Направо към съдържанието

Италиански регион със специален статут

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Карта на Италия с 20-те региона. Тези със специален статут са в червено.

Италиански регион със специален статут (на италиански: Regione italiana a statuto speciale) е регион, който се ползва с разширена автономия, определена чрез специален конституционен закон. Тази автономия включва по-широки законодателни, административни и финансови правомощия в сравнение с регионите с обикновен статут.

Обща информация

[редактиране | редактиране на кода]

Пет италиански региона притежават специален статут, одобрен от Италианския парламент с конституционен закон:

Автономията на тези региони се основава на:

  • исторически и културни особености;
  • географска изолираност или стратегическо положение;
  • наличието на значителни етнически и езикови малцинства.

След Втората световна война в Сицилия и Сардиния се появяват силни политически движения, настояващи за независимост. За да се предотврати риск от вътрешни конфликти, новото републиканско правителство предоставя на тези региони специален статут.

Подобна автономия е призната и на територии с исторически малцинства:

Макар и всички да са региони със специален статут, правомощията им не са еднакви. Всеки статут е изготвен индивидуално, за да отрази:

  • историческите особености на региона,
  • неговата културна и езикова специфика,
  • икономическите и географските условия.

Така например:

  • Сицилия и Сардиния разполагат с особено широки финансови правомощия;
  • Вале д'Аоста защитава френскоезичната си идентичност;
  • Трентино–Алто Адидже има уникална система на двустепенна автономия, при която провинциите Тренто и Болцано притежават повече правомощия от самия регион;
  • Фриули‑Венеция Джулия има специални компетенции, свързани с граничното си положение и присъствието на словенско малцинство.

История

[редактиране | редактиране на кода]

Нуждата от предоставяне на разширена автономия на определени територии възниква непосредствено след края на Втората световна война. С Декрет‑закон № 21 от 27 януари 1944 г.[1] и Декрет № 91 от 18 март 1944 г. са създадени институциите на Върховния комисар за Сардиния и Върховния комисар за Сицилия, подпомагани от консултативни съвети (учредени съответно с Декрет‑закон № 90/1944 за Сардиния и № 91/1944 за Сицилия).[2]

По-късно, със законодателни декрети № 416 и № 417 от 28 декември 1944 г., са формирани и регионални съвети, представляващи местните партии и профсъюзи.

Сицилия получава своя специален статут с Регионален декрет‑закон № 455 от 15 май 1946 г., още преди институционалния референдум от 2 юни 1946 г., който установява Републиката, и преди приемането на Конституцията на Италия.

На 5 септември 1946 г., в рамките на Парижката мирна конференция, е подписано споразумението „Де Гаспери–Грубер“, което гарантира автономна законодателна и изпълнителна власт на провинциите Тренто и Болцано. Почти едновременно с това влиза в сила Законодателен указ № 545 от 7 септември 1945 г., който учредява Автономния окръг Вале д'Аоста.[3]

Тези специални автономии са конституционно закрепени в чл. 116 от новата Конституция на Италия, влязла в сила на 1 януари 1948 г. Съгласно 17‑тата преходна и заключителна разпоредба, Учредителното събрание трябва да одобри специалните регионални устави до 31 януари 1948 г. На 26 февруари 1948 г. са приети следните конституционни закони, които превръщат уставите в част от конституционния ред:[2]

  • Конституционен закон 2/26 февруари 1948: Превръщане на Устава на Регион Сицилия в конституционен закон;[4]
  • Конституционен закон 3/ 26 февруари 1948: Специален устав на Сардиния[5]
  • Конституционен закон 4/ 26 февруари 1948: Специален устав на Вале д'Аоста[6]
  • Конституционен закон 5/26 февруари 1948: Специален устав на Трентино-Алто Адидже.[7]

Последният регион, получил специален статут, е Фриули‑Венеция Джулия. Определянето на неговите граници е деликатен процес поради геополитическото значение на района в началото на Студената война, когато границата между Италия и Югославия представлява разделителна линия между Западния и Източния блок. Уставът на региона е одобрен с Конституционен закон № 1 от 31 януари 1963 г.

Особени форми и условия на автономия

[редактиране | редактиране на кода]

Специален устав и уставни закони

[редактиране | редактиране на кода]

Особените форми и условия на автономията на регионите със специален статут се установяват чрез Регионалния устав, наричан Специален устав, който определя изключителните правомощия, предоставени на съответния регион.

Основната разлика между Специалния устав и Регионалния устав на региона с обикновен статут (т. нар. „Устав на обичайното право“) е, че докато последният се приема и изменя с регионален закон, Специалният устав, както и всякакви негови изменения, се приемат с конституционен закон.

С Конституционен закон № 1/1999 са разширени правомощията на регионите с обикновен статут, особено чрез увеличаване на въпросите от съвместна компетентност между държавата и региона. Това води до относително намаляване на разликата между регионите с обикновен и със специален статут. За да се преодолее този дисбаланс, Конституционен закон № 2/2001 предоставя на регионите със специален статут възможността да приемат уставни закони.

Уставният закон се различава от обикновения регионален закон, защото:[8]

  • изисква еднократно одобрение с абсолютно мнозинство от Регионалния съвет;
  • може да бъде подложен на потвърдителен референдум по искане в срок до три месеца от публикуването (по инициатива на 1/5 от регионалните съветници или 50 000 избиратели);
  • може да бъде подложен на превантивна проверка за конституционност по искане на правителството в срок до 30 дни от публикуването.

Уставният закон обаче се различава от Обикновения регионален устав, който изисква двойно решение (с абсолютно мнозинство) и също така обхваща обективна рамка на дисциплина, която не съвпада напълно: регионът или провинцията на диференцираното право може всъщност да регулира изборните въпроси, формата на управление, народната законодателна инициатива и референдума, но не може да установява принципни норми, аналогични на програмните уставни норми на обикновените устави.[8]

Принципите, установени в специалните закони, се определят от смесена държавно-регионална комисия със законодателни укази за прилагане,[9] които се различават от общия облик на законодателните укази по чл. 76, тъй като не изискват конкретен закон за прехвърляне на правомощия.

Компетенции

[редактиране | редактиране на кода]

Законодателна автономия

[редактиране | редактиране на кода]

В регионите със специален статут се предвиждат три вида законодателна власт:

  • изключителна компетентност, което е най-характерната
  • конкурираща се законодателна власт, която отговаря на същите ограничения по отношение на компетенциите като тези на обикновените региони, но се различава от тях по изброените въпроси;
  • допълваща и нормотворческа компетентност, която позволява на регионите да създават правила по определени въпроси, които да могат да адаптират държавното законодателство към регионалните нужди, като по този начин се избягва компетентността на регионите и се запазват остатъчните въпроси за Държавата.

Административна автономия

[редактиране | редактиране на кода]

В регионите със специален статут и в автономните провинции, дори след реформата на Дял V от Конституцията, продължава да се прилага принципът на „паралелност на функциите“. Това означава, че регионът разполага с административна компетентност по всички въпроси, по които упражнява законодателна власт – както по силата на Специалния устав, така и по силата на клаузата за приравняване съгласно чл. 10 от Конституционен закон № 3/2001.

За разлика от регионите с обикновен статут, при които новият чл. 118, ал. 1 от Конституцията предоставя общата административна компетентност на общините, в регионите със специален статут продължава да действа моделът на „необходимата косвена администрация“ (по образеца на стария чл. 118). Това означава, че регионите могат да делегират изпълнителни функции на местните власти, вместо да ги прехвърлят по право.[10]

Закон № 131/2001 (т.нар. „Закон Ла Лоджа“) предвижда в чл. 11, ал. 2 възможността за прехвърляне на „допълнителни“ административни компетенции, признати по чл. 10 от Конституционен закон № 3/2001, от държавата към регионите чрез законодателни постановления за прилагане. ВВъпреки че част от доктрината поддържа тезата, че тези компетенции следва да принадлежат на общините по силата на новата конституционна рамка,[11] Конституционният съд, с решение № 314 от 2003 г., потвърждава валидността на тази процедура. Съдът изрично признава продължаващото действие на паралелността на функциите в регионите и провинциите със специален статут, като по този начин утвърждава специфичния им модел на административна автономия.

Финансова автономия

[редактиране | редактиране на кода]

Петте региона с диференциран режим традиционно се ползват с по-широка финансова автономия, което често поражда стремеж на гранични общини от региони с обикновен статут да преминат към специалните региони. Емблематичен е случаят от 2007 г. с общините Кортина д'Ампецо, Ливиналонго дел Кол от Лана и Коле Санта Лучия през 2007 г.[12], които провеждат референдум за присъединяване към автономния регион Трентино–Алто Адидже.

През 2000 г. средният публичен разход на глава от населението в регионите със специален статут е почти два пъти по-висок от този в регионите с обикновена автономия – 3257 евро срещу 1852 евро.[13]

Регионите и провинциите със специален статут винаги са разполагали с възможността да въвеждат собствени данъци чрез регионален закон; определят по-висок процент на участие в приходите от държавните данъци.

Тази възможност е предвидена, но на практика отказана на регионите с обикновен статут преди реформата на Дял V от Конституцията (2001 г.).

Процентът на участие в държавните данъчни приходи в регионите със специален статут варира между 5% и 100%.

Особено показателен е случаят със Сицилия, където всички приходи от държавните данъци постъпват в регионалния бюджет, а държавата е тази, която участва с трансфери към централната хазна.

След реформите от 2001 г. разликата между регионите със специален и обикновен статут значително намалява, включително в областта на публичните финанси.

Законодателството за прилагане на новия чл. 119 от Конституцията – Закон № 42/2009 – предвижда, че координацията на регионалните и провинциалните финанси в регионите със специален статут и трябва да бъде уредена чрез законодателни постановления за прилагане, които представляват специални нормативни източници, изготвени със съвместното участие на Смесената държавно‑регионална комисия за регионите със специален статут.

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  • Giuseppe Lauricella, Giovanni Guadalupi, Lo Statuto speciale della Regione Siciliana, Giuffrè, Milano, 2010.
  • Temistocle Martines, Antonio Ruggeri, Carmela Salazar, Lineamenti di diritto regionale, Giuffrè, Milano, 2008.
  • Francesco Casula, Statuto sardo e dintorni, Artigianarte editrice, Cagliari, 2001.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Декретът-закон (Decreto-legge) е временен законодателен акт на италианската правна система със силата на закон, приет в извънредни случаи на необходимост и спешност от правителството съгласно чл. 77 от Конституцията на Италианската република, и уреден съгласно чл. 15 от закона от 23 август 1988 г., n. 400.
  2. 1 2 Antonio D'Atena, Diritto regionale, pp. 225-227, Giappichelli, Torino, 2010.
  3. ↑ Testo del d. lgs. lgt. 545/1945 // Архивиран от оригинала на 23 окт. 2013.
  4. ↑ L. cost. 2/1948 // Архивиран от оригинала на 23 окт. 2013.
  5. ↑ L. cost. 3/1948 // Архивиран от оригинала на 24 октомври 2013. Посетен на 11 октомври 2022.
  6. ↑ L.cost. 26 febbraio 1948, n. 4 Statuto speciale per la Valle d'Aosta // Посетен на 11 окт. 2022.
  7. ↑ L. cost. 5/1948 // Архивиран от оригинала на 23 окт. 2013.
  8. 1 2 Antonio D'Atena, цит. съч., с. 238 и сл.
  9. ↑ Указът за прилагане на Устава на региона със специалния статут (на итал. Decreto di attuazione degli statuti) е законодателен указ на Италианската република, който публикува правилата за прилагане на италианските региони със специален статут, одобрен от Съвместните комисии Държава-Регион и обнародван от Президента на републиката.
  10. ↑ Antonio D'Atena, цит. съч., с. 245-246.
  11. ↑ Antonio D'Atena, цит. съч., с. 250-251.
  12. ↑ Cortina vuole andare in Alto Adige // 29 окт. 2007. Архивиран от оригинала на 23 окт. 2013. Посетен на 10 окт. 2022.
  13. ↑ Antonio D'Atena, цит. съч., с. 236.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Regione italiana a statuto speciale в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Италиански_регион_със_специален_статут&oldid=12810361“.