само хърватския език като признат административен език. Това решение води до изключване на италианските далматинци от общинските администрации[8], което допълнително изостря иредентистките настроения сред тях.
С избухването на Първата световна война много далматински италианци се записват в Кралската армия, за да воюват заедно с Италия. Сред тях се откроява Франческо Рисмондо, докато други, като Натале Крекич и Ерколано Салви, са интернирани в Австрия.
Нарушени споразумения
[редактиране | редактиране на кода]
След края на Първата световна война, която според някои историци като Адолфо Омодео бележи завършека на Рисорджименто, Италия очаква да анексира Северна Далмация – включително градовете Зара (Задар), Себенико (Шибеник) и Книн – в съответствие с клаузите на Лондонския договор от 1915 г. Анексирането обаче е оспорено от новосъздаденото Кралство на сърби, хървати и словенци, което получава подкрепата на американския президент Удроу Уилсън. В резултат на това Далмация е присъединена към новосформираното Кралство Югославия, с изключение на Задар и някои острови, които са прехвърлени на Италия съгласно Рапалския договор от 1920 г.
Междувоенният период се характеризира с напрегнати отношения между италианските и славянските далматинци, допълнително усложнени от политическото напрежение между Италия и Югославия. През 1928 г. е подписан двустранен договор между Италия и Югославия, целящ улесняване на завръщането на италианските бежанци от Далмация. Въпреки това договорът е възприет като провокация от славянското население и на практика остава неприложен.
Сред най-активните представители на иредентисткото движение в този период се откроява Алесандро Дудан — страстен защитник на идеята за анексиране на Далмация към Италия, както по време на Първата, така и на Втората световна война.
Втора световна война
[редактиране | редактиране на кода]През 1941 г., в хода на Втората световна война, Югославия е окупирана от силите на Оста – Италия и Нацистка Германия. Територията на Далмация е разделена между Италия, която създава Губернаторство Далмация, и Независимата хърватска държава, която анексира Дубровник и Морлакия.
След капитулацията на Италия на 8 септември 1943 г. Независимата хърватска държава анексира Губернаторство Далмация, с изключение на територии, които са били под италианска юрисдикция още преди началото на конфликта – например град Задар.
С подписването на мирните договори през 1947 г. и с последвалото предаване на цяла Далмация на Югославия, включително Задар и италианските острови, италианските далматинци последват съдбата на истрийските изгнаници: само стотина от тях остават в Задар – италиански град, сринат до основи от бомбардировките, където преди това са живели около 20 000 техни сънародници.
Изселвания
[редактиране | редактиране на кода]
Италианското иредентистко движение в Далмация окончателно замира след края на Втората световна война. Основните причини за това са масовото изселването на италианските далматинци от родните им земи и отказът на следвоенната италианска държава да поддържа иредентистка политика.
След 1947 г. Далмация става част от Социалистическа федеративна република Югославия. В рамките на федерацията по-голямата част от региона попада в състава на Социалистическа република Хърватия. Изключения правят:
- Которският залив и Будва, които са включени в Социалистическа република Черна гора
- Неум, който става единственият морски излаз на Социалистическа република Босна и Херцеговина
След разпадането на Югославия през 1991 г. териториалните граници, установени в социалистическия период, остават непроменени. Това затвърждава новата геополитическа карта на Адриатическо море, в която италианското културно наследство в Далмация остава предимно в историческите архиви и в спомените на изгнаниците.
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Irredentismo italiano in Dalmazia, di Lucio Toth Архив на оригинала от 2012-04-06 в Wayback Machine.
- ↑ Dizionario Enciclopedico Italiano (Vol. III, pag. 729-730), Roma, Ed. Istituto dell'Enciclopedia Italiana, fondata da Giovanni Treccani, 1970
- ↑ Š.Peričić, O broju Talijana/talijanaša u Dalmaciji XIX. stoljeća, in Radovi Zavoda za povijesne znanosti HAZU u Zadru, n. 45/2003, с. 342
- ↑ Dizionario Enciclopedico Italiano (Vol. III, pag. 729-730), Roma, Ed. Istituto dell'Enciclopedia Italiana, fondata da Giovanni Treccani, 1970
- ↑ Dizionario Enciclopedico Italiano (Vol. III, с. 729-730), Roma, Ed. Istituto dell'Enciclopedia Italiana, fondata da Giovanni Treccani, 1970
- ↑ Die Protokolle des Österreichischen Ministerrates 1848/1867. V Abteilung: Die Ministerien Rainer und Mensdorff. VI Abteilung: Das Ministerium Belcredi, Wien, Österreichischer Bundesverlag für Unterricht, Wissenschaft und Kunst 1971, vol. 2, с. 297. Пълно цитиране на източника и превод от Luciano Monzali, Italiani di Dalmazia. Dal Risorgimento alla Grande Guerra, Le Lettere, Firenze 2004, с. 69.)
- ↑ Dizionario Enciclopedico Italiano (Vol. III, с. 730), Roma, Ed. Istituto dell'Enciclopedia Italiana, fondata da Giovanni Treccani, 1970
- ↑ Dizionario Enciclopedico Italiano (Vol. III, с. 729-730), Roma, Ed. Istituto dell'Enciclopedia Italiana, fondata da Giovanni Treccani, 1970
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Matteo Bartoli, Le parlate italiane della Venezia Giulia e della Dalmazia, Grottaferrata, Tipografia italo-orientale, 1919.
- don Giovanni Eleuterio Lovrovici, Zara dai bombardamenti all'esodo (1943–1947), Marino. Roma, Tipografia Santa Lucia, 1974.
- (EN) Arrigo Petacco, A tragedy revealed: the story of Italians from Istria, Dalmatia, Venezia Giulia (1943–1953), Toronto, University of Toronto Press, 1998.
- Angelo Vivante, Irredentismo adriatico, Dedolibri, 1984.
  |
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Irredentismo italiano in Dalmazia в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
