Кафява мечка

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Кафява мечка
Ours brun parcanimalierpyrenees 1.jpg
Кафява мечка
Природозащитен статут
Status iucn3.1 LC bg.svg
Незастрашен[1]
Червена книга на България
Status iucn3.1 EN bg.svg
Застрашен[2]
Класификация
царство: Animalia Животни
тип: Chordata Хордови
клас: Mammalia Бозайници
разред: Carnivora Хищници
семейство: Ursidae Мечкови
род: Ursus Мечки
вид: Ursus
arctos
Кафява
мечка
Научно наименование
Уикивидове Ursus arctos
Linnaeus, 1758
Разпространение
Ursus arctos range map.svg
Bulgaria Distribution Ursus arctos.svg
Разпространение в България   Постоянно присъствие  Временно или случайно присъствие
Подвидове

Раздел Еволюция и таксономия

Обхват на вкаменелости
kansan – настояще, 0.5–0 Ma
Middle Pleistocene-Holocene
Кафява мечка в Общомедия

Кафявата мечка (Ursus arctos) е животно от семейство Мечкови. Тя е най-едрият хищник в България.

Разпространение и численост[редактиране | редактиране на кода]

Преди човекът и неговата дейност да ограничат популацията до днешните ѝ граници в миналото кафявата мечка е обитавала широк ареал на четири континента. На запад от остров Великобритания и Ирландия, цяла Европа, северните части на Африка, Близкия изток, Централна Азия, Сибир, обширни райони от Китай, остров Хокайдо, Далечния изток на Русия, Камчатка и Чукотка. Преди около 100 хил. години в резултат на сухоземната връзка със Северна Америка кафявите мечки вероятно от усурийския подвид успяват да колонизират Аляска. Въпреки ранното навлизане на територията на този континент едва преди 13 хил. години успяват да се заселят и в западната му част на юг до северно Мексико[3]. Кафявата мечка и конкурентните взаимоотношения с Късомуцунестата мечка е една от вероятните причини за изчезването на вида преди около 11 хил. години[4].

Числеността на съвременната световна популация на кафявата мечка се оценява на над 200 хиляди индивида. Русия е страната с най-голям брой на мечките и се смята, че числеността им надвишава 100 000. Според оценки на числеността в САЩ има около 33 000 (30 000 от тях в Аляска[3]), Канада – 25 000, а в Европа (без Русия) – 14 000[1].

Днес ареалът с известни изключения съвпада с този от миналото с тази разлика, че популацията е с по-голяма гъстота и численост в северните райони, докато в южните е силно фрагментирана и малочислена, като на много места вече видът не съществува. Такива са например североафриканската популация, която изчезва към 1890 година[5]. На Синай последната кафява мечка е наблюдавана в края на 16 век[1], а със заселването на Дивия Запад мечките са изтребени почти във всички континентални щати на САЩ. Последният екземпляр в северната част на Мексико е наблюдаван през 1964 г[6]. Продължителната човешка история в Европа, Близкия изток, Централна Азия и Китай водят до бавно и систематично унищожаване на вида в продължение на столетия.

Поради тази причина в южната част на Европа има няколко изключително малки, изолирани популации. Две от тях са популациите в Пиренеите между Франция и Испания като всяка от тях има по по-малко от 10 мечки. В Кантабрийските планини съществуват две популации съответно с по 20 – 30 и 80 – 100 мечки. В Апенините в централната част на Италия живеят 40 – 50 мечки, често описвани и като самостоятелен подвид. В Алпийската част на Италия, Австрия и Словения има 35 – 40 мечки[1]. Малки популации на кафявата мечка също са разпръснати в много части на Азия и малко се знае малко за тяхната численост. В Австрия видът е реинтродуциран през 2011 г., но все още няма сигурни сведения дали той трайно се установява в района[7]. В Европа се наблюдават три основни обширни запазени популации. Първата е Карпатската с обща численост около 8000 индивида като основен ареал на разпространение е в Румъния[8]. Следващият район на разпространение е в Скандинавия. Общата численост наброява около 5000 индивида[9]. Балканската популация е третата по размер и достига максимум до 3000 индивида. Простира се от Италия на северозапад и на юг до България и Гърция.[10][11].

В Пакистан например има около 150 – 200 мечки в седем отделни групи обитаващи района на Хималаите, Каракорум и Хиндукуш. В Индия мечките обитават 23 защитени територии в северните щати Джаму и Кашмир, Химачал Прадеш, Утаракханд. Вероятно страната е обитавана от по-малко от 1000 индивида. В Китай кафявите мечки също обитават разпокъсани и недобре установени територии в западната и североизточната част на страната. Смята се, че мечките в страната наброяват около 6000 индивида. Още по-зле е положението в централноазиаските републики, където популациите са фрагментирани и малки. Десетки екземпляри, обитаващи изолирани един от друг райони се срещат и в Иран, Ирак, Турция, Армения, Грузия и Азербайджан[1][12][13][14]. По-гъста е популацията на остров Хокайдо, където популацията надхвърля 2000 индивида. Въпреки, че те са добре проучени данните за тяхната численост остават несигурни[1]. Според други оценки островната популация е далеч по-голяма и е около 10 600 броя[15]

Разпространение и численост в България[редактиране | редактиране на кода]

В България кафявата мечка е представена от две субпопулации, обитаващи двата най-големи планински масива в страната – Старопланинския и Рило-Родопския. Общата територия на разпространение на вида е около 1 100 000 ha. Западната част на Средна гора служи като своеобразен мост, чрез който двете субпопулации са свързани. Първата старопланинска субпопулация е по-малка от втората и границите на разпространение приблизително съвпадат с тези на национален парк Централен Балкан и буферната зона към него. В западна и особено в източна посока на масива присъствието на кафяви мечки е спорадично и по-скоро с временен характер. На запад тази субпопулация се свързва с ареала на разпространение на мечките в Сърбия. На юг субпопулацията не е така фрагментирана и заема по-обширна площ, която частично попада в националните паркове Рила и Пирин. На запад посредством Краище, Осогово и Малашевска планина кафявата мечка комуникира с популациите в Сърбия и Македония, а на юг с тази в Гърция[16]. Гръцката субпопулация в Родопите е пряко продължение на Рило-Родопската на юг и е пространствено изолирана от западната Пиндска субпопулация[17].

Площта на обитаваната територия от старопланинската субпопулация е 237 100 ha, а тази на рило-родопската е 841 800 ha[16]. Много по-несигурни са данните, касаещи числеността на дивите кафяви мечки в България. Различни източници посочват различни цифри движещи се в границите между 500 и 1000 индивида[18][19]. Причината за неясния брой на мечките е факта, че територията, която обитават е голяма и е възможно един екземпляр да бъде преброяван повече от един път. Мечките в България са от най-плахите и избягват срещи с човека. Причина за това е, че Южна Европа е била пренаселена още от дълбока древност. Хората са преследвали вида в продължение на хиляди години и мечките са придобили навик да се крият и пазят. Обичайно при среща с човек, мечката го подушва и чува отдалеч и се отдалечава[20].

В миналото кафявата мечка е обитавала цялата територия на съвременна България. Свидетелства за това се откриват от костни останки в различни краища на страната. Костни останки и зъби от кафява мечка в България са открити на десетки места. Те доказват безспорното някогашно по-широко разпространение на вида в страната. Фосилни находки са открити в пещерата Козарника (Сухи печ) до Белоградчик от палеолит – неолит (отпреди 80000 – 16000 г.); в пещерата Миризливка в местността „Башовица“ в рида Белоградчишки венец до Гара Орешец от палеолит [21]. Субфосилни останки (от следледниково време) от кафява мечка са открити праисторическото селище „Телиш-Редутите“ при Телиш, Плевенско от неолит – раннобронзова епоха (3450 – 3320 пр. н. е.)[22] и край село Долнослав, Пловдивско в енеолитния култов център (3530 – 3480 пр. н. е.).[23]; в селищната могила при Гълъбово (енеолит – средна бронзова епоха); в потънало селище Урдовиза до Китен от енеолит – раннобронзова епоха (3000 – 2000 г. пр.н.е); Тракийската гробница в землището на село Руен ( 4 – 1 в. пр. н. е.); средновековно селище до село Искрица, Старозагорско от 11 – 12 в.[24]; ранновизантийското (Цуида; 5 – 6 в. н. е.) и средновековно (10 – 12 в.) селище Хисарлъка в пределите на Сливен[25] Според римски надписи от II век е известно, че десетки заловени мечки са пренасяни по Дунав до римските арени[18].

Десетки пещери в България се наричат „Мечата дупка“ заради обитавалите ги в миналото мечки. Сред тях са и такива, които днес се намират твърде далеч от съвременните граници на ареала на вида. Такива са например Мечата дупка до село Стоилово с отложения от втората половина на късен плейстоцен и Мечата дупка до село Леярово с намерени останки от ранен холоцен.[26];

В края на 19 век разпространението на кафявата мечка се свива до приблизително настоящите си граници с изключение на това, че екземпляри са обитавали Лудогорието и Странджа, а естествената връзка на двете субпопулации през Еледжик е била широка и постоянна. При първото сериозно преброяване на кафявата мечка през 1934 г. е установено, че страната е обитавана от 300 – 366 индивида, а за същата година са отстреляни 32 мечки. В резултат на взети мерки по ограничаване на отстрела и опазване на вида до 1959 г. броят им нараства до 450 и от тогава до момента числеността на мечките в България бавно нараства. През 1980-те години кафявата мечка се превръща в ловно-стопански обект. Поради тази причина в района на Кормисош са внесени мечки от Румъния, които да подобрят генофонда на местните[18]. Карпатските мечки са по-едри и с по-ценни трофейни качества, но са потомци на холоценска вълна на миграция от източните части на Европа. Балканската популация заедно с мечките от Пиренеите и Апенините са автохтонен плейстоценски реликт[27]. В резултат на това при проведено изследване на 199 проби от мечки взети в България и Румъния е установено, че 7 от екземплярите в България са наследници на карпатските мечки[28].

Популацията в Канада е стабилна. Видът е разпространен основно в Британска Колумбия, Северозападните територии, Юкон и в по-малка степен Албърта[1]. В САЩ 95% от популацията на кафявата мечка живее в Аляска като в останалите 48 континентални щати тя е доста ограничена и фрагментирана[29][30]. В исторически план доста преди европейската експанзия на континента ареалът на разпространение е достигал на изток до Хъдзъновия залив и Кентъки[31].

Местообитание[редактиране | редактиране на кода]

Този вид обитава най-широк спектър от местообитания и това го отличава от останалите видове в семейството[32]. Фактите показват, че видът вероятно няма и предпочитания за надморска височина, която да обитава. Представители се срещат от морското равнище в Аляска и Камчатка до около 5000 метра в Хималаите[32][33]. В по-голямата част на обхвата на ареала е видно, че кафявата мечка предпочита полуотворени горски пространства с разпръсната дървесна растителност, което им позволява да почиват на сянка през деня. Въпреки това те обитават и други типове местообитания характерни за северния умерен пояс[32]. Северноамериканските подвидове и особено гризли предпочитат открити или полуоткрити пространства. Доскоро са се срещали в Големите равнини и продължават да се срещат в райони с тундра и крайбрежните естуари и острови. Променлива численост на вида има в прерийните области на Скалистите планини (най-вече в Канада и прилежащи райони на САЩ). Районът на Йелоустоун се вписва като идеалното местообитание за североамериканските подвидове[34][32].

В Западна Евразия кафявата мечка обитава гористи планински райони на основните планински вериги – Алпи, Пиринеите, Карпатите и Кавказ. Отчасти това се дължи и на конкурентното изместване от хората на мечките към стръмни гористи местности[35] [36]. Безлюдните части в Северна и Източна Европа, като големи райони от Скандинавия и Карпатите, винаги са били доста силно залесени и са запазили относително стабилни популации на мечки, което показва, че кафявите мечки тук са добре адаптирани към горските местообитания, въпреки че те обикновено търсят възможности за паша в горски поляни и блатисти райони[32][37]. Като цяло гората предлага по-малко възможности за осигуряване на хранителни запаси от паша. Ето защо мечките предполитат по-северните части, покрити с тайга, където нерядко мигрират[38].

В Централна Азия човешкото вмешателство в природата е минимално, но то се дължи на тежките условия на средата, която остава слабо населена. В тази част на света мечките обитават степни пространства и места с полупустинен характер близки до тези в Северна Америка. В Близкия Изток мечките обитават и пустинни условия, същите сурови условия очакват и представителите от пустинята Гоби[39][40][14][41]. Алпийските ливади са типичните местообитания сред популациите в Хималаите и Тибет[33][42][43]. В Сибир представителите на вида са добре адаптирани. Местообитанията им включват разнообразие от борови гори, речни долини и блатисти райони[44][40]. Източните руски гори са обитавани от многочислена популация изпреварвана единствено от тази в Аляска и северозападна Канада[32][40]. Кафявите мечки на Хокайдо до голяма степен са също горски жители. Те обитават смесени гори, доминирани от широколистни дървета, основно бук[45][46].

Смята се, че евразийските мечки, които са колонизирали Америка са били добре адаптирани за живот в условията на тундрата (както мечките гризли днес в Северна Америка). Такива днес са и кафявите мечки населяващи полуостров Чукотка в азиатската част на Беринговия проток, които са единствените азиатски кафяви мечки, живеещи целогодишно в низинната тундра, подобно на техните северноамерикански братовчеди[47][48][49]. Генетичните резултати сочат за две отделни нахлувания в континента от Беринговия мост. Второто нашествие е дало предците на крайбрежните форми на кафявата мечка каквато е Кодияк.[50]. В арктическите райони, потенциалните местообитания на кафявата мечка се увеличават. Затоплянето на този регион е позволил на видовете да мигрират по-далеч на север в райони, които някога са били изключително царството на полярната мечка. В неарктическите области, основната причина за загуба на местообитания е ловът[51][52][53].

Еволюция и таксономия[редактиране | редактиране на кода]

Научното наименование на кафявата мечка е Ursus arctos. То е съставено от латинската дума ursus, което в превод означава мечка[54] и старогръцката Άρκτος „arctos“, която също в превод е мечка[55].

Еволюция[редактиране | редактиране на кода]

Кафявата мечка произлиа от азиатските представители на Ursus etruscus[50][56]. Според Kurten (1976) обаче видът е наследник на азиатските популации на мечката Ursus savini преди около 800 000 години и по-късно се разпространява в Европа и Северна Америка[57]. Генетично изследване показва, че линията на кафявата мечка се отделя от тази на пещерната мечка преди около 1,2 – 1,4 милиона години, но не е ясно дали мечката Ursus savini е поставила началото на дъщерни видове, сред които е и кафявата мечка[58]. Най-ранните фосили от вида са известни от Китай и са на възраст половин милион години[50]. Най-ранните фосили от кафява мечка в Европа са на възраст около 250 хил. години, а от Северна Америка са от сравнително скоро[50][34]. Останките от кафява мебка от плейстоцен се появяват и на британските острови като вероятно вида измества в конкуренцията пещерната мечка[50]. Преди около 100 хил. години посредством възникналата сухоземна връзка видът прониква в Аляска, но едва преди около 13 хил. години успява да колонизира земи южно от нея[50]. Смята се, че това е било невъзможно поради конкуренцията с далеч по-едрата Arctodus simus, която измира в този период[59][60].

Някои палеонтолози приемат за възможна теорията за двойно нахлуване на кафявата мечка в Аляска. Единият миграционен път е северен и с него проникват мечки от северен Сибир през централната част на Аляска и от там към останалата част на известния ареал в континента. Вторият път на миграция е от полуостров Камчатка през крайбрежието на Аляска и южните части на района[50] Фосили от кафява мечка са открити в Охайо, Кентъки и Лабрадор. Това показва, че видът е бил далеч по-разпространен от това, което е регистрирано като разпространение от съвременното човечество[50].

Таксономия[редактиране | редактиране на кода]

Съществуват различни методи за определяне на видовете и подвидовете сред мечките, но нито един от методите не е напълно ефективен. Класификацията на подвидовете на вида се оказва доста объркващ, поради различията в систематизирането им от различните автори[61]. Генетичният анализ днес вероятно е най-точният метод за определяне на подвидовете и връзките помежду им. Той показва и родството между подвидовете и техните взаимовръзки[62][63] Макар, че подвидовете понякога са описвани като десетки ДНК анализът показва, че са известни само пет подтипа, които включват всички известни подвидове[64][65]. Пред 2005 научната общност признава 16 съществуващи подвида[66][67].

Както правилният брой на подвидовете във вида, така и връзката с друг вид – бялата мечка са все още обект на спор. Бялата мечка е скорошна еволюционна издънка на кафявата мечка. Не е ясно обаче мястото и точното време, когато това се е случило. Според повечето проучвания това е било в периода от преди 400 000 до 70 000 години, но повечето съвременни анализи скъсяват периода в рамките на 250 000 до 130 000 години[68]. Според някои изследователи двата вида са съществували паралелно[69][70][71]. Според генетичните изследвания северноамериканските подвидове са генетично близки и хомогенни с изключение на два подвида – мечката Кодиак и ситкинската. Последната има митохондриална ДНК на бялата мечка[72].

Подвидовете са както следва:

Евразийски[редактиране | редактиране на кода]

Име Снимка Разпространение Забележка
Ursus arctos arctos
Евроазиатска кафява мечка
European Brown Bear.jpg Европа, Кавказ, Западен Сибир и Монголия[73] Имат предимно тъмен цвят (рядко светъл), средни по размер на тялото с тъмни нокти. Сибирските представители са по-едри от останалите. Европейските мечки са предимно горски обитатели.
Ursus arctos beringianus
Камчатска кафява мечка,
Далекоизточна кафява мечка
Brown-bear-in-spring.jpg Полуостров Камчатка и остров Парамушир[73] Това е много едра и тъмно оцветена мечка. Индивиди с по-светло оцветяване се срещат по-рядко в сравнение с евроазиатската кафява мечка. Ноктите са тъмни[73]. Смята че, че този подвид е дал началото на други два – Мечката Кодияк (U. a. middendorffi)[50]. и Полуостровната кафява мечка {U. a. gyas) в Аляска.
Ursus arctos collaris
Източносибирска кафява мечка
Ucollaris.jpg Източен Сибир от река Енисей до Алтай и северна Монголия. Притежава предимно тъмно оцветяване. Представлява междинна форма между U. a. arctos и U. a. beringianus. Притежава относително едър череп[73].
Ursus arctos crowtheri
Атласка мечка (изчезнала)
Atlasbear.jpg Обитавала е Атласките планини и прилежащи райони в Северна Африка от Мароко до Либия. Често е описвана като самостоятелен вид. Последният оцелял индивид е отстрелян през 1890 г[20].
Ursus arctos isabellinus
Хималайска кафява мечка
Ursus arctos isabellinus (in Perm Zoo).jpg Непал, Пакистан и северна Индия Мечката е с рижавокафява козина и пясъчни на цвят уши. Тази мечка е по-малка о останалите азиатски подвидове. Обитава райони с висока надморска височина – гори и алпийски ливади.
Ursus arctos pruinosus
Тибетска кафява мечка
Tibetan Blue Bear - Ursus arctos pruinosus - Joseph Smit crop.jpg Тибетско плато[73]. Малка субпопулация в пустинята Гоби често е приемана за отделен подвид. Подвид със средно по размери тяло с дълга и рунтава козина. Еднакво се срещат светли и тъмни индивиди, но преобладава окраска на тялото със среден на крайностите нюанс. Козината по врата е светла и образува яка[73].
Ursus arctos lasiotus
Усурийска кафява мечка,
Амурска кафява мечка
Ursus arctos lasiotus - Beijing Zoo 3.JPG Южните Курилски острови, Сахалин, Приморски край, по поречието на реките Усури и Амур, Манджурия, Хокайдо, Северна Корея[73] Този подвид е вероятния родоначалник на мечката гризли (U. a. horribilis).[50]
Ursus arctos syriacus
Сирийска кафява мечка
Ursus arctos syriacus.jpg Разпространена е на север от Кавказ, през Мала Азия, източното Средиземноморие и на запад през Ирак, Иран, Афганистан и Пакистан до западната част на Хималаите[73]. Ареалът е много разпокъсан и в повечето от районите като например Израел подвидът е съществувал в миналото. Индивидите от този подвид са предимно светлокафяви и дребни със светли нокти[73].

Северноамерикански[редактиране | редактиране на кода]

Име Снимка Разпространение Забележка
Ursus arctos alascensis[66][74]
Аляска кафява мечка,
Аляско гризли
Крайбрежието на Аляска
Ursus arctos californicus
Калифорнийска кафява мечка (изчезнала)
Калифорнийско гризли
Monarch the bear.jpg Калифорния Последният представител на подвида е отстрелян през 1922 г.
Ursus arctos dalli
Кафява мечка от остров Дал
остров Дал
Ursus arctos horribilis
Гризли
Grizzly Bear Yellowstone.jpg Северна и Западна Канада, Аляска и северозападните части на САЩ. В исторически план подвидът е населявал Големите равнини. Гризли притежават средно до тъмнокафява козина със сиви и жълтеникави петна. По размер на тялото са по-малки от аляските кафяви мечки. Индивидите, обитаващи в близост до крайбрежието могат да бъдат повече от два пъти по-едри от тези от вътрешността на континента. Високо приспособима мечка, която обитава гъсти гори, тундра и открити прерии.
Ursus arctos middendorffi
Кодиакска кафява мечка
Bear Square.JPG Островите Кодиак, Афогнак, Шуяк в Аляска Това е най-едрият от подвидовете на кафявата мечка.
Ursus arctos nelsoni
Мексиканска кафява мечка (изчезнал)
Мексиканско гризли
Mexico grizzlies.png Обитавала е северните щати на МексикоЧиуауа, Коауила де Сарагоса и Сонора както и югозападните щати на САЩТексас, Аризона и Ню Мексико. Тази мечка изчезва в резултат на развиването на говедовъдството в тези райони. Подвидът е оцелявал при сухи планински и пустинни условия каквито предлагат някои участъци от ареала.
Ursus arctos sitkensis Населява островите Адмиралти, Баранов и Чичагов, Аляска. Подвидът е най-близкородствен на полярната мечка.

Невключени в настоящата систематика подвидове[редактиране | редактиране на кода]

Име Снимка Разпространение Забележка
Ursus arctos gobiensis
Гобийска кафява мечка,
Мазалай
Гоби
Ursus arctos gyas
Полуостровна кафява мечка
Brown bear.jpg Полуостров Аляска Според някои биолози подвидът се смята за част от мечката Кодияк (U. a. middendorffi).[75]
Ursus arctos pyrenaicus
Иберийска кафява мечка
Пиренейски полуостров, основно в Кантабрийските планини, хълмисти райони в Галисия и Пиренеи[76]. Доскоро тази мечка е смятана за отделен подвид. Днес се смята, че принадлежат към Ursus arctos arctos. Научните доказателства въз основа на ДНК изследвания доказват за наличието на две основни линии сред евроазиатската кафява мечка. Има ясно разделение на две основни митохондриални родословия сред съвременните евроазиатски кафяви мечки. Тези популации са разделени на тези, които носят източно потекло (линия IIIa, Leonard et al. 2000). Линията е представена от от руски, северно скандинавски и източно европейски популации. Втората е западната линия (линия I, Leonard et al. 2000), която се състои от две подгрупи. Едната произхожда от Иберийския полуостров, включително и мечките от южна Скандинавия. Втората включва представителите от Апенините и Балканите (Taberlet et al. 1994; see however Kohn et al. 1995)[77].

Кафявата мечка е най-едрото диво животно на Иберийския полуостров, въпреки че е една от най-малките сред кафявите мечки. Зрелите екземпляри тежат 92 – 180 kg[78]. Цветът на космената покривка варира от бледо кремав до тъмно кафяв, но винаги е отчетливо по-тъмен, почти черен към лапите и жълтеникав оттенък на върха на всеки косъм. Популацията на кафявата мечка се смята за застрашена в Испания.

Днес популацията на кафявата мечка в Пиренеите е резултат от реинтродукция на мечки от Словения, с една или две останали оригинални иберийски мъжки мечки[76][77][79][80][81].

Ursus arctos marsicanus
Марсиканска кафява мечка
Марсика, централна Италия Наброява около 30 – 40 мечки обитаващи района на Марсика. Това е непризнат подвид, който е част от евроазиатската кафява мечка..[66].
Ursus arctos stikeenensis Североизточната част на Британска Колумбия[82] около поречието на река Стикин. Според някои биолози се приема за вариетет на мечката Гризли[82].
Ursus arctos ugavaesis (изчезнал) Полуостров Унгава, Квебек Населявала е горист район в северен Квебек. Този подвид е изтребен от местните индиански племена и ранните европейски заселници. Последният екземпляр е отстрелян през 1913 г[83].

Описание[редактиране | редактиране на кода]

Ноктите на кафявата мечка са по-дълги и по-малко извити от тези на черната мечка
Череп на кафява мечка

Цвят[редактиране | редактиране на кода]

Кафявите мечки често не са с напълно кафява космена покривка[84]. Кафявите мечки имат дълга, гъста козина с умерено дълга грива в задната част на врата, която варира в известна степен при отделните подвидове[39]. В Индия кафявите мечки могат да бъдат червеникави със сребристи върхове на космите. В Китай обаче мечките са двуцветни с жълто-кафяв или белезникав нос. Тази окраска се спуска надолу през шията, гърдите до раменете[84][85]. Северноамериканските гризли могат да бъдат от тъмно кафяви до кремави или жълтеникаво-кафяви и често имат по-тъмно оцветени крака. Най-общо всички мечки известни като гризли притежават типична окраска - космите по гърба са кафяво-черни в основата и белезникаво-кремави по върховете като придават на животното отличителния му „гризли-сив“ цвят. Зимната козина е много дебела и дълга, особено сред северните подвидове и може да достигне от 11 до 12 cm при холката. Зимните косми са тънки, но грапави на пипане. Лятната козина е много по-къса и по-рядка, а нейната дължина и плътност варира географски[73].

Нокти и крайници[редактиране | редактиране на кода]

Кафявите мечки притежават много големи и извити нокти. Тези на предните крайници са по-дълги от тези на задните. Средната им дължина достига 5 - 6 cm, но може да я надвиши до 7 - 10 cm[86]. Обикновено ноктите са тъмни със светъл връх, а някои подвидове имат изцяло светли нокти[73]. Кафявата мечка има по-дълги, но по-слабо извити нокти от тези на черната мечка[87]. В сравнение със същия вид те са по-тъпи. Благодарение на структурата на нокътя и тежкото тяло възрастните кафяви мечки не могат да се катерят по дърветата. За разлика от тях черните мечки са добри катерачи, а в редки случаи са наблюдавани и женски кафеви мечки да се катерят[88]. Ноктите на полярна мечка също са доста различни. Те са по-къси, но по-широки и силно закривени, вероятно като помощно средство при ходенето им върху хлъзгавия лед и снабдяването на плячка[34][89].

Лапите на кафявата мечка са доста големи. Задните крайници имат по-голяма стъпка, която варира от 21 до 36 cm, докато дължината на стъпката при предните крайници е около 40% по-малка от дължината при задните. Ширината на ходилото обаче и при четирите крайника е приблизително еднаква - 17,5 до 20 cm. Сред мъжките на едрите крайбрежни североамерикански екземпляри и мечките кодиак ноктите на задните крайници могат да достигнат държина до 40 cm дължина и широчина от 28,5 cп. При мечките кодияк този размер може да достигне и до 46 cm[32][90][91]. Кафявите мечки са единствените съвременни видове мечки, които притежават гърбица в областта над рамената. Гърбицата е изградена от мускули, които вероятно са се развили с цел да придадат по-голяма сила за копаене, което е обичайно действие по време на търсене на храна, както и да копаят под земята за да изградят бърлога, където да изкарат своя зимен сън[87][92].

Начин на живот и хранене[редактиране | редактиране на кода]

Кафявата мечка живее в горски местности. Въпреки че изглежда тромава, на кратки разстояния може да тича със скорост 45 km. в час.

Храни се с корени, жълъди и млади треви. Обича: горски ягоди, малини и боровинки, диви ябълки, сливи, круши, дини и мравки. През лятото кафявата мечка прекарва значително време в хранене, като има нужда от 14 килограма храна на ден. По-голямата част от зимата прекарва в сън в леговищата си. Живее от натрупаните през лятото тлъстини, но ако огладнее, излиза навън. Когато храната не достига, мечката убива по-дребни от нея животни и много рядко хора.

Продължителността на живот на кафявата мечка е 30 години.

Размножаване и развитие[редактиране | редактиране на кода]

Двойка чифтосващи се мечки в зоопарк във Финландия

Мечките раждат за първи път на 4 – 8 годишна възраст със средна възраст в полова зрялост на 5,2 – 5,5 и дават поколение веднъж на 3 – 4 години. Сред някои европейски популации раждат с около година по-рано от нормално с честота през около две години[1]. Половата зрялост при мъжките настъпва средно с около година по-късно или когато те наедреят достатъчно за да могат да се конкурират успешно с други мъжки за правата на чифтосване[93][94][95]. Брачните двойки се събират през май – юни, когато настъпва сезонът на чифтосването. Сред популациите живеещи по на север чифтосването се измества по-назад в периода до началото на юли[32][96][97]. Разгонването трае от 10 до 30 дни. През този период женската се чифтосва с няколко мъжки. Често самците се бият за разгонената женска. В този период женската и самеца са серийно моногамни. Двойката остава заедно от няколко дни до няколко седмици[98][99]. Извън тази тясна времева рамка, представителите на двата пола не показват сексуален интерес един към друг[98]. Мъжките се опитват да се чифтосват с колкото се може повече женски[100][95]. По подобен начин и женската се чифтосва безразборно с до четири, рядко дори осем мъжки като е възможно да се чифтоса с двама в рамките на един ден. Еструсът настъпва веднъж на всеки три до четири години. Обикновено тя маркира с урина като по този начин привлича мъжките[92][96][101][102][103]. ДНК тестове за бащинство са показали, че до 29% от малките от едно поколение могат да бъдат деца на два до три различни мечока[102]. Доминиращите мъжкари могат да се опитат да изолират една женска за целия еструс период от около две седмици, но обикновено не са в състояние да я задържат през цялото време[96][102]. Съвокуплението е енергично и продължително и може да продължи до един час. Средно то трае около 23 - 24 минути[96][104].

Малките мечета гризли често имитират своята майка

Бременността като цяло продължава около седем месеца. След оплождането яйцеклетката не се имплантира няколко дни по-късно, а едва към ноември след като започне зимния им сън. Тази физиологична особеност се нарича забавена имплантация и фактическата бременност продължава едва от шест до осем седмици[105]. Чрез процеса на забавена имплантация, оплодената яйцеклетка се дели и плува свободно в матката в продължение на шест месеца. През зимната латентност, плодът се прикрепя към стената на матката. В случай, че мечката не е натрупала достатъчно подкожна мазнина за зимата и е слаба е възможно яйцеклетката да не се имплантира в матката, а да се резорбира[93][106][107].

Малките мечета се раждат по време на зимния сън през януари. Раждат се от 1 до 4 на брой (обикновено 2)[105]. Имало е случаи на мечки с най-много шест малки, въпреки че средният размер на котилото е 1 - 3, а котилата с повече от четири се разглеждат като необичайни[93][108][109]. Има случаи на женски, които приемат бездомни малки или дори разменят или отвличат малките, когато те излизат от зимен сън[32][110][111]. По-възрастните и по-големите женски имат склонност да раждат по-едри новородени[112]. Размерът на котилото също зависи от редица фактори като географско разположение и наличие на хранителни ресурси[113]. Мечетата се раждат голи, беззъби, слепи и много малки в бърлогата. Малките са с тегло от 340 до 680 грама и зависят от възрастта и състоянието на майката[114]. Кърмачетата сучат от млякото на майката до пролетта или дори началото на лятото, в зависимост от климатичните условия. По това време малките тежат от 7 до 9 kg и са се развили достатъчно за да я последват на дълги разстояния и да започнат да търсят твърда храна[115][116], В началото растат много бавно и проглеждат едва на 30-ия ден, но към тримесечна възраст тежат около 15 килограма, а на половин година са вече около 25 килограма[105], а през първата година след раждането си те увеличават размерите си около 200 пъти. През пролетта излизат с майка си от бърлогата и укрепват бързо. Кърменето продължава около 18 – 30 месеца, но мечетата живеят с майка си почти до двегодишна възраст. През пролетта излизат навън да играят и да се учат да ловуват. Мъжките не вземат участие в отглеждането на малките. Родителството е изцяло дело на женските[117][118].

Мечета кодиак се борят като си играят

Малките са напълно зависими от майката и между тях се формира тясна връзка. По време на етапа на зависимостта мечетата се учат (надграждат вродените си инстинкти) как да оцеляват в дивата природа. Учат се например кои храни имат най-висока хранителна стойност и къде могат да ги открият, как да ловуват дивеч, дребни животни и риба, да се защитават и къде да изграждат своята бърлога[92]. Увеличеният размер на мозъка у големите хищници е в пряка зависимост от това дали даден вид води самотен начин на живот, както е при кафявата мечка. Женските кафяви мечки имат сравнително големи, добре развити мозъци като вероятно това е ключов фактор в поведението и да преподава на поколението[119]. Малките се учат, чрез имитация на действията на майката по време на периода, в който те са с нея[120]. В Северна Америка те остават средно за около 2,5 години, рядко са независими още на 1,5 година или най-късно до 4,5 годишна възраст[96]. В Евразия този период е по-кратък като проучване от Хокайдо и Швеция показва, че той не надхвърля 2,3 години и обикновено е 2[121][122]. Известен факт е, че при кафевите мечки съществува детеубийство. То се практикува от възрастни мъжки, които не са родители на потомството на дадена женска[102]. Мъжките убиват малките с цел привеждане на женската до състояние на еструс, който физиологично се явява в рамките на 2 - 4 дни след смъртта на малките[102]. Обикновено мечетата се спасяват от смъртта като бързо намират дърво, на което да се качат. Майката също успешно защитава своето потомство, въпреки, че мъжките са два пъти по-тежки от тях. Известни са и случаи, когато женската загива в подобни сблъсъци[123][124][125].

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з ((en)) McLellan, B.N., Servheen, C. & Huber, D.. Ursus arctos. // IUCN Red List of Threatened Species. Version. International Union for Conservation of Nature, 2008. Посетен на 27 January 2009.
  2. Червена книга на Република България. Кафява мечка. Посетен на 18 февруари 2012
  3. а б ((en)) Neal Lineback and Mandy Lineback Gritzner. Geography in the News: Grizzlies’ Territory. // National Geographic, 2013. Посетен на 2014-11-22.
  4. ((en)) McLellan, B.N. and D. Reiner. A review of bear evolution. // Int. Conf. Bear Res. and Manage. 9: pp. 85 – 96, 1994. Посетен на 2014-11-22.
  5. The Great Bear Almanac. Guilford, CT, 1993, pg. 281.
  6. Koford, C.B. 1969. The last of the Mexican grizzly bear. IUCN Bulletin 2:95.
  7. Brown bears declared extinct in Austria – Again. // Wildlife Extra. Посетен на 20 March 2015.
  8. Brown Bear – Population & Distribution: A Truly International Species. // wwf.panda.org. Посетен на 19 November 2010.
  9. Karhu. // suurpedot.fi. Архив на оригинала от 7 November 2014. Посетен на 22 October 2010.
  10. Bear Online Information System for Europe. Kora.ch. Retrieved 15 September 2011.
  11. Taberlet, P., & Bouvet, J. (1994). Mitochondrial DNA polymorphism, phylogeography, and conservation genetics of the brown bear Ursus arctos in Europe. Proceedings of the Royal Society of London B: Biological Sciences, 255(1344), 195 – 200.
  12. Boitani, L. и др. Change the IUCN Protected Area Categories to Reflect Biodiversity Outcomes.. // PLoS Biology 6 (3). 2008. DOI:10.1371/journal.pbio.0060066. с. 436 – 438.
  13. Farhadinia, Mohammad Sadegh и др. A preliminary baseline status of the Syrian Brown Bear Ursus arctos syriacus (Mammalia: Carnivora: Ursidae) in Golestanak, northern Iran.. // Journal of Threatened Taxa 7 (1). 2015. DOI:10.11609/jott.o3708.6796-9. с. 6796 – 6799.
  14. а б Gutleb, B., & Ziaie, H. (1999). On the distribution and status of the Brown Bear, Ursus arctos, and the Asiatic Black Bear, U. thibetanus, in Iran. Zoology in the Middle East, 18(1), 5 – 8.
  15. Higuma Population Estimates pref.hokkaido.lg.jp (2 December 2015)
  16. а б ((bg)) РИОСВ Смолян. Дългосрочна програма от мерки за намаляване на щетите от мечки и други едри хищници на територията на РИОСВ Смолян (2014 – 2023). // 2014. Посетен на 2014-11-19.
  17. ((en)) Charilaos Pilides. Brown bear (Ursus arctos) conservation and genetics in northern Greece. // Greek NGO Callisto, 2014. Посетен на 2014-11-19.
  18. а б в ((bg)) Александър Дуцов и др.. План за действие за кафявата мечка в България. // МОСВ, 2012. Посетен на 2014-11-20.
  19. ((bg))  Популацията на мечките в България е под допустимите граници. // Радио България, 2012. Посетен на 2014-11-20.
  20. а б ((bg)) brownbearbg. Възможно ли е безопасно съжителство с мечки в XXI век ?. // brownbearbg, 2012. Посетен на 2014-11-20.
  21. Боев, З. 1999. Неогенски и кватернерни птици (Aves) от България. – Национален природонаучен музей, БАН. С., Дис. за пол. на н. ст. „доктор на науките“. Т. I. Основна част. 1 – 243. Т. II. Приложение 1 – Фигури. 1 – 135. Т. II. Приложение 2 – Таблици. 1 – 108.
  22. Рибаров, Г., З. Боев. 1997. Костни останки от диви и домашни животни от праисторическото селище „Телиш-Редутите“ при с. Телиш (Плевенско). – Historia naturalis bulgarica, 7: 61 – 70.
  23. Спасов, Н., Н. Илиев, З. Боев 2001. Животинските останки от енеолитния археологически обект край с. Долнослав, Пловдивска област. – Historia naturalis bulgarica, 13: 159 – 179.
  24. Боев, З. 1999. Неогенски и кватернерни птици (Aves) от България. – Национален природонаучен музей, БАН. С., Дис. за пол. на н. ст. „доктор на науките“. Т. I. Основна част. 1 – 243. Т. II. Приложение 1 – Фигури. 1 – 135. Т. II. Приложение 2 – Таблици. 1 – 108.
  25. Рибаров, Г. 1990. Бозайниците в бита на жителите от ранновизантийското и средновековното селище на Хисърлъка (Сливен). – Археология, 4: 50 – 58.
  26. Боев, З. 1999. Неогенски и кватернерни птици (Aves) от България. – Национален природонаучен музей, БАН. С., Дис. за пол. на н. ст. „доктор на науките“. Т. I. Основна част. 1 – 243. Т. II. Приложение 1 – Фигури. 1 – 135. Т. II. Приложение 2 – Таблици. 1 – 108.
  27. ((en)) J. E. Swenson, P. Taberlet, E. Bellermain. Genetics and conservation of European brown bears Ursus arctos. // Mammal Rev., Volume 41, No. 2, 87 – 98, 2011. Посетен на 2014-11-20.
  28. ((en)) C. Nowak, C. Domokos, A. Dutsov, C. Frosch. Molecular evidence for historic long-distance translocations of brown bears in the Balkan region. // Conservation Genetics, June 2014. Посетен на 2014-11-20.
  29. Servheen, C. (1999). „Status and management of the grizzly bear in the lower 48 United States“. C. Servheen, S. Herrero, and B. Peyton, compilers. Bears—status survey and conservation plan. IUCN/SSC Bear and Polar Bear Specialist Groups. IUCN, Gland, Switzerland and Cambridge, UK, 50 – 54.
  30. Laliberte, A. S., & Ripple, W. J. (2004). Range contractions of North American carnivores and ungulates. BioScience, 54(2), 123 – 138.
  31. Guilday, J. E. (1968). „Grizzly bears from eastern North America“. American Midland Naturalist, 247 – 250.
  32. а б в г д е ж з и Carnivores of the World by Dr. Luke Hunter. Princeton University Press (2011), ISBN 9780691152288
  33. а б Sathyakumar, S.. Status and management of Asiatic black bear and Himalayan brown bear in India. // Ursus 12. 2001. с. 21 – 29.
  34. а б в Herrero, S. (1972). Aspects of evolution and adaptation in American black bears (Ursus americanus Pallas) and brown and grizzly bears (U. arctos Linne.) of North America. Bears: Their biology and management, 221 – 231.
  35. Mammals of Europe. New Jersey, Princeton University Press, 1993. ISBN 0-691-09160-9. с. 107.
  36. Murtskhvaladze, M. и др. Geographic and genetic boundaries of brown bear (Ursus arctos) population in the Caucasus. // Molecular Ecology 19 (9). 2010. DOI:10.1111/j.1365-294X.2010.04610.x. с. 1829 – 1841.
  37. Katajisto, J. (2006). Habitat use and population dynamics of brown bears (Ursus arctos) in Scandinavia. University of Helsinki, Department of Biological and Environmental Sciences (November 2015).
  38. Bellemain, EVA и др. Estimating Population Size of Elusive Animals with DNA from Hunter-Collected Feces: Four Methods for Brown Bears. // Conservation Biology 19. 2005. DOI:10.1111/j.1523-1739.2005.00549.x. с. 150.
  39. а б Swenson, J. E. (2000). Action plan for the conservation of the brown bear in Europe (Ursus arctos) (No. 18 – 114). Council of Europe.
  40. а б в Chestin, I. E., Gubar, Y. P., Sokolov, V. E., & Lobachev, V. S.. The brown bear (Ursus arctos L.) in the USSR: numbers, hunting and systematics. // Annales zoologici fennici. 1992. с. 57 – 68.
  41. Batsaikhan, N., Mijiddorj, B., Boldbaatar, S., & Amgalan, T.. Survey of Gobi Bear (Ursus arctos gobiensis) in Great Gobi ‘A’ Strictly Protected Area in 2004. // Mongolian Journal of Biological Sciences 2 (1). 2004. с. 55 – 60.
  42. Nawaz, M. A., Martin, J., & Swenson, J. E.. Identifying key habitats to conserve the threatened brown bear in the Himalaya. // Biological Conservation 170. 2014. DOI:10.1016/j.biocon.2013.12.031. с. 198.
  43. Aryal, A., Hopkins III, J. B., Raubenheimer, D., Ji, W., & Brunton, D.. Distribution and diet of brown bears in the upper Mustang Region, Nepal. // Ursus 23 (2). 2012. DOI:10.2192/URSUS-D-11-00015.1. с. 231.
  44. Kistchinski, A. A.. 'Life history of the brown bear (Ursus arctos L.) in north-east Siberia. // Bears: Their Biology and Management 2. 1972. DOI:10.2307/3872570. с. 67.
  45. Nomura, Fuyuki и др. Effects of food distribution on the habitat usage of a female brown bear Ursus arctos yesoensis in a beech‐forest zone of northernmost Japan. // Ecological Research 15 (2). 2000. DOI:10.1046/j.1440-1703.2000.00342.x. с. 209 – 217.
  46. Sato, Y., Kobayashi, Y., Urata, T., & Takatsuki, S.. Home range and habitat use of female brown bear (Ursus arctos) in Urahoro, eastern Hokkaido, Japan. // Mammal Study 33 (3). 2008. DOI:– 6160(2008)33[99:HRAHUO2.0.CO;2 10.3106/1348 – 6160(2008)33[99:HRAHUO]2.0.CO;2]. с. 99.
  47. Brown Bear Hunting in Russia. // Russianbearhunt.com. Архив на оригинала от 20 March 2007.
  48. Davison, J., Ho, S. Y., Bray, S. C., Korsten, M., Tammeleht, E., Hindrikson, M., Ostbye, E., Lauritzen, S.-E., Austin, J., Cooper, A. & Saarma, U.. Late-Quaternary biogeographic scenarios for the brown bear (Ursus arctos), a wild mammal model species. // Quaternary Science Reviews 30 (3–4). 2011. DOI:10.1016/j.quascirev.2010.11.023. с. 418.
  49. Hofreiter, M., & Stewart, J.. Ecological Change, Range Fluctuations and Population Dynamics during the Pleistocene. // Current Biology 19 (14). 2009. DOI:10.1016/j.cub.2009.06.030. с. R584–94.
  50. а б в г д е ж з и к McLellan, Bruce и др. A Review of bear evolution. // Int. Conf. Bear Res. And Manage 9 (1). 1994. с. 85 – 96.
  51. Laidre, K. L., Stirling, I., Lowry, L. F., Wiig, Ø., Heide-Jørgensen, M. P., & Ferguson, S. H.. Quantifying the Sensitivity of Arctic Marine Mammals to Climate-Induced Habitat Change. // Ecological Applications 18 (2 Suppl). 2008. DOI:10.1890/06-0546.1. с. S97–125.
  52. Kerr, J., & Packer, L.. The Impact of Climate Change on Mammal Diversity in Canada. // Environmental Monitoring and Assessment 49 (2/3). 1998. DOI:10.1023/A:1005846910199. с. 263.
  53. Miller, W., Schuster, S. C., Welch, A. J., Ratan, A., Bedoya-Reina, O. C., Zhao, F., Kima, H.L., Burhansa, R.C., Drautzb, D.I., Wittekindtb, N.E., Tomshoa, L.P., Ibarra-Laclettee, E., Herrera-Estrellae, L., Peacockf, E., Farleyg, S., Sagef, G.K., Rodeh, K., Obbardi, M., Montiele, R., Bachmannj, L., Ingólfssonk, Ó., Aarsm, J., Mailundn, T., Wiigj, Ø., Talbotf, S.L. & Lindqvist. C.. Polar and brown bear genomes reveal ancient admixture and demographic footprints of past climate change. // Proceedings of the National Academy of Sciences 109 (36). 2012. DOI:10.1073/pnas.1210506109. с. E2382–90.
  54. Liddell, Henry George and Scott, Robert. "Ursus." A Latin Dictionary. Perseus Digital Library.
  55. Liddell, Henry George and Scott, Robert."Arktos." A Greek-English Lexicon. Perseus Digital Library.
  56. Pérez-Hidalgo, T. (1992). The European descendants of Ursus etruscus C. Cuvier (Mammalia, Carnivora, Ursidae). Boletín del Instituto Geológico y minero de España, 103(4), 632 – 642.
  57. The Cave Bear Story 1976. New York., Columbia University Press.
  58. Loreille, O., Orlando, L., Patou-Mathis, M., Philippe, M., Taberlet, P., & Hänni, C. (2001). Ancient DNA analysis reveals divergence of the cave bear, Ursus spelaeus, and brown bear, Ursus arctos, lineages. Current Biology, 11(3), 200 – 203.
  59. Geist, Valerius (1989) "Did Large Predators keep Humans out of North America?", pp. 282 – 294 in Juliet Clutton-Brock (ed.) The Walking larder: patterns of domestication, pastoralism, and predation, Unwin Hyman, ISBN 0044450133.
  60. Kurten, B., & Anderson, E. (1974). Association of Ursus arctos and Arctodus simus (Mammalia: Ursidae) in the late Pleistocene of Wyoming. Museum of Comparative Zoology.
  61. Wilson, D. E. and S. Ruff. 1999. The Smithsonian Book of North American Mammals. Smithsonian Institution Press, Washington, D.C.
  62. Harris, Arthur H.. Pleistocene Vertebrates of Arizona, New Mexico, and Trans-Pecos Texas. // {{{journal}}}. UTEP Biodiversity Collections, University of Texas at El Paso, 2013.
  63. California Grizzly. Berkeley, CA, University of California Press, 1996-12-27. ISBN 0520205200. с. 335.
  64. Endangered and Threatened Wildlife and Plants; Designating the Greater Yellowstone Ecosystem Population of Grizzly Bears as a Distinct Population Segment; Removing the Yellowstone Distinct Population Segment of Grizzly Bears From the Federal List of Endangered and Threatened Wildlife (PDF). // Federal Register / Vol. 70, No. 221, 17 November 2006. с. 69854 – 69884. Архив на оригинала от 25 August 2006. Посетен на 1 August 2006.
  65. Ancient DNA evidence for the loss of a highly divergent brown bear clade during historical times. // Mol. Ecol. 17 (8). 2008. DOI:10.1111/j.1365-294x.2008.03631.x. с. 1962 – 1970.
  66. а б в Ursus arctos alascensis. Mammal Species of the World. Bucknell University.
  67. Ursus arctos, ITIS
  68. Lindqvist, C., Schuster, S. C., Sun, Y., Talbot, S. L., Qi, J., Ratan, A., Tomsho, L.B., Kasson, L., Zeyi, E., Aars, J., Miller, W., Ingólfsson, O., Bachmann, L. & Wiig, O. (2010). Complete mitochondrial genome of a Pleistocene jawbone unveils the origin of polar bear. Proceedings of the National Academy of Sciences, 107(11), 5053 – 5057.
  69. Population Genomics Reveal Recent Speciation and Rapid Evolutionary Adaptation in Polar Bears
  70. Shields, G. F., & Kocher, T. D. (1991). Phylogenetic relationships of North American ursids based on analysis of mitochondrial DNA. Evolution, 45(1), 218 – 221.
  71. Kurtén, B. (1964). The evolution of the polar bear, Ursus maritimus Phipp.
  72. Waits, L.P.. Mitochondrial DNA Phylogeography of the North American Brown Bear and Implications for Conservation. // Conservation Biology 12 (2). 1998. DOI:10.1111/j.1523-1739.1998.96351.x. с. 408 – 417.
  73. а б в г д е ж з и к л Mammals of the Soviet Union Vol.II Part 1a, SIRENIA AND CARNIVORA (Sea cows; Wolves and Bears), V.G Heptner and N.P Naumov editors, Science Publishers, Inc. USA. 1998. ISBN 1-886106-81-9
  74. Ursus arctos alascensis в ITIS
  75. Burt. Henry W. A Field Guide to the Mammals. Pg. 42.
  76. а б La recuperació del rei dels boscos. //
  77. а б Valdiosera, C. E. и др. Staying out in the cold: Glacial refugia and mitochondrial DNA phylogeography in ancient European brown bears. // Molecular Ecology 16 (24). 2007. DOI:10.1111/j.1365-294X.2007.03590.x. с. 5140–5148.
  78. Zedrosser, A., Steyaert, S. M., Gossow, H., & Swenson, J. E.. Brown bear conservation and the ghost of persecution past. // Biological Conservation 144 (9). 2011. DOI:10.1016/j.biocon.2011.05.005. с. 2163.
  79. Cuántos osos hay y dónde viven. Fundación Oso Pardo – distribution maps and population from 2008 (на испански)
  80. DEPANA – detailed distribution maps and census information from 2009 (на каталонски).
  81. The Cantabrian Brown Bear Ursus arctos arctos. picos-accommodation.co.uk.
  82. а б Bear Conservation UK. Stickeen Brown Bear. // Посетен на 15 June 2013.
  83. Busch, Robert H. The Grizzly Almanac. New York, 2000, pg 122.
  84. а б Jones, S. V.. Color variations in wild animals. // Journal of Mammalogy 4. 1923. с. 172–177.
  85. Hair characteristics of four Indian bear species. // Science & Justice 48 (1). 2008. DOI:10.1016/j.scijus.2007.05.001. с. 8–15.
  86. Heptner, "Sirenia and carnivora (Sea cows; Wolves and Bears)"
  87. а б Bear Anatomy and Physiology from Gary Brown's The Great Bear Almanac, Lyons & Burford, Publishers, 1993
  88. Seryodkin, I. V. (2016). Behavior of Brown Bears During Feeding in the Sikhote-Alin. Achievements in the Life Sciences.
  89. Stirling, I., & Guravich, D. (1998). Polar bears. University of Michigan Press.
  90. Wood, Gerald. The Guinness Book of Animal Facts and Feats. 1983. ISBN 978-0-85112-235-9.
  91. Whitaker, J. O., & Elman, R. (1996). National Audubon Society Field Guide to North American Mammals (p. 992). New York: Knopf.
  92. а б в Novak, M., Baker, J.A., Obbard, M.E. & Malloch, B. (1987). Wild furbearer management and conservation in North America. Ontario Ministry of Natural Resources.
  93. а б в Craighead, J. J., Sumner, J. S., & Mitchell, J. A. (1995). "The grizzly bears of Yellowstone: their ecology in the Yellowstone ecosystem, 1959-1992". Island Press.
  94. Pearson, A. M. (1975). The northern interior grizzly bear Ursus arctos L. Information Canada.
  95. а б White, D.J., Berardinelli, J.G. & Aune, K.E.. Reproductive characteristics of the male grizzly bear in the continental United States. // Ursus 10. 1998. с. 497–501.
  96. а б в г д Feldhamer, G. A., Thompson, B. C., & Chapman, J. A. (2003). Wild mammals of North America: biology, management, and conservation. JHU Press.
  97. Herrero, S., & Hamer, D.. Courtship and copulation of a pair of grizzly bears, with comments on reproductive plasticity and strategy. // Journal of Mammalogy 58 (3). 1977. DOI:10.2307/1379352. с. 441–444.
  98. а б Mammalian Species- Ursus arctos (PDF). // American Society of Mammalogists, Smith College.
  99. Types of Bears – Information on Specific Bear Species (2009)
  100. Nowak, R. M. (1999). Walker's mammals of the world (Vol. 1). JHU Press.
  101. Nawaz, Muhammad Ali и др. Pragmatic management increases a flagship species, the Himalayan brown bears, in Pakistan's Deosai National Park. // Biological Conservation 141 (9). 2008. DOI:10.1016/j.biocon.2008.06.012. с. 2230.
  102. а б в г д Bellemain, Eva и др. Mating Strategies in Relation to Sexually Selected Infanticide in a Non-Social Carnivore: The Brown Bear. // Ethology 112 (3). 2006. DOI:10.1111/j.1439-0310.2006.01152.x. с. 238–246.
  103. Halloran, D. W., & Pearson, A. M.. Blood chemistry of the brown bear (Ursus arctos) from southwestern Yukon Territory, Canada. // Canadian Journal of Zoology 50 (6). 1972. DOI:10.1139/z72-112. с. 827–833.
  104. Craighead, J. J., Hornocker, M. G., & Craighead Jr, F. C.. Reproductive biology of young female grizzly bears. // J. Reprod. Fert. Suppl 6. 1969. с. 447–475.
  105. а б в ((en)) ADW. Broun bear. // Посетен на 2015-09-12.
  106. Morphological Characteristics of the Ovary, Uterus and Embryo during the Delayed Implantation Period in the Hokkaido Brown Bear (Ursus arctos yesoensis). // Journal of Reproduction and Development 39 (4). 1993. DOI:10.1262/jrd.39.325. с. 325–331.
  107. Reproduction in the female brown bear. // The Journal of Wildlife Management 33. 1969. с. 357–365.
  108. Brown bear litter sizes in Croatia. // Ursus. 2001. с. 103–105.
  109. Female brown bear with six cubs. // International Bear News 14 (2). 2005. с. 17.
  110. Erickson, A. W., & Miller, L. H.. Cub adoption in the brown bear. // Journal of Mammalogy 44 (4). 1963. DOI:10.2307/1377153. с. 584–585.
  111. Barnes Jr, V., & Smith, R.. Cub adoption by brown bears (Ursus arctos middendorffi) on Kodiak Island, Alaska. // Canadian Field-Naturalist 107. 1993. с. 365–367.
  112. Stringham, S. F.. Grizzly bear reproductive rate relative to body size. // Bears: Their Biology and Management 8. 1990. DOI:10.2307/3872948. с. 433–443.
  113. Steyaert, S. M., Endrestol, A., Hacklaender, K., Swenson, J. E., & Zedrosser, A.. The mating system of the brown bear Ursus arctos. // Mammal Review 42 (1). 2012. DOI:10.1111/j.1365-2907.2011.00184.x. с. 12–34.
  114. Stringham, S. F.. Grizzly bear reproductive rate relative to body size. // Bears: Their Biology and Management 8. 1990. DOI:10.2307/3872948. с. 433–443.
  115. Mallinson, J. (1978). The Shadow of Extinction: Europe's Threatened Mammals. Macmillan, London.
  116. Dahle, B., Zedrosser, A., & Swenson, J. E.. Correlates with body size and mass in yearling brown bears (Ursus arctos). // Journal of Zoology 269 (3). 2006. DOI:10.1111/j.1469-7998.2006.00127.x. с. 273–283.
  117. Dahle, B., & Swenson, J. E.. Seasonal range size in relation to reproductive strategies in brown bears Ursus arctos. // Journal of Animal Ecology 72 (4). 2003. DOI:10.1046/j.1365-2656.2003.00737.x. с. 660.
  118. Corbet, G. B. (1966). Terrestrial mammals of Western Europe. G.T. Foulic & Co. Ltd., London, UK.
  119. Gittleman, J. L.. Female brain size and parental care in carnivores. // Proceedings of the National Academy of Sciences 91 (12). 1994. DOI:10.1073/pnas.91.12.5495. с. 5495–5497.
  120. Brown Bear Reproduction. // Shadowofthebear.com. Архив на оригинала от 1 May 2008.
  121. Reproductive characteristics of brown bears on the Oshima peninsula, Hokkaido, Japan. // Journal of Mammalogy 83 (4). 2002. DOI:<1026:RCOBBO>2.0.CO;2 10.1644/1545-1542(2002)083<1026:RCOBBO>2.0.CO;2. с. 1026–1034.
  122. Dahle, B., & Swenson, J. E.. Family breakup in brown bears: are young forced to leave?. // Journal of Mammalogy 84 (2). 2003. DOI:<0536:FBIBBA>2.0.CO;2 10.1644/1545-1542(2003)084<0536:FBIBBA>2.0.CO;2. с. 536–540.
  123. Bellemain, E., Zedrosser, A., Manel, S., Waits, L. P., Taberlet, P., & Swenson, J. E.. The dilemma of female mate selection in the brown bear, a species with sexually selected infanticide. // Proceedings of the Royal Society of London B: Biological Sciences 273 (1584). 2006. DOI:10.1098/rspb.2005.3331. с. 283–291.
  124. Swenson, J. E., Dahle, B., & Sandegren, F.. Intraspecific predation in Scandinavian brown bears older than cubs-of-the-year. // Ursus 12. 2001. с. 81–91.
  125. Mörner, T., Eriksson, H., Bröjer, C., Nilsson, K., Uhlhorn, H., Ågren, E., af Segerstad, C.H., Jansson, D.S. & Gavier-Widén, D.. Diseases and mortality in free-ranging brown bear (Ursus arctos), gray wolf (Canis lupus), and wolverine (Gulo gulo) in Sweden. // Journal of wildlife diseases 41 (2). 2005. DOI:10.7589/0090-3558-41.2.298. с. 298–303.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]