Калмарска война

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Калмарска война
Северни войни
Гоблен посветен на Калмарската война
Гоблен посветен на Калмарската война
Информация
Период 16111613 г.
Място Калмар, Швеция
Страни в конфликта

Flag of Denmark.svg Дания

Flag of Sweden.svg Швеция

Командири и лидери

Flag of Denmark.svg Кристиан IV

Flag of Sweden.svg Карл IX

Калмарска война в Общомедия

Калмарската война (на датски: Kalmarkrigen; на шведски: Kalmarkriget) (1611 – 1613) е една от многото Северни войни, водени за контрол над търговията в Балтийско море. Това е последната война, в която Дания има надмощие, но датчаните не успяват да разгромят Швеция и да възстановят Калмарската уния.

Причини[редактиране | редактиране на кода]

До 1523 г. Дания, Швеция и Норвегия са част от общо държавно образувание, наречено Калмарска уния. Присъствието на Швеция в него е изпълнено с напрежение и конфликти с Дания. След окончателното напускане шведите продължават тази враждебна политика. Те обаче не могат да оспорят господстващото положение на Дания в Балтийско море, защото единственият изход е през Датските протоци. Швеция няма голямо пристанище, което да не е на балтийското крайбрежие и в началото на ХVІІ в. Карл IX решава да осъществи връзка с океана през Норвегия в района на град Тромсьо. Дания протестира, тъй като това е нейна територия, но протестът е игнориран. Това убеждава младият ѝ крал Кристиан IV, че войната е неизбежна, но позицията на неговия съвет е твърдо против. Съветът подчертава, че през предишната война (1563 – 1570) Швеция е показала силата си. Кристиан обаче не иска да слуша и заплашва, че ще започне военни действия като херцог на Шлезвиг-Холщайн.[1] Така той успява да се наложи.

Ход на военните действия[редактиране | редактиране на кода]

През април 1611 г. датската атака започва. Дания смята да осъществи масирано настъпление от три страни с надеждата не само да осуети шведските планове, но и ако може, да я покори отново.[2] Три армии навлизат на шведска територия от Халмстад (югозапад), от Кристианопел (югоизток) и от Норвегия през шведската крепост Елвсборг. Датчаните обсаждат ключовия град Калмар, но в това време шведите контраатакуват. Те превземат Кристианопел и избиват населението му. Това не води до изолация на армията край Калмар, която се снабдява по море и скоро превзема крепостта. Покорен е и остров Йоланд. В отговор шведите нападат самата Норвегия в района Емтланд, който се намира от шведската страна на Скандинавските планини. След това малки сили завземат Хередален. Те срещат съпротивата на местното население и са принудени да се оттеглят през есента на 1612 г.

През октомври Карл ІХ умира, наследен от сина си Густав Адолф. Новият крал предлага мир, но датчаните са обнадеждени и отказват. Густав Адолф започва да напада граничната зона, за да разстрои датските комуникации, но през февруари 1612 г. е изненадан при Витсьо и претърпява поражение. Това окрилява датчаните за ново настъпление и те превземат Елвсборг (май 1612) – голям успех, защото тя е единственото присъствие на Швеция на западното крайбрежие.[3] Армиите им тръгват към Стокхолм, но се провалят, тъй като попадат на обгорена земя и на ожесточена партизанска съпротива. Масовото дезертиране окончателно убеждава щаба на датската армия, че не може да се постигне нищо повече и е нужен мир.

Мирът в Кнеред[редактиране | редактиране на кода]

Англия и Съединените провинции на Нидерландия са заитересовани от свободното преминаване през протоците и искат войната да свърши по-скоро. Затова те предлагат посредничество. На 20 януари 1613 г. в градчето Кнеред, близо до протока Зунд, се подписва мирен договор. Макар че Дания като цяло изглежда победител, тя позволява на враговете си да търгуват свободно през протоците. Това е знаменателно събитие – шведите за първи път получават това право.[4] В същото време ги принуждава да се откажат от претенциите си за излаз на океана през Норвегия. Тя потвърждава надмощието си,[5] което по-късно през века ще бъде напълно сринато (Шведско-датска война 1643 – 1645, Малка северна война 1655 – 1660), а Швеция показва, че има сили да се отбранява.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. T. K. Derry, A history of Scandinavia: Norway, Sweden, Denmark, Finland, and Iceland, Minneapolis 1979, p. 104
  2. Alastair H. Thomas, Historical dictionary of Denmark, Lanham 1998, p. 244
  3. Kalmar War, Encyclopaedia Britannica
  4. Derry, A history of Scandinavia..., p. 104
  5. Йорг-Петер Финдайзен, Дания. От наченките до наши дни, София 2007, с. 147