Кафява мечка

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
кафява мечка
Ours brun parcanimalierpyrenees 1.jpg
Кафява мечка
Природозащитен статут
Status iucn3.1 LC bg.svg
Незастрашен[1]
Червена книга на България
Status iucn3.1 EN bg.svg
Застрашен[2]
Класификация
царство: Animalia Животни
тип: Chordata Хордови
клас: Mammalia Бозайници
разред: Carnivora Хищници
семейство: Ursidae Мечки
род: Ursus Мечки
вид: Ursus
arctos
Кафява
мечка
Научно наименование
Уикивидове Ursus arctos
Linnaeus, 1758
Разпространение
Ursus arctos range map.svg
Световно разпространение
Bulgaria Distribution Ursus arctos.svg
Разпространение в България   Постоянно присъствие  Временно или случайно присъствие
Подвидове

Раздел Еволюция и таксономия

Обхват на вкаменелости
kansan – настояще, 0.5–0 Ma
Middle Pleistocene-Holocene
кафява мечка в Общомедия

Кафявата мечка (Ursus arctos) е животно от семейство Мечки. Тя е най-едрият хищник в България.

Разпространение и численост[редактиране | редактиране на кода]

Преди човекът и неговата дейност да ограничат популацията до днешните ѝ граници в миналото кафявата мечка е обитавала широк ареал на четири континента. На запад от остров Британия и Ирландия, цяла Европа, северните части на Африка, Близкия изток, Централна Азия, Сибир, обширни райони от Китай, остров Хокайдо, Далечния изток на Русия, Камчатка и Чукотка. Преди около 100 хил. години в резултат на сухоземната връзка със Северна Америка кафявите мечки вероятно от усурийския подвид успяват да колонизират Аляска. Въпреки ранното навлизане на територията на този континент едва преди 13 хил. години успяват да се заселят и в западната му част на юг до северно Мексико[3]. Кафявата мечка и конкурентните взаимоотношения с Късомуцунестата мечка е една от вероятните причини за изчезването на вида преди около 11 хил. години[4].

Числеността на съвременната световна популация на кафявата мечка се оценява на над 200 хиляди индивида. Русия е страната с най-голям брой на мечките и се смята, че числеността им надвишава 100 000. Според оценки на числеността в САЩ има около 33 000 (30 000 от тях в Аляска[3]), Канада – 25 000, а в Европа (без Русия) – 14 000[1].

Днес ареалът на разпространение с известни изключения съвпада с този от миналото с тази разлика, че популацията е с по-голяма гъстота и численост в северните райони, докато в южните е силно фрагментирана и малочислена, като на много места вече видът не съществува. Такива са например североафриканската популация, която изчезва към 1890 година[5]. На Синай последната кафява мечка е наблюдавана в края на 16 век[1], а със заселването на Дивия Запад мечките са изтребени почти във всички континентални щати на САЩ. Последният екземпляр в северната част на Мексико е наблюдаван през 1964 г[6]. Продължителната човешка история в Европа, Близкия изток, Централна Азия и Китай водят до бавно и систематично унищожаване на вида в продължение на столетия.

Поради тази причина в южната част на Европа има няколко изключително малки, изолирани популации. Две от тях са популациите в Пиренеите между Франция и Испания като всяка от тях има по по-малко от 10 мечки. В Кантабрийските планини съществуват две популации съответно с по 20 – 30 и 80 – 100 мечки. В Апенините в централната част на Италия живеят 40 – 50 мечки, често описвани и като самостоятелен подвид. В Алпийската част на Италия, Австрия и Словения има 35 – 40 мечки[1]. Малки популации на кафявата мечка също са разпръснати в много части на Азия и малко се знае малко за тяхната численост. В Австрия видът е реинтродуциран през 2011 г., но все още няма сигурни сведения дали той трайно се установява в района[7]. В Европа се наблюдават три основни обширни запазени популации. Първата е Карпатската с обща численост около 8000 индивида като основен ареал на разпространение е в Румъния[8]. Следващият район на разпространение е в Скандинавия. Общата численост наброява около 5000 индивида[9]. Балканската популация е третата по размер и достига максимум до 3000 индивида. Простира се от Италия на северозапад и на юг до България и Гърция.[10][11].

В Пакистан например има около 150 – 200 мечки в седем отделни групи обитаващи района на Хималаите, Каракорум и Хиндукуш. В Индия мечките обитават 23 защитени територии в северните щати Джаму и Кашмир, Химачал Прадеш, Утаракханд. Вероятно страната е обитавана от по-малко от 1000 индивида. В Китай кафявите мечки също обитават разпокъсани и недобре установени територии в западната и североизточната част на страната. Смята се, че мечките в страната наброяват около 6000 индивида. Още по-зле е положението в централноазиаските републики, където популациите са фрагментирани и малки. Десетки екземпляри, обитаващи изолирани един от друг райони се срещат и в Иран, Ирак, Турция, Армения, Грузия и Азербайджан[1][12][13][14]. По-гъста е популацията на остров Хокайдо, където популацията надхвърля 2000 индивида. Въпреки, че те са добре проучени данните за тяхната численост остават несигурни[1]. Според други оценки островната популация е далеч по-голяма и е около 10 600 броя[15]

Разпространение и численост в България[редактиране | редактиране на кода]

В България кафявата мечка е представена от две субпопулации, обитаващи двата най-големи планински масива в страната – Старопланинския и Рило-Родопския. Общата територия на разпространение на вида е около 1 100 000 ha. Западната част на Средна гора служи като своеобразен мост, чрез който двете субпопулации са свързани. Първата старопланинска субпопулация е по-малка от втората и границите на разпространение приблизително съвпадат с тези на национален парк Централен Балкан и буферната зона към него. В западна и особено в източна посока на масива присъствието на кафяви мечки е спорадично и по-скоро с временен характер. На запад тази субпопулация се свързва с ареала на разпространение на мечките в Сърбия. На юг субпопулацията не е така фрагментирана и заема по-обширна площ, която частично попада в националните паркове Рила и Пирин. На запад посредством Краище, Осогово и Малашевска планина кафявата мечка комуникира с популациите в Сърбия и Македония, а на юг с тази в Гърция[16]. Гръцката субпопулация в Родопите е пряко продължение на Рило-Родопската на юг и е пространствено изолирана от западната Пиндска субпопулация[17].

Площта на обитаваната територия от старопланинската субпопулация е 237 100 ha, а тази на рило-родопската е 841 800 ha[16]. Много по-несигурни са данните, касаещи числеността на дивите кафяви мечки в България. Различни източници посочват различни цифри движещи се в границите между 500 и 1000 индивида[18][19]. Причината за неясния брой на мечките е факта, че територията, която обитават е голяма и е възможно един екземпляр да бъде преброяван повече от един път. Мечките в България са от най-плахите и избягват срещи с човека. Причина за това е, че Южна Европа е била пренаселена още от дълбока древност. Хората са преследвали вида в продължение на хиляди години и мечките са придобили навик да се крият и пазят. Обичайно при среща с човек, мечката го подушва и чува отдалеч и се отдалечава[20].

В миналото кафявата мечка е обитавала цялата територия на съвременна България. Свидетелства за това се откриват от костни останки в различни краища на страната. Костни останки и зъби от кафява мечка в България са открити на десетки места. Те доказват безспорното някогашно по-широко разпространение на вида в страната. Фосилни находки са открити в пещерата Козарника (Сухи печ) до Белоградчик от палеолит – неолит (отпреди 80000 – 16000 г.); в пещерата Миризливка в местността „Башовица“ в рида Белоградчишки венец до Гара Орешец от палеолит [21]. Субфосилни останки (от следледниково време) от кафява мечка са открити праисторическото селище „Телиш-Редутите“ при Телиш, Плевенско от неолит – раннобронзова епоха (3450 – 3320 пр. н. е.)[22] и край село Долнослав, Пловдивско в енеолитния култов център (3530-3480 пр. н. е.).[23]; в селищната могила при Гълъбово (енеолит – средна бронзова епоха); в потънало селище Урдовиза до Китен от енеолит – раннобронзова епоха (3000 – 2000 г. пр.н.е); Тракийската гробница в землището на село Руен ( 4 – 1 в. пр. н. е.); средновековно селище до село Искрица, Старозагорско от 11 – 12 в.[24]; ранновизантийското (Цуида; 5 – 6 в. н. е.) и средновековно (10 – 12 в.) селище Хисарлъка в пределите на Сливен[25] Според римски надписи от II век е известно, че десетки заловени мечки са пренасяни по Дунав до римските арени[18].

Десетки пещери в България се наричат „Мечата дупка“ заради обитавалите ги в миналото мечки. Сред тях са и такива, които днес се намират твърде далеч от съвременните граници на ареала на вида. Такива са например Мечата дупка до село Стоилово с отложения от втората половина на късен плейстоцен и Мечата дупка до село Леярово с намерени останки от ранен холоцен.[26];

В края на 19 век разпространението на кафявата мечка се свива до приблизително настоящите си граници с изключение на това, че екземпляри са обитавали Лудогорието и Странджа, а естествената връзка на двете субпопулации през Еледжик е била широка и постоянна. При първото сериозно преброяване на кафявата мечка през 1934 г. е установено, че страната е обитавана от 300 – 366 индивида, а за същата година са отстреляни 32 мечки. В резултат на взети мерки по ограничаване на отстрела и опазване на вида до 1959 г. броят им нараства до 450 и от тогава до момента числеността на мечките в България бавно нараства. През 1980-те години кафявата мечка се превръща в ловно-стопански обект. Поради тази причина в района на Кормисош са внесени мечки от Румъния, които да подобрят генофонда на местните[18]. Карпатските мечки са по-едри и с по-ценни трофейни качества, но са потомци на холоценска вълна на миграция от източните части на Европа. Балканската популация заедно с мечките от Пиренеите и Апенините са автохтонен плейстоценски реликт[27]. В резултат на това при проведено изследване на 199 проби от мечки взети в България и Румъния е установено, че 7 от екземплярите в България са наследници на карпатските мечки[28].

Популацията в Канада е стабилна. Видът е разпространен основно в Британска Колумбия, Северозападните територии, Юкон и в по-малка степен Албърта[1]. В САЩ 95% от популацията на кафявата мечка живее в Аляска като в останалите 48 континентални щати тя е доста ограничена и фрагментирана[29][30]. В исторически план доста преди европейската експанзия на континента ареалът на разпространение е достигал на изток до Хъдзъновия залив и Кентъки[31].

Еволюция и таксономия[редактиране | редактиране на кода]

Научното наименование на кафявата мечка е Ursus arctos. То е съставено от латинската дума ursus, което в превод означава мечка[32] и старогръцката Άρκτος „arctos“, която също в превод е мечка[33].

Еволюция[редактиране | редактиране на кода]

Кафявата мечка произлиа от азиатските представители на Ursus etruscus[34][35]. Според Kurten (1976) обаче видът е наследник на азиатските популации на мечката Ursus savini преди около 800 000 години и по-късно се разпространява в Европа и Северна Америка[36]. Генетично изследване показва, че линията на кафявата мечка се отделя от тази на пещерната мечка преди около 1,2 – 1,4 милиона години, но не е ясно дали мечката Ursus savini е поставила началото на дъщерни видове, сред които е и кафявата мечка[37]. Най-ранните фосили от вида са известни от Китай и са на възраст половин милион години[34]. Най-ранните фосили от кафява мечка в Европа са на възраст около 250 хил. години, а от Северна Америка са от сравнително скоро[34][38]. Останките от кафява мебка от плейстоцен се появяват и на британските острови като вероятно вида измества в конкуренцията пещерната мечка[34]. Преди около 100 хил. години посредством възникналата сухоземна връзка видът прониква в Аляска, но едва преди около 13 хил. години успява да колонизира земи южно от нея[34]. Смята се, че това е било невъзможно поради конкуренцията с далеч по-едрата Arctodus simus, която измира в този период[39][40].

Някои палеонтолози приемат за възможна теорията за двойно нахлуване на кафявата мечка в Аляска. Единият миграционен път е северен и с него проникват мечки от северен Сибир през централната част на Аляска и от там към останалата част на известния ареал в континента. Вторият път на миграция е от полуостров Камчатка през крайбрежието на Аляска и южните части на района[34] Фосили от кафява мечка са открити в Охайо, Кентъки и Лабрадор. Това показва, че видът е бил далеч по-разпространен от това, което е регистрирано като разпространение от съвременното човечество[34].

Таксономия[редактиране | редактиране на кода]

Съществуват различни методи за определяне на видовете и подвидовете сред мечките, но нито един от методите не е напълно ефективен. Класификацията на подвидовете на вида се оказва доста объркващ, поради различията в систематизирането им от различните автори[41]. Генетичният анализ днес вероятно е най-точният метод за определяне на подвидовете и връзките помежду им. Той показва и родството между подвидовете и техните взаимовръзки[42][43] Макар, че подвидовете понякога са описвани като десетки ДНК анализът показва, че са известни само пет подтипа, които включват всички известни подвидове[44][45]. Пред 2005 научната общност признава 16 съществуващи подвида[46][47].

Както правилният брой на подвидовете във вида, така и връзката с друг вид – бялата мечка са все още обект на спор. Бялата мечка е скорошна еволюционна издънка на кафявата мечка. Не е ясно обаче мястото и точното време, когато това се е случило. Според повечето проучвания това е било в периода от преди 400 000 до 70 000 години, но повечето съвременни анализи скъсяват периода в рамките на 250 000 до 130 000 години[48]. Според някои изследователи двата вида са съществували паралелно[49][50][51]. Според генетичните изследвания северноамериканските подвидове са генетично близки и хомогенни с изключение на два подвида – мечката Кодиак и ситкинската. Последната има митохондриална ДНК на бялата мечка[52].

Подвидовете са както следва:

Евразийски[редактиране | редактиране на кода]

Име Снимка Разпространение Забележка
Ursus arctos arctos
Евроазиатска кафява мечка
European Brown Bear.jpg Европа, Кавказ, Западен Сибир и Монголия[53] Имат предимно тъмен цвят (рядко светъл), средни по размер на тялото с тъмни нокти. Сибирските представители са по-едри от останалите. Европейските мечки са предимно горски обитатели.
Ursus arctos beringianus
Камчатска кафява мечка,
Далекоизточна кафява мечка
Brown-bear-in-spring.jpg Полуостров Камчатка и остров Парамушир[53] Това е много едра и тъмно оцветена мечка. Индивиди с по-светло оцветяване се срещат по-рядко в сравнение с евроазиатската кафява мечка. Ноктите са тъмни[53]. Смята че, че този подвид е дал началото на други два – Мечката Кодияк (U. a. middendorffi)[34]. и Полуостровната кафява мечка {U. a. gyas) в Аляска.
Ursus arctos collaris
Източносибирска кафява мечка
Ucollaris.jpg Източен Сибир от река Енисей до Алтай и северна Монголия. Притежава предимно тъмно оцветяване. Представлява междинна форма между U. a. arctos и U. a. beringianus. Притежава относително едър череп[53].
Ursus arctos crowtheri
Атласка мечка (изчезнала)
Atlasbear.jpg Обитавала е Атласките планини и прилежащи райони в Северна Африка от Мароко до Либия. Често е описвана като самостоятелен вид. Последният оцелял индивид е отстрелян през 1890 г[20].
Ursus arctos isabellinus
Хималайска кафява мечка
Ursus arctos isabellinus (in Perm Zoo).jpg Непал, Пакистан и северна Индия Мечката е с рижавокафява козина и пясъчни на цвят уши. Тази мечка е по-малка о останалите азиатски подвидове. Обитава райони с висока надморска височина – гори и алпийски ливади.
Ursus arctos pruinosus
Тибетска кафява мечка
Tibetan Blue Bear - Ursus arctos pruinosus - Joseph Smit crop.jpg Тибетско плато[53]. Малка субпопулация в пустинята Гоби често е приемана за отделен подвид. Подвид със средно по размери тяло с дълга и рунтава козина. Еднакво се срещат светли и тъмни индивиди, но преобладава окраска на тялото със среден на крайностите нюанс. Козината по врата е светла и образува яка[53].
Ursus arctos lasiotus
Усурийска кафява мечка,
Амурска кафява мечка
Ursus arctos lasiotus - Beijing Zoo 3.JPG Южните Курилски острови, Сахалин, Приморски край, по поречието на реките Усури и Амур, Манджурия, Хокайдо, Северна Корея[53] Този подвид е вероятния родоначалник на мечката гризли (U. a. horribilis).[34]
Ursus arctos syriacus
Сирийска кафява мечка
Ursus arctos syriacus.jpg Разпространена е на север от Кавказ, през Мала Азия, източното Средиземноморие и на запад през Ирак, Иран, Афганистан и Пакистан до западната част на Хималаите[53]. Ареалът е много разпокъсан и в повечето от районите като например Израел подвидът е съществувал в миналото. Индивидите от този подвид са предимно светлокафяви и дребни със светли нокти[53].

Северноамерикански[редактиране | редактиране на кода]

Име Снимка Разпространение Забележка
Ursus arctos alascensis[46][54]
Аляска кафява мечка,
Аляско гризли
Крайбрежието на Аляска
Ursus arctos californicus
Калифорнийска кафява мечка (изчезнала)
Калифорнийско гризли
Monarch the bear.jpg Калифорния Последният представител на подвида е отстрелян през 1922 г.
Ursus arctos dalli
Кафява мечка от остров Дал
остров Дал
Ursus arctos horribilis
Гризли
Grizzly Bear Yellowstone.jpg Северна и Западна Канада, Аляска и северозападните части на САЩ. В исторически план подвидът е населявал Големите равнини. Гризли притежават средно до тъмнокафява козина със сиви и жълтеникави петна. По размер на тялото са по-малки от аляските кафяви мечки. Индивидите, обитаващи в близост до крайбрежието могат да бъдат повече от два пъти по-едри от тези от вътрешността на континента. Високо приспособима мечка, която обитава гъсти гори, тундра и открити прерии.
Ursus arctos middendorffi
Кодиакска кафява мечка
Bear Square.JPG Островите Кодиак, Афогнак, Шияк в Аляска Това е най-едрият от подвидовете на кафявата мечка.
Ursus arctos nelsoni
Мексиканска кафява мечка (изчезнал)
Мексиканско гризли
Mexico grizzlies.png Обитавала е северните щати на МексикоЧиуауа, Коауила де Сарагоса и Сонора както и югозападните щати на САЩТексас, Аризона и Ню Мексико. Тази мечка изчезва в резултат на развиването на говедовъдството в тези райони. Подвидът е оцелявал при сухи планински и пустинни условия каквито предлагат някои участъци от ареала.
Ursus arctos sitkensis Населява островите Адмиралти, Баранов и Чичагов, Аляска. Подвидът е най-близкородствен на полярната мечка.

Невключени в настоящата систематика подвидове[редактиране | редактиране на кода]

Име Снимка Разпространение Забележка
Ursus arctos gobiensis
Гобийска кафява мечка,
Мазалай
Гоби
Ursus arctos gyas
Полуостровна кафява мечка
Brown bear.jpg Полуостров Аляска Според някои биолози подвидът се смята за част от мечката Кодияк (U. a. middendorffi).[55]
Ursus arctos marsicanus
Марсиканска кафява мечка
Марсика, централна Италия Наброява около 30 – 40 мечки обитаващи района на Марсика. Това е непризнат подвид, който е част от евроазиатската кафява мечка..[46].
Ursus arctos stikeenensis Североизточната част на Британска Колумбия[56] около поречието на река Стикин. Според някои биолози се приема за вариетет на мечката Гризли[56].
Ursus arctos ugavaesis (изчезнал) Полуостров Унгава, Квебек Населявала е горист район в северен Квебек. Този подвид е изтребен от местните индиански племена и ранните европейски заселници. Последният екземпляр е отстрелян през 1913 г[57].

Характеристика[редактиране | редактиране на кода]

Живее поединично, рядко на двойки. Има добродушен вид, но е непредвидима – може много бързо да изпадне в ярост. Масата на възрастния индивид е между 100 и 350 kg. Дължината на тялото е 1,50 – 2,50 m.

Начин на живот и хранене[редактиране | редактиране на кода]

Кафявата мечка живее в горски местности. Въпреки че изглежда тромава, на кратки разстояния може да тича със скорост 45 km. в час.

Храни се с корени, жълъди и млади треви. Обича: горски ягоди, малини и боровинки, диви ябълки, сливи, круши, дини и мравки. През лятото кафявата мечка прекарва значително време в хранене, като има нужда от 14 килограма храна на ден. По-голямата част от зимата прекарва в сън в леговищата си. Живее от натрупаните през лятото тлъстини, но ако огладнее, излиза навън. Когато храната не достига, мечката убива по-дребни от нея животни и много рядко хора.

Продължителността на живот на кафявата мечка е 30 години.

Размножаване и развитие[редактиране | редактиране на кода]

Мечките раждат за първи път на 5 – 8 годишна възраст и дават поколение веднъж на 3 – 4 години. Сред някои европейски популации разжат с около година по-рано от нормално с честота през около две години[1]. Брачните двойки се събират през май – юни. Разгонването трае от 10 до 30 дни. През този период женската се чифтосва с няколко мъжки. Често самците се бият за разгонената женска. Бременността като цяло продължава около седем месеца. След оплождането яйцеклетката не се имплантира няколко дни пъ-късно, а едва към ноември след като започне зимния им сън. Тази физиологична особеност се нарича забавена имплантация и фактическата бременност продължава едва от шест до осем седмици[58]. В случай, че мечката не е натрупала достатъчно подкожна мазнина за зимата и е слаба е възможно яйцеклетката да не се имплантира в матката, а да се резорбира. Малките мечета се раждат по време на зимния сън през януари. Раждат се от 1 до 4 на брой (обикновено 2) и са с тегло от 340 до 680 грама[58]. Мечетата се раждат голи, слепи и много малки в бърлогата, докато майката спи. В началото растат много бавно и проглеждат едва на 30-ия ден, но към тримесечна възраст тежат около 15 килограма, а на половин година са вече около 25 килограма[58], а през първата година след раждането си те увеличават размерите си около 200 пъти. През пролетта излизат с майка си от бърлогата и укрепват бързо. Кърменето продължава около 18 – 30 месеца, но мечетата живеят с майка си почти до двегодишна възраст. През пролетта излизат навън да играят и да се учат да ловуват.

Други[редактиране | редактиране на кода]

  • Кафявата мечка е един от символите на Русия.
  • В България видът е поставен под закрила и бързо се увеличава.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з ((en)) McLellan, B.N., Servheen, C. & Huber, D.. Ursus arctos. // IUCN Red List of Threatened Species. Version. International Union for Conservation of Nature, 2008. Посетен на 27 January 2009.
  2. Червена книга на Република България. Кафява мечка. Посетен на 18 февруари 2012
  3. а б ((en)) Neal Lineback and Mandy Lineback Gritzner. Geography in the News: Grizzlies’ Territory. // National Geographic, 2013. Посетен на 2014-11-22.
  4. ((en)) McLellan, B.N. and D. Reiner. A review of bear evolution. // Int. Conf. Bear Res. and Manage. 9: pp. 85-96, 1994. Посетен на 2014-11-22.
  5. The Great Bear Almanac. Guilford, CT, 1993, pg. 281.
  6. Koford, C.B. 1969. The last of the Mexican grizzly bear. IUCN Bulletin 2:95.
  7. Brown bears declared extinct in Austria - Again. // Wildlife Extra. Посетен на 20 March 2015.
  8. Brown Bear – Population & Distribution: A Truly International Species. // wwf.panda.org. Посетен на 19 November 2010.
  9. Karhu. // suurpedot.fi. Архив на оригинала от 7 November 2014. Посетен на 22 October 2010.
  10. Bear Online Information System for Europe. Kora.ch. Retrieved 15 September 2011.
  11. Taberlet, P., & Bouvet, J. (1994). Mitochondrial DNA polymorphism, phylogeography, and conservation genetics of the brown bear Ursus arctos in Europe. Proceedings of the Royal Society of London B: Biological Sciences, 255(1344), 195-200.
  12. Boitani, L. и др. Change the IUCN Protected Area Categories to Reflect Biodiversity Outcomes.. // PLoS Biology 6 (3). 2008. DOI:10.1371/journal.pbio.0060066. с. 436–438.
  13. Farhadinia, Mohammad Sadegh и др. A preliminary baseline status of the Syrian Brown Bear Ursus arctos syriacus (Mammalia: Carnivora: Ursidae) in Golestanak, northern Iran.. // Journal of Threatened Taxa 7 (1). 2015. DOI:10.11609/jott.o3708.6796-9. с. 6796–6799.
  14. Gutleb, B., & Ziaie, H. (1999). On the distribution and status of the Brown Bear, Ursus arctos, and the Asiatic Black Bear, U. thibetanus, in Iran. Zoology in the Middle East, 18(1), 5-8.
  15. Higuma Population Estimates pref.hokkaido.lg.jp (2 December 2015)
  16. а б ((bg)) РИОСВ Смолян. Дългосрочна програма от мерки за намаляване на щетите от мечки и други едри хищници на територията на РИОСВ Смолян (2014 – 2023). // 2014. Посетен на 2014-11-19.
  17. ((en)) Charilaos Pilides. Brown bear (Ursus arctos) conservation and genetics in northern Greece. // Greek NGO Callisto, 2014. Посетен на 2014-11-19.
  18. а б в ((bg)) Александър Дуцов и др.. План за действие за кафявата мечка в България. // МОСВ, 2012. Посетен на 2014-11-20.
  19. ((bg))  Популацията на мечките в България е под допустимите граници. // Радио България, 2012. Посетен на 2014-11-20.
  20. а б ((bg)) brownbearbg. Възможно ли е безопасно съжителство с мечки в XXI век ?. // brownbearbg, 2012. Посетен на 2014-11-20.
  21. Боев, З. 1999. Неогенски и кватернерни птици (Aves) от България. – Национален природонаучен музей, БАН. С., Дис. за пол. на н. ст. „доктор на науките“. Т. I. Основна част. 1-243. Т. II. Приложение 1 – Фигури. 1-135. Т. II. Приложение 2 – Таблици. 1-108.
  22. Рибаров, Г., З. Боев. 1997. Костни останки от диви и домашни животни от праисторическото селище „Телиш-Редутите“ при с. Телиш (Плевенско). – Historia naturalis bulgarica, 7: 61-70.
  23. Спасов, Н., Н. Илиев, З. Боев 2001. Животинските останки от енеолитния археологически обект край с. Долнослав, Пловдивска област. – Historia naturalis bulgarica, 13: 159-179.
  24. Боев, З. 1999. Неогенски и кватернерни птици (Aves) от България. – Национален природонаучен музей, БАН. С., Дис. за пол. на н. ст. „доктор на науките“. Т. I. Основна част. 1-243. Т. II. Приложение 1 – Фигури. 1-135. Т. II. Приложение 2 – Таблици. 1-108.
  25. Рибаров, Г. 1990. Бозайниците в бита на жителите от ранновизантийското и средновековното селище на Хисърлъка (Сливен). – Археология, 4: 50-58.
  26. Боев, З. 1999. Неогенски и кватернерни птици (Aves) от България. – Национален природонаучен музей, БАН. С., Дис. за пол. на н. ст. „доктор на науките“. Т. I. Основна част. 1-243. Т. II. Приложение 1 – Фигури. 1-135. Т. II. Приложение 2 – Таблици. 1-108.
  27. ((en)) J. E. Swenson, P. Taberlet, E. Bellermain. Genetics and conservation of European brown bears Ursus arctos. // Mammal Rev., Volume 41, No. 2, 87–98, 2011. Посетен на 2014-11-20.
  28. ((en)) C. Nowak, C. Domokos, A. Dutsov, C. Frosch. Molecular evidence for historic long-distance translocations of brown bears in the Balkan region. // Conservation Genetics, June 2014. Посетен на 2014-11-20.
  29. Servheen, C. (1999). "Status and management of the grizzly bear in the lower 48 United States". C. Servheen, S. Herrero, and B. Peyton, compilers. Bears—status survey and conservation plan. IUCN/SSC Bear and Polar Bear Specialist Groups. IUCN, Gland, Switzerland and Cambridge, UK, 50-54.
  30. Laliberte, A. S., & Ripple, W. J. (2004). Range contractions of North American carnivores and ungulates. BioScience, 54(2), 123-138.
  31. Guilday, J. E. (1968). "Grizzly bears from eastern North America". American Midland Naturalist, 247-250.
  32. Liddell, Henry George and Scott, Robert. "Ursus." A Latin Dictionary. Perseus Digital Library.
  33. Liddell, Henry George and Scott, Robert."Arktos." A Greek-English Lexicon. Perseus Digital Library.
  34. а б в г д е ж з и McLellan, Bruce и др. A Review of bear evolution. // Int. Conf. Bear Res. And Manage 9 (1). 1994. с. 85–96.
  35. Pérez-Hidalgo, T. (1992). The European descendants of Ursus etruscus C. Cuvier (Mammalia, Carnivora, Ursidae). Boletín del Instituto Geológico y minero de España, 103(4), 632-642.
  36. The Cave Bear Story 1976. New York., Columbia University Press.
  37. Loreille, O., Orlando, L., Patou-Mathis, M., Philippe, M., Taberlet, P., & Hänni, C. (2001). Ancient DNA analysis reveals divergence of the cave bear, Ursus spelaeus, and brown bear, Ursus arctos, lineages. Current Biology, 11(3), 200-203.
  38. Herrero, S. (1972). Aspects of evolution and adaptation in American black bears (Ursus americanus Pallas) and brown and grizzly bears (U. arctos Linne.) of North America. Bears: Their biology and management, 221-231.
  39. Geist, Valerius (1989) "Did Large Predators keep Humans out of North America?", pp. 282–294 in Juliet Clutton-Brock (ed.) The Walking larder: patterns of domestication, pastoralism, and predation, Unwin Hyman, ISBN 0044450133.
  40. Kurten, B., & Anderson, E. (1974). Association of Ursus arctos and Arctodus simus (Mammalia: Ursidae) in the late Pleistocene of Wyoming. Museum of Comparative Zoology.
  41. Wilson, D. E. and S. Ruff. 1999. The Smithsonian Book of North American Mammals. Smithsonian Institution Press, Washington, D.C.
  42. Harris, Arthur H.. Pleistocene Vertebrates of Arizona, New Mexico, and Trans-Pecos Texas. // {{{journal}}}. UTEP Biodiversity Collections, University of Texas at El Paso, 2013.
  43. California Grizzly. Berkeley, CA, University of California Press, 1996-12-27. ISBN 0520205200. с. 335.
  44. Endangered and Threatened Wildlife and Plants; Designating the Greater Yellowstone Ecosystem Population of Grizzly Bears as a Distinct Population Segment; Removing the Yellowstone Distinct Population Segment of Grizzly Bears From the Federal List of Endangered and Threatened Wildlife (PDF). // Federal Register / Vol. 70, No. 221, 17 November 2006. с. 69854–69884. Архив на оригинала от 25 August 2006. Посетен на 1 August 2006.
  45. Ancient DNA evidence for the loss of a highly divergent brown bear clade during historical times. // Mol. Ecol. 17 (8). 2008. DOI:10.1111/j.1365-294x.2008.03631.x. с. 1962–1970.
  46. а б в Ursus arctos alascensis. Mammal Species of the World. Bucknell University.
  47. Ursus arctos, ITIS
  48. Lindqvist, C., Schuster, S. C., Sun, Y., Talbot, S. L., Qi, J., Ratan, A., Tomsho, L.B., Kasson, L., Zeyi, E., Aars, J., Miller, W., Ingólfsson, O., Bachmann, L. & Wiig, O. (2010). Complete mitochondrial genome of a Pleistocene jawbone unveils the origin of polar bear. Proceedings of the National Academy of Sciences, 107(11), 5053-5057.
  49. Population Genomics Reveal Recent Speciation and Rapid Evolutionary Adaptation in Polar Bears
  50. Shields, G. F., & Kocher, T. D. (1991). Phylogenetic relationships of North American ursids based on analysis of mitochondrial DNA. Evolution, 45(1), 218-221.
  51. Kurtén, B. (1964). The evolution of the polar bear, Ursus maritimus Phipp.
  52. Waits, L.P.. Mitochondrial DNA Phylogeography of the North American Brown Bear and Implications for Conservation. // Conservation Biology 12 (2). 1998. DOI:10.1111/j.1523-1739.1998.96351.x. с. 408–417.
  53. а б в г д е ж з и Mammals of the Soviet Union Vol.II Part 1a, SIRENIA AND CARNIVORA (Sea cows; Wolves and Bears), V.G Heptner and N.P Naumov editors, Science Publishers, Inc. USA. 1998. ISBN 1-886106-81-9
  54. Ursus arctos alascensis в ITIS
  55. Burt. Henry W. A Field Guide to the Mammals. Pg. 42.
  56. а б Bear Conservation UK. Stickeen Brown Bear. // Посетен на 15 June 2013.
  57. Busch, Robert H. The Grizzly Almanac. New York, 2000, pg 122.
  58. а б в ((en)) ADW. Broun bear. // Посетен на 2015-09-12.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]