Италиански ренесанс

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Ренесансът (на италиански — Rinascimento, на английски — Renaissance, на немски — die Renaissance) е стил и културно движение в Европа започващо от Средновековието в Италия.Това е най-забележителната епоха в развитието на европейската цивилизация. Ренесанс означава възраждане и се отнася към Възраждането на античната културна традиция на новите времена. Отличава се чрез връщането към ценности и форми на гръцката и римската антика в литературата, философията, науката и най-вече изкуството и архитектурата. В България е възприето тази епоха да бъде наричана Възраждане.

Поява и хронология - Ренесансът не се развива еднолинейно. В различните страни той се появява в различни моменти и чрез разнообразни модификации:

—  Италиански ренесанс -  14-ти –16-ти век

—  Френски - 16-ти век

—  Испански и Английски - 16-ти–17-ти век

—  Българско възраждане - 19-ти век

Идеи на Ренесанса[редактиране | редактиране на кода]

Нарича се преломна епоха, защото в периода 14–17 век общественото и културното развитие на европейските страни излиза от Средновековието и се формират характерните черти на съвременната европейска цивилизация. Терминът Ренесанс — Възраждане е възприет за означаване на засиления интерес към античността, но с нагласата за новаторство. Обновителните процеси започват около 13 век в Италия. В този изключително динамичен период се зараждат специфични обществено — стопански отношения, оформя се буржоазията и интелигенцията. Бавно, но убедено изкуството и обществения живот излизат от доктрините на теологията и схоластиката, започва развитието на науките, като се използва рационализма и опита. Това е периода на революционни постижения. Приносите на Леонардо да Винчи, Николай Коперник, Галилео Галилей, Парацелз и други бележити учени оставят ясна следа и предопределят множество пътища на развитие в науката и изкуството. Превратни за обществото са книгопечатането, новите източници на енергия, великите географски открития, изобретяването и усъвършенстването на огнестрелното оръжие и др. Това е и периодът, в който Европа става водеща сила в икономическото, политическото и културното отношение.

Промените в културата, литературата и изкуствата не отстъпва на промените в стопанския отрасъл. Творчеството през ренесанса е със светски и хуманистичен характер, а самите творци изоставят теоцентричните възгледи, и изобразяват човека като реално земно същество.

Дълбок прелом е извършен през Ренесанса и в театъра, музиката и сродните изкуства.

Ренесансът в Италия[редактиране | редактиране на кода]

Другият термин за Ренесанс в Италия е хуманизъм. (идва от латинската дума хомо (човек) и означава, че в центъра на ценностната система се поставя човека )

Той се подразделя на три неравномерни дяла: Ранен, Висок, Късен

Вместо тях италианците предпочитат употребата на понятията  треченто, куатроченто и чинкуеченто

Италианско треченто[редактиране | редактиране на кода]

Италианската наука отнася началото на хуманизма (Ренесанс) към 30-те – 40-те години на  XIV век, защото тъкмо тогава започва и възраждането на античността, като свят на литературата и културата и като идеал за подражание. Франческо Петрарка се оказва средоточие на всички импулси, свързани с възкресяването на античността през италианското треченто. Тогава настъпва преврат в човешкия живот и мироглед, огромен разцвет на художествената култура във всички видове и жанрове. Овладява се баланса между вътрешна и външна красота. Изобразяват се както велики светци, така и велики грешници, както божествената красота, така и грозотата. През този период започва да се търси конкретиката на човека - портретът. Изобразяват се исторически личности, или митологични образи на богове. Перспективата и пропорциите са напълно овладени както в архитектурата и  скулптурата, така и в живописта.

Италианско куатроченто (Същински Ренесанс)[редактиране | редактиране на кода]

Същинският Ренесанс се ситуира във времето от смъртта на Бокачо до средата на XV в. (1375 – 1450г. ) Столетието след Петрарка и Бокачо е всъщност времето на утвърждаването на новата хуманистична култура в Италия. Това е и епохата, когато се утвърждава статутът на субекта – носител на тази нова култура – хуманистът.  През първата половина на XV век, хуманизмът вече се възприема не само като характеристика на новата култура, но и като професия. Хуманистът е задължително специалист по древните езици и култури.

Още през XIV в. в повечето от водещите духовни и културни центрове на Италия се осъществява преход от свободни градове републики към принципати, т. е. власт на отделни аристократически или буржоазни фамилии. Такива са Медичи, Висконти, Савоя и др.

Литературата, създавана през тази епоха в Италия, е написана главно на латински и има предимно философски и публицистичен характер. Същевременно културата на хуманизма притежава още една съществена страна – изследователски и събирателен характер. Повечето видни хуманисти продължават издирването на древни ръкописи из манастирските библиоетки. През първата половина на куатрочентото нараства интересът към старогръцката литература. Много византийски учени се заселват в Италия още през втората половина на XIV в., а след падането на Константинопол (1453 г.) непрестанно нараства корпусът на старогръцката литература, появяват се нейни издатели и разпространители и кръгозорът на късните хуманисти се разширява неимуверно много.

Освен учено-филологическа компонента възраждането на класическата древност в Италия е имало и художествено-литературна. Широко разпространено е било тогава убеждението в необходимостта да бъде възкресена и класическата литература, за да се сключи кръгът на времето и да се изключи от развитието периодът на варварството, свързани с дългата епоха на Средновековието. Възраждането на античната литература приема най-различни степени и форми. 

Епохата на чинкуечентото се характеризира и с развитието на хуманистичната философия в отличие с тречентистката. Първоначално силно е въздействието на античната стоическа философия, чиито принципи биват популяризирани от  Л.Бруни и П. Брачолини.

Несъмнено това три четвърти столетие е епоха на разцвет на хуманистичната култура и новолатинската литература в Италия. През това време литературата на Волгаре е в отстъпление, макар че повечето от видните хуманисти се изявяват като двуезични т. е, пишат на латински и на италиански.

Италианско чинкуеченто (Висок Ренесанс)

През четвъртото десетилетие на XVI в. постепенно започват процеси в изкуството и литературата. Това са маниеризмът в живописта, барокът в архитектурата и маринизмът в поезията. Усъвършенстването на живописта довежда още през треченото до откриване на линеарната перспектива, създаваща чувството за триизмерност и реалистична достоверност. Връх в развитието на реалистичната ренесансова живопис в Италия в края на XV в. и първата четвърт на XVI в. представляват творчеството на Лука Синьорели, Леонардо да Винчи, Рафаело и Микеланджело.

В края на  XV в. И началото на XVI в. Италия не се различава съществено от страната, която е била в епохата на тречентото. Тя е същия конгломерат от дребни княжески владения (принципати) и малко на брой свободни градове републики, сред които се откроява Венеция. Важен фактор в политиката и културата е папската курия, владееща обширни земи в Централна Италия. През втората половина на куатрочентото тази слаба и феодално разпокъсана Италия привлича все по-определено апетитите на двете съседни кралства със силна абсолютична власт – Франция и Испания. Около средата на столетието Неаполитанското кралство става задълго владение на арагонската испанска династия. В края на XV в.  започват военните походи и на френските крале – Шарл VIII, Луи XII и Франсоа. В продължение на петнадесет години (1499 – 1514) Луи XII държи в подчинение значителни област от Северозападна и Централна Италия. Превратностите на войната и съперничеството между Франция и Испания довеждат до окупацията на Ломбардия и главния и град Милано от испанците.

Освен войните и чуждите нашествия, омрачили първата третина на чинкуечентото, сред причините, довели до кризата в италианските земи, се намесва още един фактор с дълготрайно значение. Откриването на Америка от Колумб, довежда до невероятно активизиране на презокеанските пътешествия и до истинска треска за завоюване на отвъдморски територии. Начело в този процес застават западноевропейските морски страни – Англия, Франция, Холандия. Разпокъсана Италия постепенно губи значението си на средище в европейската търговия, на посредник между Европа и Близкия, Средния и Далечния изток. Това е и началото на упадъка на най-големите морски пристанища Неапол, Венеция и Генуа, а този икономически упадък постепенно води и до упадък в културата.

Литературата през Италианския Ренесанс

Ренесансът в литературата започва с Данте, продължава с Петрарка, Джовани Бокачо, Лудовико Ариосто, Торквато Тасо. Западноевропейската литература се развива под влияние на италианския Ренесанс и на научните открития и достигат апогей в творчеството на Лопе де Вега, Мигел де Сервантес, Уилям Шекспир, Франсоа Рабле.

За родоначалник на епохата на Ренесанса в литературата е прието да се счита италианския поет Данте Алигиери (1265—-1321), разкриващ същността на хората от това време в произведението си „Комедия“, което впоследствие е наречено „Божествена комедия“.

Любовните сонети на Франческо Петрарка (1304 – 1374) откриват дълбините на вътрешния мир на човека, богатството на емоционалния му живот. През 14 – 16 век италианската литература преживява разцвет – лириката на Петрарка, новелите на Джовани Бокачо (1313 – 1375), политическите трактати на Николо Макиавели (1469 – 1527), поемите на Лудовико Ариосто (1474 – 1533) и Торквато Тасо (1544 – 1595) я издигат в числото на „класическите“ (наред с древногръцката и древноримската) литератури за другите страни.

Литературата на Ренесанса се крепи на две традиции: народната поезия и „книжната“ антична литература, затова често рационалното начало в нея се съчетава с поетичната фантастика, а комичните жанрове получават голяма популярност. Това се проявява най-вече в големите литературни паметници на епохата: „Декамерон“ на Бокачо, „Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес или „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Франсоа Рабле.

С епохата на Ренесанса е свързана появата на национални литератури – за разлика от литературата през средните векове, създавана предимно на латински. Широко разпространение получават театъра и драмата. Най-известните драматурзи на това време са Уилям Шекспир (1564 – 1616, Англия) и Лопе де Вега (1562 – 1635, Испания).

Архитектура:[редактиране | редактиране на кода]

Принципите на Ренесансовата архитектура обхващат всички елементи на сградата и урбанистичното пространство – от плановата схема, плана на сградата до детайла. Всичко се базира на геометрията, пропорционирането и хармонизацията на частите една към друга според античните канони и в частност римската архитектура и теория (Витрувий), която присъства, макар и като руини, в повечето италиански градове. Възстановява се теорията на класическия ордер (като се развива и в новото качество на композитния ордер от Леон Батиста Алберти – комбинация на коринтски акантови листа с йонийски волути – виж по-надолу), ордерът се прилага в колонади, пиластри и линтели (декорации над отвори), има пълен отказ от стреловидните готически арки и се използват масово полукръгли арки, сводове, ниши и едикули (ниши-олтари обикновено с пластики в тях). Плановете на храмовете по време на Ренесанса са два типа, като еволюцията им може да бъде проследена до раннохристиянските модели:

Плановете на храмовете по време на Ренесанса са два типа, като еволюцията им може да бъде проследена до раннохристиянските модели: базиликалната форма и множество разновидности на капела с централен план. Плановете са на модулен принцип, въобще планът е модулен, като основният модул е подкуполният квадрат в базиликата.

Фасадите са симетрични около централна ос. Стените са облицовани с камък и първоначалната им структура е скрита.

Колоните са в ордери (като се използва римската версия на ордерите: тоскански, дорийски, коринтски, йонийски и композитен.

Сводовете нямат очертани нервюри като в готиката, макар че в някои случаи такива елементи се допускат .

Арките са полукръгли, а в периода на маниеризма са многоъгълни.

Куполите са структурирани отвън, като често носещите елементи са изявени (като видими ребра). Подобни куполи в средновековието не са правени, те са продукт на нови инженерни решения и стават символични за ренесансовата архитектура.

Таваните се скриват с допълнителна конструкция и се изписват.

Вратите се оформят с правоъгълни линтели.

Детайлите, със силно влияние от римската архитектура, се изработват с изключителна прецизност, но стават все по-декоративни и не се свързват със структурата на сградата, което особено в последния етап на Ренесанса става трайна тенденция.

  • Базиликата Санта Кроче във Флоренция е по всяка вероятност проект на Камбио, но тя е с доминиращ готически стил. Италианската готика обаче, и особено този храм, е единствената в Европа, при която декоративното третиране на плоскостите подсказва бъдещите форми на ренесанса.
  • Първият образец на новата архитектура от периода Кватроченто (Ранният Ренесанс в Италия) е базиликата Сан Лоренцо във Флоренция на Филипо Брунелески (1377-1446). В тази базилика е и гробницата на Медичите. В тази сграда са налице основните принципи на ренесансовата архитектура – полукръглите сводове и купол, коринтският ордер, полукръглите декоративни аркади по стените.
  • Донато Браманте (1444-1514) - най- значимият архитект на периода Чинквеченто (Високо Възраждане) използващ по-найстриктен начин класическите принципи. Вила Фарнезина на Перуци и негова фреска във вилата.

Изобразително изкуство[редактиране | редактиране на кода]

Изкуството, което творят италианските майстори в този период – на границата между XV век и първите три десетилетия на XVI век, макар да продължава пътя, начертан през Кватроченто, носи белезите на безспорно по-голямо майсторство. Затова историята го нарече изкуство на Зрелия Ренесанс. То може да се сравнява с изкуството на гръцката висока класика (епохата на Фидий), от което се и вдъхновява.

Изкуството на Зрелия Ренесанс се домогва до художествено майсторство и синтез на съдържание и форма, до опростяване на формата и очистване от излишните детайли (присъщи на майсторите от Куатроченто), до подчиняваме на отделните подробности на цялото нещо, което в изкуството на XV век не се постига така пълно. Ново е композиционното решение на темата, отстранени са ненужните фигури и аксесоари, подчертан е центърът на композиция­та и тя е ясна и проста, четлива и в най-големите многофигурни платна- Всяка линия, всеки предмет и всяка фигура в композицията са обмислени и не е останало нищо излишно. Компо­зицията е пирамидална, диагонална или хоризонтална в зависимост от целта и задачите, които си поставя творецът. Той мисли върху нея, чертае дори с триъгълник и пергел, докато намери мястото на всяко нещо, влязло в картината, в зависимост от неговата роля в темата. Така се създават сложните, грамадни по размери творби на живописта, в които събитието е доведено до зрителя по най-прекия и лек път, за да бъде възприето и изживяно. Чувството за монументалност е характерно за творците от Зрелия Ренесанс. Всички велики представители на изкуството от това време носят своя личен и оригинален стил. В тяхното творчество намира разрешение проблемът за пространството в пейзажа, а психологичната характеристика в портрета стига до голяма дълбочина. Човекът в изкуството на Зрелия Ренесанс заема още по-голямо място и израства като пълноценен представител на тази велика епоха. Култът към духовната и физическата красота е подчертано голям и различен оттозл през XVвек. Докато човекът в творбите на Куатроченто все още е потънал в един странен, понякога иреален вътре­шен свят, от портретите на Зрелия Ренесанс гледат хора, уверени в своята сила, които знаят колко могат, които със своето дръзновение са способни на велики дела. Идеалът за женската красота, която още от тъмната предистория вълнува творците, през епохата на Зрелия Рене­санс е изменен. Венерите и мадоните от тази епоха са зрели, красиви жени със закръглена снага и форми, годни да изживеят пълно земните радости. Венерите на Джорджоне и Тициано са много по-жизнени в сравнение с нежните венери на Ботичели. Децата, прегърнати от мадоните на Леонардо и Рафаело, са пълнички, здрави, раздвижили ръце и крака; те се отли­чават от своите братчета от Куатроченто. Майчината прегръдка е по-силна от тази на мадоната от XV век, а младенецът в «Мадоната» на Леонардо е захапал майчината гръд и обърнал очи към зрителя с щастлив поглед, докато в «Мадоната» на Андреа Мантеня той е свит и за­дрямал в прегръдките на майка си, унесена в някакъв странен сън наяве. Това е безспорно голямо постижение на изкуството, което се инспирира от действителността. И тук има стремеж към идеализация, но тя е в рамките на художественото претворяване, което е във връзка с живата действителност. Тази идеализация не създава отвлечени и нереални образи. Великите майстори на Зрелия Ренесанс правят своите прекрасни мадони и венери реални и близки на човека, макар да са съчетали в тях красотата на много отделни жени. Ето какво пише Рафаело за своя метод при създаване на женските типове: «Трябва да ви кажа, че за да изрисувам една хубавица, трябва да гледам много. . ., но тъй като истинска преценка за хубостта липсва, както липсват и хубави жени, аз си служа с една предварителна идея и тази идея имам у себе си. Леонардо има също такъь идеал и това е характерно на творците от този период.

Изкуството на Зрелия Ренесанс е застъпено в Средна Италия чрез изкуството на Леонар­до да Винчи, Рафаело и Микеланджело в живописта и скулптурата, а в Северна Италия – от Джорджоне и Тициаио в живописта.

WP-TranslationProject TwoFlags.svgТази статия включва текст, преведен от статията „Italian Renaissance“ в Уикипедия на английски (автори).