Карлос II

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Карлос II
Carlos II
крал на Испания
Carlos II.jpg
Роден
Починал
Погребан Испания

Религия католицизъм
Управление
Период 17 септември 1665 – 1 ноември 1700
Предшественик Филип IV
Наследник Филип V Орлеански
Други титли крал на Неапол и Сицилия
Full Ornamented Royal Coat of Arms of Spain (1621-1668).svg
Семейство
Баща Филип IV
Майка Мариана Австрийска
Братя/сестри Балтазар Карлос
Мария-Тереза Испанска
Маргарита-Тереза Испанска
Съпруга Мария-Луиза Орлеанска (19 ноември 1679)
Мария-Анна фон Пфалц-Нойбург (14 май 1690)
Подпис Firma del Rey Carlos II.svg
Карлос II в Общомедия

Карлос II (на испански: Carlos II; * 6 ноември 1661; † 1 ноември 1700) е крал на Испания, последен представител на династията на испанските Хабсбурги. Остава известен в историята с некадърното си и безрезултатно управление, както и с последвалата края му Война за испанското наследство.

Произход. Физическо и психическо развитие[редактиране | редактиране на кода]

Карлос II е роден в Мадрид, Испания. Той е единственият оцелял син на крал Филип IV и Мариана Австрийска. Раждането на Карлос е посрещнато с облекчение в Испания, тъй като отмива за кратко страховете от бъдеща война за испанския престол, която би последвала, ако крал Филип IV не остави мъжки наследник на испанската корона. Карлос II обаче е плод на характерните за Хабсбургите кръвосмесителни бракове (неговият баща е вуйчо на майка му), които са причина в семейството му от поколения да се предават редица генетични болести, предимно психични отклонения и хемофилия, и типичната за Хабсбургите форма на челото и устните. При Карлос II това се изразява в нещо повече от физически недъзи – забавено интелектуално развитие и някои малформации, които го правят неспособен да управлява огромната Испанска империя.

В испанската история Карлос II остава с прозвището El Hechizado (Омагьосаният), тъй като Карлос II е обяснявал своята физическа и ментална недъгавост с това, че е бил омагьосан, а не на по-достоверната версия за кръвосмешението. Тази вяра в свръхестественото въздействие над Карлос е поддържана и от майка му и е причина на няколко пъти той да бъде подлаган на екзорсизъм, при което кралските екзорсисти са принуждавани да задават въпроси на демоните, които „били обладали Карлос“.

Карлос II е последният случай в историята на Хабсбургите, при който като следствие от кръвосмесителните връзки се проявяват толкова много и толкова тежки физически и психически отклонения и малформации. Карлос е страдал от мандубуларен прогнатизъм (издадена навън долна челюст), което не му е позволявало да дъвче храната си. Прекалено големият му език е правел речта му напълно неразбираема и е бил причина за обилното му лигавене. Освен това Карлос е страдал и от акромегалия и до десетата си година е носен на ръце. Страхът, че болнавият Карлос може да бъде претоварен, е причина той да остане напълно необразован, а грижите за него стигали дотам, че да бъдат задоволявани всичките му капризи. Така той категорично е отказвал да поддържа и минимална хигиена и чистоплътност. Едва когато Дон Хуан Австрийски Младши взема властта в двора, като отстранява кралицата регент Мариана Австрийска, той настоява най-накрая косата на краля да бъде сресана с гребен.

Единствената страст на недъгавия Карлос II е ловът, който упражнявал в околностите на Ескориал.

Крал на Испания (1665 – 1700)[редактиране | редактиране на кода]

Регентство[редактиране | редактиране на кода]

Карлос II се възкачва на престола през 1665 г. Тогава той е едва тригодишен, поради което майка му Мариана Австрийска управлява като негов регент през по-голямата част от неговото управление. През 1677 г. след дворцов преврат, тя е принудена да се оттегли и да отстъпи длъжността на Дон Хуан Австрийски Младши, но кралицата отново се завръща на тази позиция след смъртта на Дон Хуан през 1679 г.

Самостоятелно управление[редактиране | редактиране на кода]

Карлос II

В годините, през които Карлос II е на власт, Испания преживява истинска агония. Стопанството се намира в стагнация, в страната върлува глад, а кралската власт в различните области на Испания е фиктивна. Неспособността на Карлос II да изпълнява пряко задълженията си става причина той да бъде изцяло игнориран при управлението на страната, а властта става обект на дворцови интриги, което естествено отключва и пътищата за проникване на чужди влияния, най-вече от страна на Франция.

По време на Карлос II упадъкът на външнополитическата мощ на Испания, започнал още при неговите предшественици, се ускорява. Въпреки че договорът между Испания и Португалия от 1668 г. предоставя северноафриканския анклав Сеута на Испания, испанската корона признава успеха на революцията на херцог Браганса срещу 60-годишното управление на Хабсбургите в Португалия и окончателно се отказва от претенциите си за португалската корона.

Лично под егидата на Карлос II през 1680 г. в Испания е организирано най-голямото дотогава аутодафе в историята на Испанската инквизиция, при което около 120 обвиняеми са осъдени, а над 20 са изгорени на клада. Към края на управлението си Карлос II прави и един от малкото си самостоятелни актове – създава т.н Magna Hunta (Велик съвет), който да проучи историята на Инквизицията в Испания и да разследва делата ѝ. Докладът на съвета е толкова ужасяващ, че Главният инквизитор убеждава грохналия крал да предаде чудовищното обвинение срещу светата Инквизиция на пламъците. Когато наследникът на Карлос II, Филип V Испански, заема престола, той пожелава да се запознае с доклада, но негов екземпляр така и не е намерен.

Престолонаследието[редактиране | редактиране на кода]

През 1679 г. Карлос II се жени за френската принцеса Мария-Луиза Орлеанска, племенница на крал Луи XIV. Тя е жизнерадостна и красива девойка, към която Карлос II започва да изпитва дълбока любов. Бракът обаче не произвежда наследници, като за причина най-често се посочва, че Карлос II е бил импотентен. Мария-Луиза изпада в дълбока депресия и десет години след сключването на брака умира на 27-годишна възраст, оставайки краля напълно съкрушен. Разнася се мълвата, че кралицата е отровена от свекърва си Мариана Австрийска, която била загрижена да осигури поколение на сина си.

Скоро след смъртта на Мария-Луиза Карлос II сключва брак с германската принцеса Мария-Анна фон Нойбург, но той не се оказва по-успешен от първия и отново няма наследници на престола.

Към края на живота си Карлос II става свръхчувствителен и странен. Той заповядва ковчезите на предшествениците му да бъдат извадени от кралската крипта, за да ги гледа. Кралят често рони сълзи над отворения ковчег на първата си съпруга Мария-Луиза.

Когато Карлос II умира на 1 ноември 1700 г., с него изчезва и последният мъжки представител на Хабсбургската династия в Испания и мъжката линия на наследяване на испанския престол се прекъсва. Преди смъртта си Карлос посочва за свои наследници двама души: Филип дьо Бурбон, херцог Д'Анжу (внук на Луи XIV и полусестрата на Карлос II, Мария-Тереза Испанска) и като алтернатива братовчед си ерцхерцог Карл Хабсбург-Австрийски. По този повод през 1702 г. избухва т.н. Война за испанското наследство, в която освен Франция и Австрия участват и други европейски държави. След единадесет години кръвопролитни битки Франция успява да наложи на испанския престол Филип Д'Анжу като крал Филип V, с което испанската корона преминава в ръцете на Бурбонската династия.

Родословие на Карлос II[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

CC-BY-SA icon.svg Heckert GNU white.png Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Charles II of Spain“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​