Италиански ренесанс

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Италианският ренесанс е най-ранното проявление на общия Европейски ренесанс, период на голяма културна промяна и постижения.

Обща характеристика[редактиране | редактиране на кода]

Започва в Италия през 1420 г. и продължава до 16 век, и обозначава прехода между Средновековна и Ранна модерна Европа. Терминът „Ренесанс“ влиза в употреба през 19 век в произведенията на историци като Жул Мишле и Якоб Буркхард. Макар че зараждането на подобно движение датира от началото на 1420 г., то остава ограничено до образованите хора, посветили се на интелектуални усилия и покровителстващи изкуствата, а много други аспекти на италианската култура и общество в голямата си част не се променят и до края на века Ренесансът не успява да достигне апогея си.

Думата „ренесанс“ (на италиански: Rinascimento) означава „възраждане“ и епохата е известна с подновения интерес към културата на класическата Античност след периода на Средновековието, който ренесансовите хуманисти означават като „Тъмни векове“. Тези промени, макар и значителни, са концентрирани в елита, а животът на мнозинството от населението се променя малко в сравнение със Средновековието. Другият термин за Ренесанс в Италия е хуманизъм (идва от латинската дума homo – „човек“ и означава, че в центъра на ценностната система се поставя човекът). Той се подразделя на три неравномерни дяла: Ранен, Висок и Късен. Вместо тях италианците предпочитат употребата на понятията Треченто, Куатроченто и Чинкуеченто.

Треченто[редактиране | редактиране на кода]

Италианската наука отнася началото на хуманизма (Ренесанс) към 20 – 30-те години на 14 век, защото тъкмо тогава започва и възраждането на Античността като свят на литературата и културата и като идеал за подражание. Франческо Петрарка се оказва средоточие на всички импулси, свързани с възкресяването на Античността през италианското Треченто. Тогава настъпва преврат в човешкия живот и мироглед, огромен разцвет на художествената култура във всички видове и жанрове. Овладява се балансът между вътрешна и външна красота. Изобразяват се както велики светци, така и велики грешници, както божествената красота, така и грозотата. През този период започва да се търси индивидуализацията на човека – портретът. Изобразяват се исторически личности или митологични образи на богове.

Перспективата и пропорциите са напълно овладени, както в архитектурата и скулптурата, така и в живописта.

Куатроченто (Ранен Ренесанс)[редактиране | редактиране на кода]

Куатроченто (на италиански: quattrocento – „четиристотин“, съкращение от mille quattrocento – италианската дума за „хиляда и четиристотин“) е обобщаващ термин, в който се включват културните и творчески събития от 15 век в Италия. Периодът обхваща и е съотносим с периода на Ранния ренесанс. Столетието след Петрарка и Бокачо е всъщност времето на утвърждаването на новата хуманистична култура в Италия. Това е и епохата, когато се утвърждава статутът на субекта – носител на тази нова култура – хуманистът. През първата половина на 15 век хуманизмът вече се възприема не само като характеристика на новата култура, но и като професия. Хуманистът е задължително специалист по древните езици и култури.

Още през 14 век в повечето от водещите духовни и културни центрове на Италия се осъществява преход от свободни градове-републики към принципати, т.е. към властта на отделни аристократически или буржоазни фамилии. Такива са Медичите, Висконти, Савойските херцози и др.

Литературата, създавана през тази епоха в Италия, е написана главно на латински и има предимно философски и публицистичен характер. Същевременно културата на хуманизма притежава още една съществена страна – изследователски и събирателен характер. Повечето видни хуманисти продължават издирването на древни ръкописи из манастирските библиотеки. През първата половина на Куатроченто нараства интересът към старогръцката литература. Много византийски учени се заселват в Италия още през втората половина на 14 век, а след падането на Константинопол (1453 г.) непрестанно нараства корпусът на старогръцката литература, появяват се нейни издатели и разпространители, и кръгозорът на късните хуманисти се разширява неимоверно много.

Освен учено-филологическия компонент, възраждането на Класическата античност в Италия, е налице и художествено-литературен. Широко разпространено е тогавашното убеждение в необходимостта да бъде възкресена и класическата литература, за да се сключи кръгът на времето и да се изключи от развитието периодът на варварството, свързани с дългата епоха на Средновековието. Възраждането на античната литература приема най-различни степени и форми. 

Епохата на Куатроченто се характеризира и с развитието на хуманистичната философия в отличие с тази на Треченто. Първоначално е силно въздействието на античната стоическа философия, чиито принципи биват популяризирани от Леонардо Бруни и Поджо Брачолини.

Несъмнено това три четвърти столетие е епоха на разцвет на хуманистичната култура и новолатинската литература в Италия. През това време литературата на простонароден латински (на лат. vulgus) е в отстъпление, макар че повечето от видните хуманисти се изявяват като двуезични, т.е. пишат на латински и на италиански език.

Чинкуеченто (Висок ренесанс)[редактиране | редактиране на кода]

През четвъртото десетилетие на 16 век постепенно започват процеси в изкуството и литературата. Това са маниеризмът в живописта, барокът в архитектурата и маринизмът в поезията. Усъвършенстването на живописта довежда още през Треченто до откриване на линейната перспектива, създаваща чувството за триизмерност и реалистична достоверност. Връх в развитието на реалистичната ренесансова живопис в Италия в края на 15 век и първата четвърт на 16 век представляват творчеството на Лука Синьорели, Леонардо да Винчи, Рафаело и Микеланджело.

В края на 15 и началото на 16 век Италия не се различава съществено от страната, която е била в епохата на тречентото. Тя е същия конгломерат от дребни княжески владения (принципати) и малко на брой свободни градове-републики, сред които се откроява Венеция. Важен фактор в политиката и културата е папската курия, владееща обширни земи в Централна Италия.

През втората половина на Чинкуеченто тази слаба и феодално разпокъсана Италия привлича все по-определено апетитите на двете съседни кралства със силна абсолютиска власт – Франция и Испания. Около средата на столетието Неаполитанското кралство става за дълго владение на арагонската испанска династия. В края на 15 век започват военните походи и на френските крале – Шарл VIII, Луи XII и Франсоа І. В продължение на 15 години (1499 – 1514) Луи XII държи в подчинение значителни област от Северозападна и Централна Италия. Превратностите на войната и съперничеството между Франция и Испания довеждат до окупацията на Ломбардия и на главния ѝ град Милано от испанците.

Освен войните и чуждите нашествия, помрачили първата третина на Чинкуеченто, сред причините, довели до кризата в италианските земи, се намесва още един фактор с дълготрайно значение. Откриването на Америка от Христофор Колумб довежда до невероятно активизиране на презокеанските пътешествия и до истинска треска за завоюване на отвъдморски територии. Начело на този процес застават западноевропейските морски страни – Англия, Франция, Холандия. Разпокъсана Италия постепенно губи значението си на средище в европейската търговия, на посредник между Европа и Близкия, Средния и Далечния Изток. Това е и началото на упадъка на най-големите морски пристанища Неапол, Венеция и Генуа, а този икономически упадък постепенно води и до упадък в културата.

Литературата през Италианския ренесанс[редактиране | редактиране на кода]

Промените в културата, литературата и изкуствата, не отстъпва на промените в стопанския отрасъл. Творчеството през Ренесанса е със светски и хуманистичен характер, а самите творци изоставят теоцентричните възгледи и изобразяват човека като реално земно същество.

Ренесансът в литературата започва с Данте, продължава с Петрарка, Джовани Бокачо, Лудовико Ариосто, Торквато Тасо. За родоначалник на епохата на Ренесанса в литературата е прието да се счита италианският поет Данте Алигиери (1265 – 1321), разкриващ същността на хората от това време в произведението си „Комедия“, което впоследствие е наречено „Божествена комедия“. Любовните сонети на Франческо Петрарка (1304 – 1374) откриват дълбините на вътрешния мир на човека, богатството на емоционалния му живот.

През 14 – 16 век италианската литература преживява разцвет – лириката на Петрарка, новелите на Джовани Бокачо (1313 – 1375), политическите трактати на Николо Макиавели (1469 – 1527), поемите на Лудовико Ариосто (1474 – 1533) и Торквато Тасо (1544 – 1595) я издигат в числото на „класическите“ (наред с древногръцката и древноримската) литератури за другите страни.

Литературата на Ренесанса се крепи на две традиции: народната поезия и „книжната“ антична литература, затова често рационалното начало в нея се съчетава с поетичната фантастика, а комичните жанрове получават голяма популярност. Това се проявява най-вече в големите литературни паметници на епохата: „Декамерон“ на Бокачо, „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес или „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Франсоа Рабле.

Архитектура[редактиране | редактиране на кода]

Принципите на Ренесансовата архитектура обхващат всички елементи на сградата и урбанистичното пространство – от плановата схема, плана на сградата до детайла. Всичко се базира на геометрията, пропорционалността и хармонизацията на частите една към друга според античните канони и в частност римската архитектура и теория (Витрувий), която присъства, макар и като руини, в повечето италиански градове. Възстановява се теорията на класическия ордер (като се развива и в новото качество на композитния ордер от Леон Батиста Алберти – комбинация на коринтски акантови листа с йонийски волути – виж по-надолу), ордерът се прилага в колонади, пиластри и линтели (декорации над отвори), има пълен отказ от стреловидните готически арки и се използват масово полукръгли арки, сводове, ниши и едикули (ниши-олтари обикновено с пластики в тях).

  • Плановете на храмовете по време на Ренесанса са два типа, като еволюцията им може да бъде проследена до раннохристиянските модели: базиликалната форма и множество разновидности на капела с централен план. Плановете са на модулен принцип: планът е модулен, като основният модул е подкуполният квадрат в базиликата.
  • Фасадите са симетрични около централната ос. Стените са облицовани с камък и първоначалната им структура е скрита.
  • Колоните са в ордери (като се използва римската версия на ордерите: тоскански, дорийски, коринтски, йонийски и композитен.
  • Сводовете нямат очертани нервюри като в Готиката, макар че в някои случаи такива елементи се допускат.
  • Арките са полукръгли, а в периода на Маниеризма са многоъгълни.
  • Куполите са структурирани отвън, като често носещите елементи са изявени (като видими ребра). Подобни куполи в средновековието не са правени и те са продукт на нови инженерни решения, и стават символни за ренесансовата архитектура.
  • Таваните се скриват с допълнителна конструкция и се изписват.
  • Вратите се оформят с правоъгълни линтели.
  • Детайлите, със силно влияние от римската архитектура, се изработват с изключителна прецизност, но стават все по-декоративни и не се свързват със структурата на сградата, което особено в последния етап на Ренесанса става трайна тенденция.

Базиликата „Санта Кроче“ във Флоренция е по всяка вероятност проект на Арнолфо ди Камбио, но тя е с доминиращ готически стил. Италианската готика обаче, и особено този храм, е единствената в Европа, при която декоративното третиране на плоскостите подсказва бъдещите форми на Ренесанса.

Първият образец на новата архитектура от периода Куатроченто е базиликата „Сан Лоренцо“ във Флоренция на Филипо Брунелески (1377 – 1446). В нея е и гробницата на Медичите. В тази постройка са налице основните принципи на ренесансовата архитектура – полукръглите сводове и купол, коринтският ордер, полукръглите декоративни аркади по стените.

Донато Браманте (1444 – 1514) е най-значимият архитект на периода Чинкуеченто (Високо Възраждане) и той използва по най-стриктен начин класическите принципи.

Друг пример е Вила Фарнезина на Балдасаре Перуци и негова фреска във вилата.

Изобразително изкуство[редактиране | редактиране на кода]

Изкуството, което творят италианските майстори в този период – на границата между 15 век и първите три десетилетия на 16 век, макар да продължава пътя, начертан през Куатроченто, носи белезите на безспорно по-голямо майсторство. Затова историята го нарича „изкуство на Зрелия Ренесанс“. То може да се сравнява с изкуството на гръцката висока класика (епохата на Фидий), от което се и вдъхновява.

Изкуството на Зрелия Ренесанс се домогва до художествено майсторство и синтез на съдържание и форма, до опростяване на формата и очистване от излишните детайли (присъщи на майсторите от Куатроченто), до подчиняване на отделните подробности на цялото нещо, което в изкуството на 15 век не се постига така пълно. Ново е композиционното решение на темата, отстранени са ненужните фигури и аксесоари, подчертан е центърът на композиция­та и тя е ясна и проста, четлива и в най-големите многофигурни платна. Всяка линия, всеки предмет и всяка фигура в нея са обмислени и не е останало нищо излишно. Компо­зицията е пирамидална, диагонална или хоризонтална в зависимост от целта и задачите, които си поставя творецът. Той мисли върху нея, чертае дори с триъгълник и пергел, докато намери мястото на всяко нещо, влязло в картината, в зависимост от неговата роля в темата. Така се създават сложните, грамадни по размери творби на живописта, в които събитието е доведено до зрителя по най-прекия и лек път, за да бъде възприето и изживяно.

Чувството за монументалност е характерно за творците от Зрелия Ренесанс. Всички велики представители на изкуството от онова време носят своя личен и оригинален стил. В тяхното творчество намира разрешение проблемът за пространството в пейзажа, а психологичната характеристика в портрета стига до голяма дълбочина. Човекът в изкуството на Зрелия Ренесанс заема още по-голямо място и израства като пълноценен представител на тази велика епоха. Култът към духовната и физическата красота е подчертано голям и различен от този през 15 век. Докато човекът в творбите на Куатроченто все още е потънал в един странен, понякога и реален вътрешен свят, от портретите на Зрелия Ренесанс гледат хора, уверени в своята сила, които знаят онова, което мога, и със своето дръзновение са способни на велики дела.

Идеалът за женската красота, която още от тъмната предистория вълнува творците, през епохата на Зрелия Рене­санс е променен. Венерите и мадоните от тази епоха са зрели, красиви жени със закръглена снага и форми, способни да изживеят напълно земните радости. Венерите на Джорджоне и Тициано са много по-жизнени в сравнение с нежните венери на Ботичели. Децата, прегърнати от мадоните на Леонардо и Рафаело, са пълнички, здрави, раздвижили ръце и крака; те се отличават от своите братчета от Куатроченто. Майчината прегръдка е по-силна от тази на мадоната от 15 век, а младенецът в „Мадоната“ на Леонардо е захапал майчината гръд и обърнал очи към зрителя с щастлив поглед, докато в „Мадоната“ на Андреа Мантеня той е свит и за­дремал в прегръдките на майка си, унесена в някакъв странен сън наяве. Това е безспорно голямо постижение на изкуството, което се вдъхновява от действителността. И тук има стремеж към идеализация, но тя е в рамките на художественото претворяване, което е във връзка с живата действителност. Тази идеализация не създава отвлечени и нереални образи. Великите майстори на Зрелия Ренесанс правят своите прекрасни мадони и венери реални и близки на човека, макар да са съчетали в тях красотата на много отделни жени. Ето какво пише Рафаело за своя метод при създаване на женските типове:

Трябва да ви кажа, че за да изрисувам една хубавица, трябва да гледам много..., но тъй като истинска преценка за хубостта липсва, както липсват и хубави жени, аз си служа с една предварителна идея и тази идея имам у себе си.

Леонардо има също такъв идеал и това е характерно за творците от този период.

Изкуството на Зрелия Ренесанс е застъпено в Средна Италия чрез изкуството на Леонар­до да Винчи, Рафаело и Микеланджело в живописта и скулптурата, а в Северна Италия – от Джорджоне и Тициан в живописта.

     Портал „История“         Портал „История          Портал „Италия“         Портал „Италия    
CC BY-SA icon.svg Heckert GNU white.png Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Italian Renaissance“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​