Квиринал (дворец)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Квиринал
Palazzo del Quirinale
Карта
Местоположение в Municipio I, Рим
ВидПалацо
МестоположениеИталия
СтилКласицизъм
Изграждане1574 г.
Площ110 500 m²
СобственикИталия
Квиринал в Общомедия

Дворецът „Квиринал“ (на италиански: Palazzo del Quirinale), известен също в савойската епоха като Кралски дворец „Квиринал“ (Reggia del Quirinale) и при папите като Апостолически дворец „Квиринал“ или Папски дворец „Квиринал“ (Palazzo Apostolico del Quirinale или Palazzo Papale del Quirinale), е исторически дворец в Рим, Италия, разположен на едноименния хълм и с изглед към едноименния площад. От 1870 г е официална резиденция на Краля на Италия, а от 1946 г. – на Президента на Италианската република. Той е един от символите на Италианската държава.

Построен през 1573 г., дворецът е една от най-важните сгради в италианската столица, както от художествена, така и от политическа гледна точка.[1] По неговото изграждане и декорация работят известни майстори на италианското изкуство: Пиетро да Кортона, Доменико Фонтана, Алесандро Спеки, Фердинандо Фуга, Карло Мадерно, Джовани Паоло Панини и Гуидо Рени. В момента в него се съхранява голям фрагмент от фреска на Мелоцо да Форли.

Квиринал се утвърждава, преди всичко започвайки от понтификата на Павел V, като стабилна папска резиденция: той е домакин на 30 папи – от папа Григорий XIII до папа Пий IX. Първоначално е издигнат като лятна резиденция на папата[2] и се превръща в почти алтернативно място на Ватиканските дворци. С хълма Квиринал папите са били в по-лесен контакт със седалищата на папските конгрегации (т.е. с резиденцията на техните префекти или декани), в които Римската курия се реартикулира през последните десетилетия на 16 век. По този начин Квиринал се превръща в де факто резиденция на папата в качеството му на суверен, допълваща тази на Ватикана, която е седалище на папата – глава на Католическата църква. Допълнителна, а не алтернативна резиденция: ето защо комплексът на Ватикана се развива през 17 век, когато е завършена работата по базиликата и Апостолическия дворец, изгражда се фасадата, издигната е Колонадата на Бернини, макар че папите живеят само понякога там. От друга страна Квиринал се развива като светски дворец, почти без видими религиозни символи и преди всичко (уникален сред апостолските дворци с тази особеност)[3] без църква, отворена за обществеността. Заинтересуван от проект за двореца като наполеонова резиденция[4] по време на френската окупация на Рим (макар че Наполеон Бонапарт никога не влиза в него), след 1870 г. Квиринал става дворец на италианските крале. С раждането на Италианската република след институционалния референдум от 2 юни 1946 г., сградата става седалище на Президента на републиката.

Дворецът „Квиринал“ е с площ от 110 500 [N 1] и е шестият дворец в света по площ, както и втората резиденция на президент (първата е Белият дворец в Анкара, Турция.[5][6] [7] Комплексът на Белия дом (Вашингтон, САЩ) има площ, равна на 1/20 от тази на Квиринала.

История[редактиране | редактиране на кода]

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Дворец „Монте Кавало“ и Вила „Карафа“[редактиране | редактиране на кода]

Реконструкция на вилата на кардинал Иполито II д’Есте на Монте Кавало, след 1550 г.[8]

Още преди построяването на Двореца „Квиринал“ в зоната, частично заета от централния комплекс, навремето има вила на сем. Карафа. Тя е кръстена на кардинал Оливиеро, който купува имението в края на 15 век и кара да построят първите сгради там[9], известни като Вила „Монте Кавало“ или Вила „Есте ал Куиринале“ː това е една от римските резиденции[10] на кардинал Иполито II д’Есте (1509 – 1572). Собственик на Вила д'Есте в Тиволи, през 1550 г. кардиналът получава под наем вилата и лозето от кардинал Оливиеро Карафа за период от 5 год., който след това подновява на няколко пъти, заедно с племенника си Луиджи д’Есте, намирайки там подходящо място за престоите си в Рим.[11]

Районът на Дворец „Квиринал“ с Вила „Карафа - Д'Есте“ в средата на 16 век по плана на Леонардо Буфалини.
кардинал Иполито д'Есте

Самият кардинал Иполито д'Есте нарежда да бъдат направени първите работи по Вила „Карафа“. Те обаче се съсредоточават основно върху терена, който той кара да изравнят и модифицират, за да се направят градини с фонтани, водни елементи и антични скулптури, намерени в Рим от онова времеː всичко за негова сметка.

Папа Григорий XIII

През 1583 г. папа Григорий XIII, често личен гост на кардинал Иполито д'Есте или на неговия племенник Луиджи д'Есте в римската вила, започва разширяване на вилата за своя сметка. Той я превръща в истинска лятна резиденция с пълномощия на дворец, тъй като районът се смята за по-здравословен от Ватиканския хълм или Латеран. Проектът е поверен на архитекта Отавиано Маскерино и работата е завършена две години по-късно, през 1585 г. Но през същата година смъртта на папата попречва на Маскерино да започне втори проект, който предвижда разширяването на сградата, за да я превърне в голям дворец с паралелни крила с портици и голям вътрешен двор. Сградата, построена от Маскерино, все още се разпознава в северния край на двора в частта, характеризираща се фасада на двойна лоджия. Тази част е увенчана с панорамна кула, днес известна като Кула на ветровете (Torre dei Venti) или куличка, издигната по-късно с изграждането на камбанария, базирана на предполагаем проект на Карло Мадерно и Франческо Боромини.

Във всеки случай сградата на Отавиано Маскерино, въпреки че е поръчана от папата и постоянно обитавана от кардинал д'Есте, все още принадлежи на сем. Карафа. Тя е дадена под наем на племенника на кардинала Луиджи д’Естe, на когото починалият папа вероятно е възнамерявал да остави имота след закупуването му.

Придобиване от папа Сикст V[редактиране | редактиране на кода]

Папа Сикст V

Впечатлен от мястото, когато го вижда за първи път при възкачването си на папския трон, наследникът на Григорий XIII – папа Сикст V решава да купи през 1587 г. земята и вилата от Апостолическата камара с намерението да го направи папско лятно седалище. Малко след това той се намесва, за да разшири двореца, използвайки работата на Доменико Фонтана, която използва във всички големи архитектурни и градоустройствени работи на своя понтификат. Папата се ангажира и с цялостното преустройство на района, с изграждането на оста Страда Пия и Страда Феличе, и последващото кръстовище „Куатро фонтане“, и с определянето на другата „частна“ резиденция на папата в Термини.

Изглед към двореца с Водния орган най-отпред, 1699 г.

На Фонтана се дължи и подреждането на площада отпред, с възстановяването на статуите на Диоскурите (от древни времена разположени на хълма Квиринал и традиционно приписвани на Фидий и Праксител, както все още пише на пиедестала), и изграждането на първия фонтан. Топонимът „Монте Кавало“ (от итал. „Хълм „Кон““) произлиза от скулптурната група, обозначаваща върха на хълма и площада, използван и до днес от някои стари римляни (макар и вече да не съществуваща в топонимията на града).

Папа Климент VIII (1592-1605), който също живее във вилата през летния период, съсредоточава усилията си върху преустройството на парка на комплекса. Той кара да построят, наред с други неща, монументалния Фонтан на органа, отличаващ се с игри на вода и фонтани, придружени от звука на воден орган.

От 17 до края на 18 век[редактиране | редактиране на кода]

Дворецът „Квиринал“ на печатна графика от 18 век от Джовани Батиста Пиранези.
Папа Павел V

Папа Павел V е понтификът, който възлага завършването на работата по основната част на сградата на Квиринал и на когото се дължи голяма част от сегашния ѝ вид. Той поверява работата по разширението на Фламинио Понцио, който построява последователно крилото към градината – Залата на Консисторията (Sala del Concistoro), днес Балният салон (Salone delle Feste), и Параклиса на Анунциата (Cappella dell'Annunziata), украсени от 1609 до 1612 г. от Гуидо Рени в сътрудничество с Джовани Ланфранко, Франческо Албани, Антонио Карачи и Томазо Кампана, характеризиращи сградата с едно от двете възвишения, които все още се виждат днес. Със смъртта на Понцио през 1613 г. работата по разширението е продължена от Карло Мадерно – автор на крилото на ул. „Куиринале“, където той създава най-известните зали от целия комплекс, включително Параклиса на Павел (Cappella Paolina), папските апартаменти и Кралската зала, сега известна като Салон на кирасирите (Salone dei Corazzieri).

Шествието на венецианския посланик Алвизе Мочениго след папската аудиенция в Двореца „Квиринал“ (картина от 18 век).

Височината на параклиса и Салонът на кирасирите налага изграждането на второ повдигане, който също се вижда ясно на фасадата на сградата. Салонът на кирасирите е украсен с рисуван фриз, дело на квадратуриста Агостино Таси – автор на проекта и отговорен за строителството на южната стена. Другите три стени са поверени на Карло Сарачени и Джовани Ланфранко. В по-малка степен допринасят Алесандро Турки, Спадарино, Паоло Новели и Маркантонио Басети.

Папа Урбан VIII продължава работата по разширяване на комплекса, започната от неговите предшественици, със закупуването на много земи, разширявайки имота на изток в полза преди всичко на размера на градината, който почти се удвоява. Същият папа след това продължава да издига стената, която обгражда новия периметър на комплекса Квиринал, а накрая помисля и за защитата на двореца, като построява ниска фасадна кула с квадратни процепи за отворите на оръдията. Оцелелите части от тези стени все още се виждат на ул. „Джардини“. През същия този период (1638 г.) на Джовани Лоренцо Бернини е възложено да проектира Лоджията на благословиите, разположена над главния входен портал на сградата.

Хълмът Квиринал на печатна графика, взет от рисунка на Луиджи Росини.

Самият Бернини, при папа Александър VII, проектира сградата, наречена Маника Лунга (Дълъг ръкав), като построява първата част през 1657 - 1659 г. След това сградата е продължена през 1722-1724 г. от Алесандро Спеки за папа Инокентий XIII и е завършена от Фердинандо Фуга през 1730-1732 г. за папа Климент XII. В края на Маника Лунга Фуга модифицира сградата от 17 век на граф Канталмаджо, превръщайки я в Сграда на секретаря на шифъра, днес известна като Палацина дел Фуга и помещаваща офисите и частните апартаменти на Президента на републиката.

На 5 юли 1770 г. Моцарт е номиниран за рицар на Ордена на Златната шпора с церемония, проведена в Двореца „Квиринал“.

От Наполеон до превземането на Рим[редактиране | редактиране на кода]

Когато Наполеон окупира Рим и успява да го присъедини към Френската империя (1809 - 1814), една от първите му мисли е да окупира Дворец „Квиринал“ и да го реконструира с намерението да ремонтира основно цялата структура, за да го превърне в официална резиденция на френския император във втория град на империята след столицата Париж, по-специално след раждането на Наполеон Франциск II, негов син от втората му съпруга Мария-Луиза Австрийска, който носи титлата „крал на Рим“.

От краткото наполеоново интермецо и до днес е останало разделянето на голямата галерия, която гледа към пл. „Куиринале“, за да се получат три зали, които съществуват и днес: Жълтата зала, Залата на Август и Залата на посланиците. Това преструктуриране, извършено от ръката на архитект Рафаеле Стърн, довежда до загуба на единството на изключително ценния цикъл от стенописи, рисувани през 17 век от Пиетро да Кортона. Други среди са само леко променени. Очевидно дворецът е ограбен от обзавеждането и произведенията на изкуството, по-специално две картини на Тициан и Гуерчино. Наполеон I обаче няма време да използва лично Квиринал, особено защото средствата, предназначени за него, са отклонени за Руската военна кампания от 1812 г.

Фонтан на Диоскурите

С папската реставрация през май 1814 г. папа Пий VII се завръща в Рим, връщайки си владението на Квиринал. Той незабавно започва работи за заличаване на всяка възможна следа от наполеоновата окупация, използвайки все пак архитект Стърн, работил на място при Наполеон. Сред най-важните интервенции, извършени през този период, са строгите стенописи в Параклиса на Павел и окончателното подреждане на Фонтана на Диоскурите на площада пред входа.

Пий IX е последният папа, обитавал Квиринал от избирането му до пробива на Порта Пиа на 20 септември 1870 г., след което папите официално се установяват в Апостолическия дворец на пл. „Свети Петър“.

Савойски период[редактиране | редактиране на кода]

Виктор Емануил II в Квиринал със своите адютанти.

Дворецът „Квиринал“ е резиденция на папите до 1870 г., когато Рим е анексиран към новороденото Кралство Италия и крал Виктор Емануил II го конфискува, за да го превърне в своя официална резиденция. Дори след пробива на Порта Пиа дворецът остава окупиран от швейцарските гвардейци в служба на Пий IX до 1 октомври 1870 г., когато генерал Рафаеле Кадорна, командир на италианските експедиционни сили, не ги отстранява насила. След това дворецът става резиденция на кралете на Италия до 1946 г.

Много рядка снимка от погребението на Виктор Емануил II през 1878 г.

По време на престоя си Савойците преструктурират различни зали, за да ги адаптират към новите нужди на кралския двор и да потвърдят отново ролята на Савойския дом като нови владетели на новороденото Кралство Италия и в Рим, който е един от крайъгълните камъни на съпротивата на савойската власт. Дворецът е обзаведен основно с необарокови и неорококо мебели от различни дворци из целия полуостров, по-специално от Савойските кралски резиденции в Пиемонт и Херцогския дворец в Колорно. За залите е предпочетен стилът Луи XIV, за да върне сградата в ерата на нейния максимален блясък – 17 век. Много среди са напълно преработени, особено по време на крал Умберто I (1878 - 1900), по инициатива на съпругата му, кралица Маргарита. Древната Зала на консисторията е преустроена и става сегашната Бална зала, изисканата декорация на Огледалната зала е създадена в неорококо стил, а Папските апартаменти в древното ядро на сградата са модифицирани, за да ги адаптират за живота на кралското семейство. Накрая Наполеоновата зала на Август става Тронна зала.

Президенти на Италианската република и Квиринал[редактиране | редактиране на кода]

Кирасири на коне в гала униформа в почетния двор на двореца по време на посещението на президента на САЩ Роналд Рейгън.

Малко преди края на Втората световна война възниква дебат за това как да се използва дворецът, тъй като изглежда малко вероятно той да продължи да се използва като кралски дворец или като резиденция на Президента на републиката. Някои учени изказват хипотезата за използването му като Национален музей. По-специално Емилио Лаванино, заедно с Алдо Де Риналдис и Федерико Дзери, през 1945-1946 г., изработват предложение за преустройство на сградата[12] по начин, подобен на това, което се случва с Лувъра и с Ермитажа. По-късно обаче Квиринал е избран за дворец на Президента на републиката и това предложение не е последвано.

Въпреки това първите двама президенти на Италианската република – Енрико Де Никола и Луиджи Ейнауди, не живеят в Квиринал. Джовани Гронки е първият президент, който живее в сградата, последван от Антонио Сени, Джузепе Сарагат и Джовани Леоне, всички със съответните им семейства. Вместо това Сандро Пертини и Франческо Косига използват Квиринал като офис, но никога не живеят там. Оскар Луиджи Скалфаро се мести там, въпреки че продължава да използва къщата си; там се местят неговите трима наследници Карло Адзельо Чампи, Джорджо Наполитано и Серджо Матарела.[13]

Външното оцветяване на Квиринал през 1975 г.; цветът охра от Савойската епоха е изоставен през 2002 г.[14]

Интервенциите, извършени в Квиринал през последните десетилетия, очевидно са ограничени до възстановяването и опазването на огромното художествено наследство на сградата. По-специално са забележителни реставрациите, извършени по време на президентството на Чампи и Наполитано, които включват крилото с изглед към пл. „Куиринале“ и които виждат възраждането на декорациите от 17 век, обезобразени от интервенциите в началото на 19 век, дело на наполеоновите архитекти (по-специално в Жълтата зала и в Залата на Август). Най-забележителната намеса обаче е възстановяването на фасадите, което връща сградата към оригиналния цвят травертин, заменяйки охрата от Савойската епоха. Оригиналността на травертина е засвидетелствана чрез изследването на картините на великите пейзажисти от 18 век (като Джовани Паоло Панини или Гаспаре Ванвители), както и с научни изследвания на последователните слоеве мазилка.

През декември 2021 г. сътрудничество между Президентството на републиката и Google Arts and Culture прави възможно виртуалното посещение на сградата.[15][16]

Описание[редактиране | редактиране на кода]

Почетният двор на двореца с Кулата на ветровете.

Дворецът се състои от централното тяло, което се развива около величествения Почетен двор, с най-красивите зали в комплекса, които служат като приемни за Президентството на републиката, докато офисите и апартаментите на Държавния глава се помещават в сградите в дъното на т. нар. Маника Лунга по дългата страна на ул. „Куиринале“. В началото на улицата са разкошните императорски апартаменти, които са специално подредени, декорирани и обзаведени за две посещения на кайзер Вилхелм II през 1888 и през 1893 г. и които днес приемат чуждестранни монарси или държавни глави, посещаващи Президента на републиката.[17] Дворецът разполага с 1200 зали.

Белетаж[редактиране | редактиране на кода]

Почетно стълбище[редактиране | редактиране на кода]

Почетно стълбище

Построено е от архитекта Фламинио Понцио по поръчка на папа Павел V. С монументални пропорции, то е изградено върху система с двойна рампа, прекъсната от голяма площадка с изглед към градината. Двете рампи след площадката водят до преддверието на Балния салон от едната страна и Залата на кирасирите от другата.

Мелоцо да Форли, Благославяне на Христос.

Голямото стълбище е доминирано от фреската на Мелоцо да Форли Христос в слава или Благославящия Христос, която първоначално е част от апсидалната украса на римската църква „Свети 12 апостоли“, напълно преструктурирана през 18 век от Карло Стефано Фонтана; тя е същата, от която идват много известнata stenopisna grupa Ангели-музиканти на Мелоцо, сега във Ватиканските музеи. Фреската е поставена над първата стълбищна площадка, на страничната стена към Почетния двор, така че да бъде по-видима за тези, които излизат от сградата, отколкото за тези, които влизат: желаният ефект е да напомни още веднъж на напускащия гост, че е получил папската благословия и следователно служи за сбогуване и късмет. И накрая, латинска плоча, зазидана под стенописа, припомня първенството на Мелоцо в перспективата; цялата е заобиколена от хералдическите символи на папа Климент XI.

На площадката има и други фрески от 19 век от художниците Анибале Бруньоли и Давиде Натали, изобразяващи Сцена с херувими и птици и Сцена с танцуващи херувими и музиканти, които са част от цикъл, включващ и декорациите на следващото преддверие на Балния салон.[18]

Зала на кирасирите[редактиране | редактиране на кода]

Зала на кирасирите

Със своите 37 метра дължина, 12 ширина и 19 височина това е първата зала, която се появява след изкачването на Голямото стълбище и е посветена на инспекцията на Частта на кирасирите по случай най-важните церемонии. В залата, проектирана като папска тронна зала, се провеждат и много други дейности на Президента на републиката, особено публични изслушвания и официални награди.

Залата е построена от папа Павел V по проект на Карло Мадерно в началото на 17 век. Скъпоценният касетен таван и мраморната настилка възпроизвеждаща същия геометричен дизайн на тавана, все още са запазени от този период, докато големият фресков фриз в горната част на стените е създаден през 1616 г. от художниците Агостино Таси, Джовани Ланфранко и Карло Сарачени. От същия период датират и гротеските на разтворените прозорци на Анибале Дуранти. Под фриза Гаетано Лоди през 1872 г. рисува гербовете на основните италиански общини. Също от 17 век е двойният портал, който води до Параклиса на Павел. Залата е украсена и от поредица от гоблени от 18 век, четири от Френската школа, останалите изтъкани в Неапол.[19]

Параклис на Павел (Капела Паулина)[редактиране | редактиране на кода]

Интериор на Капела Паолина.

Залата има същите архитектурни и пропорционални характеристики като Сикстинската капела във Ватикана, с голяма сводеста зала с дължина приблизително 42 метра, ширина 13 метра и височина 20 метра. Тази стая е построена от Карло Мадерно по поръчка на папа Павел V. Размерите не са случайни, така че тук дори са се провеждали някои конклави. И днес по повод на коледните и великденските празници се отслужва литургия в присъствието на Президента на републиката. В тази среда през 1930 г. се празнува сватбата между Умберто II и белгийската принцеса Мария Жозе.

Сводът е украсен през 1616 г. с много богато бяло и позлатено покритие от мазилка, създадено от Мартино Ферабоско. През 1818 г. папа Пий VII нарежда стените на параклиса да бъдат украсени с монохромни фрески, състоящи се от жлебовидни пиластри и ниши, в които са изобразени фигурите на Апостолите и Евангелистите. На олтара има френски гоблен от 19 век, изобразяващ Последната проповед на св. Стефан.[20]

Първа представителна зала[редактиране | редактиране на кода]

Полилей от стъкло от Мурано в Първата представителна зала

Построена от Карло Мадерно в началото на 17 век, тя гледа към Вътрешния двор и първоначално е част от Апартамента на папа Павел V, служейки за негов хол. През 1616 г. Агостино Таси украсява фриза със Сцени от живота на Свети Павел и с гербовете на рода Боргезе. Другите медальони с алегорични фигури датират от епохата на Наполеон, докато фреската на свода е създадена през 1906 г. от Алесандро Паломби и Ернесто Баларини и възпроизвежда Плодовете на мира.

Стените са украсени с големи гоблени с историите на Дон Кихот, изтъкани от Кралската манифактура на Неапол между 1757 и 1779 г. Има и голяма картина на Франческо Манчини, озаглавена Целомъдрието наказва Любовта. Часовникът от средата на 18 век, носещ подписа на великия дърводелец Жан-Пиер Лац и идващ от Вила Дукале в Колорно, допълва обзавеждането с малкия абаносов шкаф, възхитителен пример за венецианско майсторство от 16 век[21].

Зала на добродетелите[редактиране | редактиране на кода]

Ваза в Залата на доброделите

Наречена е така по четирите кардинални добродетели, които се появяват във фресковия фриз по стените от 1616 г., дело на Чезаре Росети. Украсата на фриза включва също десет фалшиви картини с пейзажи. В центъра на свода е гербът на папа Павел V, който през 19 век е модифициран с емблемата на папа Пий IX. Гобленът Изгонване на търговците от храма е част от величествена поредица, посветена на Новия завет, изтъкана в Парижката манифактура на гобелените в средата на 18 век. Серията се състои от общо осем произведения, четири от които са в двореца (вкл. един в следващата Зала на потопа), а другите се съхраняват в папските колекции. Отстрани на гоблена има две големи теракотени вази, направени в Мексико в края на 17 век, поставени върху две елегантни позлатени дървени основи от 18 век. Другите две вази са част от изключителна колекция от ориенталски порцелан, събрана от папите през втората половина на 18 век; основите са направени специално за показване на всички големи вази в галерията на двореца.[22]

Зала на потопа[редактиране | редактиране на кода]

Творби от Залата на потопа

Името на стаята се отнася до Всемирния потоп, който е една от библейските сцени на фриза от 1616 г., който фриз се отличава със своето качество и степен на съхранение. Той е дело на Антонио Карачи и анонимен художник-караваджист. В средата на 19 век залата, както и съседните, е реновирана по желание на папа Пий IX; с тези интервенции са свързани декорациите по страните на свода и изисканата мазилка на стените, която симулира покритие от полихромни мрамори.

Гобленът от 18 век с Измиването на краката е част от грандиозна серия от Новия завет, част от която е налична в предходната зала. Скъпоценната серия от осем гоблена е дарена от Наполеон Бонапарт на папа Пий VII през 1805 г., когато отношенията между двамата все още са нормални (4 год. по-късно Пий VII е арестуван от френски служители точно в Квиринал).[23]

Зала на ложите[редактиране | редактиране на кода]

Зала на ложите

В тази зала забележителна е украсата на фриза, приписван на Бернардо Кастело – генуезки представител на Късния маниеризъм, поканен в двореца от Павел V Боргезе. Негови са алегоричните фигури на справедливостта и умереността и ангелите, поддържащи папския герб на папа Пий IX. Пий поверява украсата на останалата част от свода на Анибале Анджелини, който, вдъхновен от стенописите от 16 век на Кралската зала във Ватикана, създава фалшива лоджия около предишната фреска в замъка, от която гледат швейцарските гвардейци.

Освен това тук са запазени пет фрески, свалени от друга зала на двореца, поръчани от папа Урбан VIII Барберини на Марко Тулио Монтаня и Симоне Ладжи, за да прославят местата, свързани с някои от архитектурните интервенции на неговия понтификат, т.е. Орвието, Пантеона, Кастел Сант „Анджело“, пристанището на Чивитавекия и църквата „Сан Кайо“ в Рим.[24]

Зала на Бусолантите[редактиране | редактиране на кода]

Тондо с копие на творба на Рафаел

Носи името на служителите на Преддверията на папата. Тази зала е последната от апартамента от 17 век и първоначално е врата, сега скрита от тапицерията, към малък ораторий в Параклиса на Павел. И тук най-старата украса включва папския герб в център на свода и фриза по стените. Фризът е значително променен през 19 век с вмъкването на осем сцени от пейзаж с живота на Свети Бенедикт. Сред произведенията, подредени по стените, има скица от 17 век от Джован Батиста Гаули, подготовка за фреската в Йезуититската библиотека в Рим. Има и тондо с копие на известната Madonna della seggiola от Рафаел, изработена през 1929 г. от Школата по мозайка на Ватикана; в рамката са дешифрирани инициалите на папа Пий XI, който дарява творбата на крал Виктор Емануил III през декември 1929 г. по повод първото посещение на кралските особи във Ватикана след подписването на Латеранските договори между Държавата и Църквата.[25]

Зала на балкона[редактиране | редактиране на кода]

Таван на Залата на балкона

През голямата френска врата, която се отваря в тази зала, се излиза на Лоджията на благословиите, построена през 1638 г. по проект на Джан Лоренцо Бернини, точно над главната входна врата на Квиринала.

Помещението комуникира с Параклиса на Павел и може да се използва като сакристия. Тук няма стенописната украса, характерна за стаите на Папския апартамент, но елегантен мазилка на свода, която напомня мазилката на параклиса. По повод конклавите, провеждани в Квиринал през 19 век, прозорецът е бил зазидван, за да символизира изолацията на двореца от външния свят. След избора на папа обаче той отново е отварян, за да може новия папа да благослови хората за първи път. Помещението някога е било известно като Sala dei Precordi, т.к. тук са били подготвяни за балсамиране починалите папи: вътрешните органи, наречени „прекорди“, са били подреждани в два метални контейнера, преди да бъдат отнесени до близката църква „Св. св. Викентий и Анастасий“ на Пиаца ди Треви.[26]

Малък салон на Свети Йоан[редактиране | редактиране на кода]

Подобно на съседната Зала с балкона тази зала има сводест таван с фина гипсова украса от 1616 г. От 19 век са четирите правоъгълни изгледа, вмъкнати между щукатури, за да прославят Савойските кралски дворци в Торино, Флоренция, Венеция и Неапол. Според първоначалния проект от 17 век тази зала е трябвало служи като частен параклис на папата, но вместо това е използвана като място за опора на съседната сакристия. Масата с осмоъгълен плот е от средата на 16 век и е прекрасен пример за инкрустация със скъпоценни цветни мрамори. Тя има фина позлатена дървена основа във формата на двойка преплетени делфини. Паното е копие от 16 век на Малкия св. Йоан в пустинята на Рафаело и се приписва, между другото, на Джулио Романо – най-талантливият от учениците на Рафаело.[27]

Жълта зала[редактиране | редактиране на кода]

Жълтата зала

Тази зала, заедно със следващите две, навремето е образувала една зала, разделена в Епохата на Наполеон. По този повод всички прозорци, гледащи към двора, са зазидани и повечето от стенописите от XVII век на Пиетро да Кортона са унищожени, с изключение на някои библейски сцени, взети от Стария завет, в горната част на стените. Декоративните елементи, вмъкнати между библейските сцени, датират от периода на Пий IX. Камината от 1812 г. датира от Епохата на Наполеон.

Обзавеждането е много богато, включително четири великолепни френски гоблена, три големи consolles от 19 век и три порцеланови вази от 18 век.[28]

Зала на Август[редактиране | редактиране на кода]

До средата на 20 век залата е наричана Тронна зала, тъй като първо папа Пий IX и кралете на Италия след това предназначават залата за тази употреба. В нея стая през 2005 г. са открити както декорациите от времето на папа Александър VII (частично), така и петте прозореца с изглед към вътрешния двор. По-горе поредицата от сцени от Стария завет, започнала в Жълтата зала, продължава, докато таванът, който поддържа оригиналния дизайн от 17 век с касети във формата на гръцки кръст, е последно предекориран през 1864 г. Сред много богатото обзавеждане на стаята си струва да се спомене каминният часовник на парижкия майстор часовникар Дени Масон, датиращ от първата половина на 18 век.[29]

Зала на посланиците

Зала на посланиците[редактиране | редактиране на кода]

Използвана като приемна за акредитирания дипломатически корпус по повод официални посещения на чуждестранни държавни глави в Италия, тя е възстановена през 2001 г., без обаче да претърпи същите катаклизми и реконструкция като предишната.

Тук идва краят на цикъла от библейски картини на Пиетро да Кортона, започнат в Жълтата зала, придружен от по-„светски“ фрески от 19 век, изобразяващи Добродетелите и изпълнени между 1823 и 1864 г. от Франческо Мано, Луиджи Кокети и Томазо Минарди[30].

Зала на Херкулес[редактиране | редактиране на кода]

Това е една от най-новите зали на двореца. Създадена е през 1940 г. чрез разглобяване на стаите на зимния апартамент на папата, за да се направи Тронна зала. Освен големите ориенталски порцелани тук има три гоблена от края на 17 – началото на 18 век, изтъкани в Париж в Манифактурите на кралските гобелени. Те изобразяват т. нар. Триумф на боговете, т.е. сцени, свързани с фигурите на Аполон, Минерва и Херкулес – митичен герой, който дава името на залата. Също така значими са шестте картини на Корадо Джакуинто от около 1735 г., изобразяващи епизоди, взети от историите на Еней. Шестте платна идват от Вилата на кралицата в Торино, която е един от дворците, от които савойците взимат произведения на изкуството и мебели, за да обзаведат Квиринал след 1870 г.[31]

Зала на ковчежетата[редактиране | редактиране на кода]

Подобно на предишната зала и тази датира от 1940 г. Преди това тук е имало малък параклис и зала за аудиенции, известна като място на ареста на папа Пий VII призори на 6 юли 1809 г. по заповед на Наполеон Бонапарт. Името на залата се дължи на петте инкрустирани ковчежета, които са поставени на consolle; към тях се добавя монументален secrétaire, в който се крият над сто чекмеджета и тайни отделения с всякакви размери.

По стените има четири елегантни френски гоблена от 18 век, изобразяващи класически божества, които символизират Сезоните или Елементите. Пети гоблен, също от 18 век, е с епизод от историите на Дон Кихот: той е част от важна серия, изтъкана в Кралските неаполитански бурбонски фабрики, за да интегрира група френски гоблени, посветени на известен герой на Сервантес. Като се броят и многото изключително декоративни платна, повече от сто части от Неаполитанската серия са запазени в двореца.[32]

Стълбище на Маскерино[редактиране | редактиране на кода]

Стълбище на Маскерино

Известно спирално стълбище, построено между 1583 и 1584 г. по дизайн на Отавиано Маскерино, то се характеризира с двойки травертинови колони, които придружават вървежа на рампи с елипсовиден план. То е увенчано от капандура, също елипсовидена. Това е било стълбището за достъп до най-старото ядро на двореца и е водело до апартаментите на папите, до които е можело да се стигне директно на кон предвид малката стръмност на стъпалата на стълбището[33].

Почетна ложа[редактиране | редактиране на кода]

Това е залата, която гледа към Почетния двор, осветен от големите прозорци, разположени под кулата. Тя е домакин на пресконференциите на политически личности, консултирани за формирането на изпълнителните органи. Тук Министър-председателят in pectore обявява приемането на длъжността и понякога прави публично достояние списъка на министрите.

Украсена с големи пиластри с позлатени йонийски капители и живописна украса, която покрива целия свод, извършена през 1908 г. от Ернесто Баларини и Алесандро Паломби. Колоните, които украсяват залата, идват от иконостаса на Параклиса на Павел (Капела Паолина).[34]

Часовникът на Почетната ложа

Над лоджията е кулата, построена по заповед на папа Григорий XIII. Вътре внушителна трапезария за по-сдържани официални срещи предлага прекрасна гледка към столицата Рим.

Отвън е възможно да се види часовникът от 1626 г. с циферблат, разделен на шест часа. 6-часовата часова система, наричана още „римска“ (или „италианска“) е конвенция за отчитане на времето, според която денят започва от Аве Мария вечер (около половин час след залез слънце, когато здрачът свършва) до следващия и се разделя на 6 часа, повтарящи се 4 пъти. Създаден е от Църквата през 13 век и остава в употреба в Италия до пристигането на Наполеон, който въвежда 12-часовата система за часово време.

Зала на Брондзино[редактиране | редактиране на кода]

Тази зала, която дължи името си на гоблените от 16 век, изтъкани по дизайн на Аньоло Брондзино, днес служи като първото място за среща между Президента на републиката и държавните глави, гости на съседната Почетна ложа.

Гореспоменатите гоблени, посветени на библейската история на Йосиф, са част от поредицата, поръчана от Козимо I де Медичи през 1546 г. за Палацо Векио във Флоренция, където все още могат да се намерят останалите, които не са взети от Савоя. На свода доминира фреската Алегория на Италия от Алесандро Паломби и Ернесто Баларини от началото на 20 век. Обкръжаващата среда отново е реновирана в подовете и обзавеждането по случай посещението на Адолф Хитлер през 1938 г.: по този повод са поставени някои бюстове на персонажи от Древен Рим със съвременна изработка, с изключение на един, датиран от 1 век.[35]

Зала на Друз[редактиране | редактиране на кода]

Носи името си от мраморен бюст на Нерон Клавдий Друз – най-големият, любим доведен син на император Октавиан Август, починал като млад от падане от кон. През 17 век тя се нарича Залата на Урбан в чест на папа Урбан VIII, който я използва като зала за аудиенции, свързана с частния му апартамент. В края на 19 век тя е спалнята на крал Умберто I.

Фризът по стените на залата е от савойската епоха. Надписите върху щитовете, държани от пути, се отнасят за известни римски битки и факти от времето на Карл Алберт и Виктор Емануил II, с които се търси да се установи паралелизъм между Римската империя и разширяването на Савойската държава. Освен Савойският орел на фриза има и маргаритки, загатващи за съпруга на крал Умберто, кралица Маргарита.

Под красива картина в стил Караваджо, изобразяваща Покаянието на Свети Йероним, има комо от 18 век на черен фон, направен в Париж с помощта на фини лакирани японски панели. Негов автор е кабинетният майстор Бернард Ванрисамбург, който вероятно го прави за крал Луи XV. Забележителна и мебелта от 18 век, идваща от Херцогство Парма, която има скъпоценен гоблен на червен фон, изобразяващ животни и пейзажи. Особено ценен е големият гоблен, посветен на екзотични животни, част от поредица от 18 век, известна като „Новите Индии". Още пет части от същата серия се съхраняват в Залата на Зодиака.[36]

Кабинет на Президента на Италианската република[редактиране | редактиране на кода]

Върховното представителство на Италианския президент.

Това е един от двата президентски кабинета на заедно с този, който се намира в Палацина дела Фуга, Това всъщност е висшето представителство, където Президентът на републиката провежда официални срещи с държавните глави и с партийните секретари по време на консултациите за съставяне на правителството.

Първоначално тази зала е била лятната спалня на папите.

Сред обзавеждането заслужава да се спомене френското бюро от 1750 г. от Кралския дворец в Парма, докато картината зад бюрото от втората половина на 17 век е от Боргоньоне[37] .

Зала на гоблените от Лил[редактиране | редактиране на кода]

Зала на гоблените от Лил

Името на тази зала произлиза от петте гоблена от 18 век, направени от Кралската фабрика в Лил във Франция между 1715 и 1720 г. (някои по модели, взети от творби на фламандския художник Давид Тенирс Млади, други носят подписа на фламандския гоблен производител Гийом Вениер), с идилични епизоди от селския живот на фона на пейзажа. Днес залата се използва за заседанията на Висшия съвет по отбрана, свикван поне два пъти годишно от Президента на републиката и за представянето на новите посланици, акредитирани в Квиринал, преди срещата с Държавния глава в Кабинета при Ветрата.

Когато Квиринал все още е проста вила – т. нар. Вила Грегориана, тази зала служи като голямо преддверие, даващо достъп до личните стаи на папата. В епохата на Наполеон залата е разделена на две помещенищ, за да се получи спалнята на императора, за която е нарисувана картината Сънят на Осиан от Жан Огюст Доминик Енгър, и баня. След като се връща в Квиринал, папа Пий VII нарежда залата да бъде възстановена до предишното ѝ оформление и да бъде украсена с религиозни теми. В края на 19 век залата е използвана като спалня на кралица Маргарита, съпруга на Умберто I. В началото на 1900 г. тя се превръща в хол на новите императорски апартаменти и пет платна от края на 17 век са поставени върху свода, изобразяващи митологични сцени и божества от гръцкия свят. Камината от порфир е дело на Карло Албачини, а огледалата с позлатени рамки и фризовете над вратите датират от края на 19 век. Мебелите датират предимно от първата половина на 18 век, докато големият килим Херат датира от началото на 19 век.[38]

Малък наполеонов салон[редактиране | редактиране на кода]

В годините на френската окупация на двореца това помещение, разположено до спалнята на Наполеон, е било замисленп като тоалетна стая на императора. От тази епоха е таванът, който първоначално е бил украсен с митологични сцени, посветени на темата за обличането и на въоръжението. Картините са свалени от тавана по времето на папа Пий IX и днес са запазени само осем медальона със златен фон: показват фигури, държащи дрехи и оръжия. В четирите ъгъла на тавана има четири елегантни алегории на славата в ръцете с лаврови венци, които предлагат на двойки орли – символ на славата на Наполеоновата империя. Трите гоблена, които красят салона, са част от поредицата, посветена на Историите на Дон Кихот и илюстрират епизоди от известния роман от Сервантес. Те са изтъкани през втората половина на 18 век в Кралската манифактура в Неапол. Картината, окачена между прозорците, изобразява известния принц Евгений Савойски, който между 17 и 18 век ръководи с голям успех имперската австрийска армия.[39]

Библиотека „Пифети“[редактиране | редактиране на кода]

Библиотека в Библиотека „Пифети“

Малката стая дължи името си на грандиозната и изключително ценна библиотека, първоначално построена около средата на 18 век за вилата на кралица Анна Орлеанска близо до Торино от пиемонтския майстор на мебели Пиетро Пифети. По волята на крал Умберто I и кралица Маргарита шедьовърът на Пифети е транспортиран до двореца Квиринале, където все още може да му се възхищава[40]. Структурата от топола е покрита с фурнир с инкрустации от палисандрово дърво, чемшир, тис и маслина и декорации от слонова кост.

Музикална зала[редактиране | редактиране на кода]

Носи името си от английското фортепиано и няколкото мебели, украсени с музикални инструменти. В сегашната ѝ подредба все още има важни елементи от началото на 19 век, когато е използвана като кабинет за Наполеон. От шестте прозореца на залата императорът е можел да се наслади на невероятна панорама и да има символична визуална власт над целия град.

Украсата на свода датира от годините на френската окупация: в центъра има голямо платно от Пеладжо Паладжи, посветено на Юлий Цезар, изобразен, диктуващ своите коментари, а именно „За Галската война“ и „За Гражданската война“. Наполеон е почитател на фигурата му и неговите литературни текстове до такава степен, че на картината на Квиринал римският лидер е изобразен с лицето на френския император.

Декорацията на останалата част от свода също датира от Наполеоновия проект, в който се открояват шест тонда на син фон с езическите божества-покровители на Рим, дело на Феличе Джани – неокласически художник, който ентусиазирано се придържа към революционната идеология и разширяването на Наполеоновата империя; поради тази причина той често работи по френски поръчки и в Квиринал украсява много от залите в Апартамента на Бонапарт. Картините по стените датират от началото на 19 век и изобразяват различни членове на Савойската династия.[41]

Зала на мира[редактиране | редактиране на кода]

Залата също е част от подготвения за Наполеон апартамент и е посветена на темата за мира. На тавана има сцена с езическо жертвоприношение на два олтара – единият посветен на мира, а другият – на Янус. Янус е свързан с темата за мира, но същевременно напомня за името на автора – Феличе Джани.

Чрез темата, разработена в тази зала, се търси подобряването на фигурата на Наполеон като миротворец – състояние, в което могат да процъфтяват изкуствата и науквите. Поради тази причина гипсовият фриз на стените е посветена на художници, скулптори, архитекти и музиканти, чиито портрети са вмъкнати в медальони. До всеки медальон има Крилата слава, увенчаваща 22 героя с лаври. Изобразените художници са отчасти италиански и отчасти френски, с изключение на австрийския композитор Хайдн, вмъкнат във фриза, тъй като е бил особено ценен от Наполеон. Фризът е дело на римлянина Алесандро д'Есте – любим ученик на великият неокласически скулптор Антонио Канова. Канова участва в разработването на иконографска програма, която да бъде изложена в залите на наполеоновия дворец.[42]

Зала на победата[редактиране | редактиране на кода]

Залата от 1812 г. е пригодена за Наполеон Бонапарт. Посветена е на темата за войната или за победата, както се потвърждава от много раздвижената бойна сцена, която се откроява на център на красивия касетиран таван. Автор на картината е Феличе Джани, изписал и сводовете и таваните на съседните помещения.

И гипсовият фриз, който украсява горната част на стените, е в съответствие с темата на залата. В медальоните са портретите на Дванадесетте цезари – римските императори от Юлий Цезар до Домициан, подредени между двойки Крилати победи и трофеи от оръжия. Първоначално медальоните носят името на съответния император, но когато папа Пий VII се връща в Квиринал след Наполеоновата окупация, имената им са заличени.

В залата има два ценни големи френски мебели от 18 век: cartonnier-ът зад бюрото има вместо чекмеджета, няколко кожени кутии за съхранение на документи. Малкият secretair – дело на майстора на мебели Мартен Карлен, се отличава с декорация с изящни панели от порцелан от Севър, изрисуван с кошници с цветя.

По стените и над вратите на залата са подредени седем овални рисунки от 18 век с портрети на дами от виенския двор на Мария-Каролина Хабсбургска, съпруга на крал Фердинанд IV. Има и оригинален часовник от 19 век, съставен от aлабастрова колона, увенчана със сложен механизъм, който показва астрономическите фази.[43]

Зала на дамите[редактиране | редактиране на кода]

Залата до голяма степен поддържа оформлението, датиращо от 1812 г., когато е всекидневната на Наполеоновия апартамент. Гипсовият фриз е дело на един от най-големите неокласически творци: датският скулптор Бертел Торвалдсен, активен в Рим от края на 18 век. Творбата илюстрира влизането на Александър Велики във Вавилон – предмет, избран да символизира влизането на Наполеон в Рим, което обаче никога не се случва. Тази творба има по онова време значителен успех и датският скулптор прави копия за различни клиенти. От Наполеоновия период е и мраморният под с пано от римска мозайка в центъра, и красивата камина, украсена с две статуи на дакийски роби.

Сводът на залата е изписан през 1812 г. от Феличе Джани – автор на таваните и на останалите зали в апартамента. В центъра на свода в Наполеоновата епоха е монтирана голяма картина, посветена на император Траян; тя по-късно е поставена в друга част на сградата, разкривайки стенопис от 17 век, видим и днес, с герба на папа Урбан VIII.

Сегашното име на залата се дължи на присъствието по стените на четири големи кръгли картини, изобразяващи суверена Карл Емануил III Савойски и трите му съпруги, всички от които умират след няколко години брак, оставяйки краля трайно вдовец за повече от 30 години.[44]

Зала на пчелите[редактиране | редактиране на кода]

Тази днес преходна зала през 18 век е използвана от папите за даване на благословията на вярващите от прозорец, който гледа към Почетния двор. Носи името си от пчелите в центъра на свода. Те са рисувани през 17 век., за да представят герба на велик папа от бароковата епоха: Урбан VIII. Останалата част на свода е украсена през 1907 г. с гротески и бюстове на герои от Древен Рим.

Фризът с щукатури от 1812 г. е от епохата на Наполеон и е посветен на Лоренцо де Медичи – фигура, взета като модел за художествено меценатство, способност за добро управление и неристократичен произход – добродетели, високо ценени от Наполеон. Автор на фриза е Франческо Масимилиано Лаборьор – римски скулптор, близък до френските културни среди.

Сред обзавеждането на залата изпъква красивият бюст на император Комод от 2 век сл. н. е. и парижкият гоблен от края на 18 век, посветен на епизод от френската история.[45]

Зала на Зодиака[редактиране | редактиране на кода]

Стаята на Зодиака

Залата е създадена по време на Наполеоновия период от две предишни зали, датиращи от епохата на папа Павел V, за да се получи голяма Императорска зала (или Зала на министрите). От този период датира гипсовият барелефният фриз на Карло Финели от 1812 г., изобразяващ Триумфа на Юлий Цезар. В савойската епоха стаята става ежедневна трапезария на кралското семейство. Сводът е украсен през 1888 г. от Анибале Бруголи с алегория на Аврора, със знаците на Зодиака в люнетите. По стените пет гоблена от 18 век от серията New Indies, направени през 1771 - 1786 г. от френската фабрика Gobelins, дарени през 1786 г. от Луи XVI на ерцхерцог Фердинанд Австрийски и съпругата му Мария Беатриче д’Есте[46]. Обзавеждането се допълва от дванадесет кресла на Андреа Брустолон от началото на 18 век. Върху подлакътниците венецианският скулптор е издълбал зодиакалните знаци за всеки месец от годината.

Зала на тъканите на Павел VII[редактиране | редактиране на кода]

Допреди няколко години тази зала е известна като Зала на пиемонтските тапети поради копринената тапицерия от 18 век, покриваща стените от края на 19 век. През 2005 г. се препоръчва премахването на тъканите за консервация и по този повод е открит важен фриз от 1610 г., изобразяваща фонтани и сгради, построени от папа Павел V. Сред представените сгради са фасадата на Базиликата „Свети Петър“, три изгледа на Санта Мария Маджоре и ъгъл на двореца, гледан от градините.

На свода има темперни рисунки от края на 19 век, които напомнят на стила на рококо тъканите, които са били по стените, симулиращ с голямо майсторство ефекта на копринена повърхност. Със значителна ценност са групата фотьойли, дивани и табуретки от 18 век - френско производство, идващи от дворецч в Колорно. Единственият чифт свещници е от същия период в бронз, калай и майсенски порцелан, показващ преминаването на лебед във водите на тръстика. Картината от 17 век, приписвана на Джовани Андреа Сирани, илюстрира Триумфа на Галатея – изобразената красива морска нимфа плава по водите, придружена от Купидон.[47]

Зала на гоблените[редактиране | редактиране на кода]

Залата е създадена през 1877 г. от Иняцио Перичи, който проектира разкошна декорация от позлатено дърво и огледала около четири великолепни гоблена от 18 век. Гоблените, взети от рисунките на прочутия френски художник Франсоа Буше, изобразява изящни сцени с митологични истории, посветени на Любовта на боговете и на Историята на Амур и Психея. Сводът – дело на Чезаре Макари през 1877 г., е вдъхновен от чувственият стил на Буше и от темите на гоблените: на огромно синьо небе е изобразена Любовта, която коронясва Трите грации.

Мебелите от края на 19 век са специално направени за тази среда и пасват на рококо вкуса на помещението. На гърба на диваните в центъра има монограма на крал Виктор Емануил II.

Единственият дисонансен елемент по отношение на характеристиките на помещението са стенописите на четирите прозореца от 1610 г. с гротески и дела на папа Павел V. В центъра на гротеските има образ на огледало, отразяващо светлината на гората в гора слънце, за да символизира ролята на папата, призван да отразява Божията благодат в света.[48]

Параклис на Анунциата[редактиране | редактиране на кода]

Това е частният параклис на сградата, много богата зала, съставена от малък елипсовиден кораб и презвитерий. Декоративният проект се дължи на болонския майстор Гуидо Рени, който изпълнява прекрасния цикъл от фрески заедно с Франческо Албани, Антонио Карачи, Джовани Ланфранко, Алесандро Албини и Томазо Кампана. Прекрасните позлатени мазилки, от друга страна, се дължат на Анибале Корадини и Стефано Фукаро. Олтарът от Гуидо Рени, който изобразява Благовещение, е изящен, а прекрасният мраморен под също заслужава внимание, носещ герба на папа Пий VII[49] .

Зала на огледалата[редактиране | редактиране на кода]

Зала на огледалата

В тази зала се провеждат някои изслушвания на Държавния глава и полагането на клетва на съдиите от Конституционния съд.

Настоящата украса се дължи изключително на Савойския период, когато залата е използвана като трапезария, след това, когато в това крило на сградата се помещава апартаментът на престолонаследника Умберто II, е бална зала. Тя е осветена от прекрасни полилеи от Мурано, отразяващи се в многобройните огледала по стените, и е обзаведена с дивани и фотьойли, покрити със скъпоценни гоблени от бял копринен брокат със златни цветя, дотолкова, че тя се нарича също Бялата зала .[50]

Бална зала[редактиране | редактиране на кода]

Бална залата

Това е най-пищното и тържествено помещение в сградата и тук новото правителство на Италия полага клетва и се провеждат официалните обеди.

От 1616 г. тази зала, някога Кралска зала, става седалище на обществените консистории. През 1873 г. савойците искат да я превърнат в разкошна трапезария и бална зала, и подготвят нова, много елегантна декорация от Джироламо Маняни и Чекропе Барили. В центъра на свода можете се намира Триумфът на Италия, докато останалата част от залата е изцяло покрита с бели или позлатени архитектурни, скулптурни и изобразителни елементи. През 1889 г. на стената към Голямото стълбище е построена нова постоянна сцена за оркестъра, предназначена за музиканти. Подът е покрит с това, което се смята за вторият по големина килим в света, обхващащ около 300 метра m²[51], след килима на Голямата джамия Шейх Зайед в Абу Даби с размери 5634 m²[52]. В тази голяма зала се подреждат маси за важни държавни обеди с над 170 души.

Дълъг ръкав и императорски апартаменти[редактиране | редактиране на кода]

Т. нар. Маника Лунга (Дълъг ръкав) формира южната страна на архитектурния комплекс на Квиринал. Започната е по време на понтификата на Сикст V, за да се помещават служебните домове за Швейцарската гвардия. Последващите интервенции върху структурата са извършени при Урбан VIII и Александър VII. По инициатива на папа Инокентий XIII Джан Лоренцо Бернини е натоварен със задачата да проектира, което предвижда разширяването на сградата до вратата, която дава достъп до Градините, която съществува и днес, пред църквата „Сант Андреа ал Куиринале“. Завършването се извършва при понтификата на Климент XII, благодарение на архитекта Фердинандо Фуга и завършва със сградата на секретаря на шифъра.

За да създадат нови пространства отдолу, Савоя решават да повдигне целия ръкав. Овен това втората лоджия с изглед към градината е частично зазидана, за да осигури на сградата затворен коридор, който свързва сградата вътрешно с Палацина дел Фуга, предназначена да бъде частна резиденция на краля. На белетажа на Маника Лунга са Императорските апартаменти – ядро от шестнадесет стаи, в които отсяда император Вилхелм II на два пъти, през 1888 и 1893 г., по повод посещенията му в Квиринал.

Малък дворец на секретаря на шифъра[редактиране | редактиране на кода]

Сандро Пертини в работния си кабинет в Куиринале.

Малкият дворец на секретаря на шифъра, проектирана от Фуга, стои в края на Маника Лунга на Квиринал. Тук е личният апартамент на Президента и кабинетът, който той използва като ежедневен офис, място за срещи с парламентаристи, личности от институциите и други хора, които имат аудиенции на Квиринале. Тук понякога се приемат държавни глави, но с по-малко официален протокол.

От това проучване понякога се излъчва съобщението за края на годината от президента на републиката.

Градини[редактиране | редактиране на кода]

Сградата за отдих на Квиринал
Изглед към градините на Квиринал
Фонтан в Квириналските градини

Квириналските градини, известни със своето привилегировано положение, което ги прави почти „остров“, издигнат над Рим, са били модифицирани през вековете според вкусовете и нуждите на папския двор.

Сегашното оформление интегрира „официалната“ градина от 17 век с изглед към оригиналното ядро на сградата с „романтичната“ градина от втората половина на 18 век; съхранява елегантната Сграда за почивка на Квиринал, построена от Фердинандо Фуга като приемна за папа Бенедикт XIV Ламбертини от онази епоха, украсена с прекрасни картини на Джироламо Батони и Джовани Паоло Панини.

Фонтан на Форментели

Вътре в градините на Квиринал се намира известният хидравличен орган[53], построен между 1997 и 1999 г. от Бартелеми Форментели въз основа на характеристиките на предишния орган от 19 век. Органът се задвижва от каскада с пад от 18 метра и има изцяло механична предавка, с една клавиатура от 41 ноти с първа къса октава, без педали и може да свири на два мадригала.

Градините са на почти 500 години, по-стари от тези на Версайския дворец и измерват 4 хектара (40 000 )[54] ; има ливади за 11000 m², чакълени пътеки, много древни дървета като гигантски чинар, висок повече от 40 м, на възраст 400 години и който дълго време е бил най-големият в Европа; има големи цикади на възраст 2 или 3 века, така че е вероятно те да са подаръци, донесени на папите от някои посолства от Южна Америка още през 1600-1800 г. Заслужава да се отбележи също маслиново дърво, отгледано на брега на река Йордан и дарено на Двореца „Квиринал“, и ела от Скандинавия. Има 3,5 км дълъг жив плет, построена „по италиански", т.е. с долната част от чемшир и по-високата част, на стената, от лавров цвят и 34 фонтана.

В тези градини савойците са поставили тенис корт; останали са само покритите с корк съблекални, за да изолират преобличащите се от студа навън. В градината има фонтани от много различни периоди и видове, като Фонтанът на къпещите се от Кралския дворец в Казерта.

Градините на Квиринале са отворени за обществеността на 2 юни всяка година и понякога до 20 000 души се разхождат по алеите им.

Конюшни[редактиране | редактиране на кода]

Конюшните на Квиринал – фасада на ул. „Датария“ към пл. „Куиринале“

Палата на Конюшните на Квиринал е построен между 1722 и 1732 г. върху земя, бивша собственост на рода Колона, принадлежаща на вилата в Квиринал, приложена към техния дворец (Палацо Колона), и се намира срещу президентската резиденция, с изглед към пл. „Куиринале“. Първият проект се дължи на Алесандро Спеки, който по поръчка на папа Инокентий XIII проектира сграда, предназначена да замени предишната на Карло Фонтана от началото на 18 век. Когато Инокентий XIII умира, новият папа Климент XII през 1730 г. поверява на Фердинандо Фуга задачата да завърши работата.

Сградата запазва първоначалната си функция на конюшня до 1938 г., годината, в която е превърната в гараж. Между 1997 и 1999 г. е напълно реставриран по проект на фриулския архитект Гае Ауленти. Предназначен за важно изложбено пространство (около 1500 m²), е открит от президента Карло Адзельо Чампи и предоставен на Община Рим. В момента той е домакин на големи международни изложби и е едно от най-посещаваните места за временни художествени изложби в Рим заедно с Виториано.

Казарми на кирасирите[редактиране | редактиране на кода]

Под Казармата на кирарисите е открит древен римски комплекс, включващ част от Стените на Сервий, подиум може би на Тамплиерите и сграда от епохата на Флавиите с нимфеум, украсен със стенни мозайки от Четвърти стил. Може би това е била частната къща на Веспасиан и Храмът на рода Флавии, както предполага фистула, открита наблизо с името на Флавий Сабин.[55]

Исторически архив[редактиране | редактиране на кода]

Полагане на клетва на министър-председателя Берлускони на 8 май 2008 г. пред оригинала на конституцията.

Създаден при президентството на Оскар Луиджи Скалфаро през 1996 г., от 2009 г. той се помещава в Палат „Сант Андреа“, наречен така, защото е близо до църквата „Сант Андреа ал Куиринале“, бивша църква на Йезуитския орден, който по-късно става седалище на Министерството на Real Casa по време на Кралство Италия. Под сградата през 1888 г. е открита важна археологическа находка, така нареченият олтар на Неронския огън.

Активите на архива могат да бъдат свободно разглеждани, с изключение на поверителни документи, свързани с вътрешната и външната политика на държавата, които стават достъпни за свободна справка само 50 години след датата им, и тези, съдържащи чувствителни данни, които стават публични и могат да бъдат прегледани 40 години след датата им.

Сред най-важните исторически документи е оригиналното копие на Конституцията, върху която Председателят на Министерския съвет, министрите и конституционните съдии полагат клетва в началото на своя мандат, и оригиналната кореспонденция между президента на Италия Луиджи Ейнауди и Артуро Тосканини през който гласи отказа на известния ръководител да номинира пожизнен сенатор.[56]

Колекции[редактиране | редактиране на кода]

В Двореца „Квиринал“ има различни художествени колекции[57], които включват 260 гоблена (втората най-важна колекция в Италия след тази на Палацо Пити във Флоренция[58]) с неоценима стойност, които документират дейността на основните фабрики и центрове на производство между 16 и 19 век. Порцеланите, в които западните произведения възлизат на около 38 000, от които най-важният сервиз е Джинори, наречен „приеми и танци“, съставена от 9 000 предмета, може да се счита за ниво не по-ниско от това на основните световни колекции; 105 карети, 205 часовника и различни часовници, картини, статуи, мебели, много от които идват от други италиански резиденции, особено тези от дворовете преди обединението, както в случая с мебелите, принадлежащи на Палацо Дукале в Колорно. В допълнение към стенописите и картините, около 56 000 предмета на изкуството са разпръснати из пространствата му, които включват 20 000 сребърни прибори, от които 7000 части от бяло сребро, 2400 от vermeil, различни сребърни позлатени парчета, 9000 парчета със сребърно покритие и над 9000 парчета в различни метали, особено бронз. Има и невероятна колекция от полилеи от муранско стъкло (произведени от последните години на 18 век от исторически стъкларски заводи, включително Pauly & C Compagnia Venezia Murano, които проектират и създават полилей в стил "rezzonico" от рекордната височина от 6 метра, с диаметър около 4 метра и 320 светлини) и кристал.

Съвременни произведения[редактиране | редактиране на кода]

От юни 2019 г., по нареждане на президента Серджо Матарела, комплексът Квиринал също така приютява колекция от съвременни италиански произведения, по-специално 36 произведения на изкуството и 32 на дизайна, които са намерили стабилно място в двора, градините и залите на двореца.[59]

Новите творби включват платна на Карла Акарди, Афро Базалдела, Алберто Бури, Джорджо де Кирико, Джозета Фиорони, Лучо Фонтана, Джовани Франджи, Ренато Гутузо, Антонио Санфилипо, скулптури на Мирко Базалдела, Пиетро Консагра, Мария Лай, Джакомо Манцу, Марино Марини, Фаусто Мелоти, Франческо Месина, Арналдо Помодоро, Давиде Ривалта, гоблен от Алигиеро Боети, част от инсталация от Мария Кристина Финучи, фотографии от Масимо Листри, обекти от Франко Албини, Гае Ауленти и Пиеро Кастильони, Марио Белини, Чини Боери, Енцо Калабрезе и Давиде Гропи, Акиле Кастильони и Пиер Джакомо Кастильони, Антонио Читерио, Микеле Де Луки и Джанкарло Фасина, Лука Дегара, Якопо Фоджини, Пиеро Форназети и Джо Понти, Ернесто Гизмонди, Пиеро Лисони, Вико Маджистрети, Анджело Манджароти, Енцо Мари, Алберто Меда, Алесандро Мендини, Карло Молино, Фабио Новембре, Андреа Паризио, Гаетано Пеше, Франко Раджи, Алдо Роси, Тобия Скарпa, Суперстудио, Марко Дзанузо.[60]

Втора група от 71 съвременни творби е придобита през 2020 г., намирайки място както в дворцовия комплекс Квиринал, така и за първи път в имението Кастелпорциано[61]. Новите творби включват картини на Алберто Бури, Пиеро Дорацио, Джило Дорфлес, Франка Гити, Масимо Джанони, Пиеро Гучионе, Емилио Изгро, Пиеро Манцони, Гастоне Новели, Джулио Паолини, Гуидо Страца, Грация Вариско, Емилио Ведова, Лучано Вентроне, високи релефи от Енрико Кастелани, керамика от Бертоци и Казони, скулптури от Марио Чероли, Леончило Леонарди, Мариза Мерц, Джулио Паолини, Давиде Ривалта, Пинучо Шола, огледална работа от Микеланджело Пистолето, обекти от Джорджо Армани, Умберто Азнаго, Ерколе Баровиер, BBPR, Франческо Бинфаре, Пиетро Киеза, Джо Коломбо, Родолфо Дордони и Гордън Гийомие, Роберто Лацерони, Лучано Лукатело, Бруно Мунари, Паола Навоне, Паоло Портогези, Еторе Зотзас, Матео Тун и Антонио Родригес, Гулиелмо Улрих и осветлението на Скала от Маскарино от Адолфо Гуцини.[62][63].

Също така през 2021 г. колекцията от съвременни произведения е обогатена, за да включва 101 произведения на изкуството и 102 дизайнерски обекта, разпределени между Palazzo del Quirinale, имението Кастелпроциано и също Вила „Роузбъри“[64]. Новите творби включват картини на Никола де Мария, Биче Ладзари, Алесандро Папети, Пино Паскали, Карол Рама, Мимо Ротела, Паоло Шеги, Рудолф Стингел, две мозайки на Корадо Кали, фотографии на Масимо Листри, скулптури на Нино Карузо, Джачинто Чероне, Джулиана Кунеаз, Лучано Фабро, Джино Марота, Нунцио, Акиле Перили, обекти от Фулвио Бианкони и Паоло Венини, Андреа Бранци, Луиджи Кача Доминиони, Джулио Капелини, Пиеро Кастилиони, Карло Коломбо, Габриеле Девеки, Джанфранко Фратини, Иняацио Гардела и Тобия Давиде Гропи с Джорджо Рава, Франка Хелг, Феручо Лавиани, Анджело Лелии, Емилиана Мартинели, Николо Моралес, Марио Нани, Ико Паризи, Паоло Рицато, Франческо Рота, Карло Скарпа, Лела и Масимо Винели, Нанда Виго, Тони Дзукери.[65]

Обяснителни бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Зад него са само дворецът Топкапъ (700 000 m²) (Истанбул), Istana Nurul Iman (200 000 m²) (Бруней), Апостолическият дворец (162 000 m²) (Ватикана), Забраненият град (150 000 m²) (Пекин) и Кралският дворец (135 000 m²) (Мадрид).

Библиографски бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Antonio Politano. Dentro il Quirinale, la casa degli italiani // януари 2011. Архивиран от оригинала на 20 октомври 2016.
  2. Gaetano Moroni, Dizionario di erudizione storico ecclesiastica da San Pietro sino ai nostri giorni, V. XLIX, с.232
  3. Antonio Menniti Ippolito, I papi al Quirinale. Il sovrano pontefice e la ricerca di una residenza, Roma, Viella, 2004
  4. Concluso il restauro della Galleria di Alessandro VII Chigi al Quirinale // Архивиран от оригинала на 2023-01-11. Посетен на 11 януари 2023.
  5. Il Quirinale, la residenza più vasta del mondo // Архивиран от оригинала на 27 септ. 2013.
  6. Il Quirinale, casa degli Italiani // Архивиран от оригинала на 22 дек. 2017.
  7. Voyager - Ai confini della conoscenza, Puntata 21 luglio 2014, Titolo puntata: Una notte a Roma // Архивиран от оригинала на 22 дек. 2017.
  8. Ippolito d'Este, cardinale di Ferrara // Архивиран от оригинала на 23 дек. 2017.
  9. Christoph Luttpold Frommel, La villa e i giardini del Quirinale nel Cinquecento, in Bollettino d'arte, Volume Speciale: Restauri al Quirinale, Bd. 1, Roma (1999), p. 15-62
  10. Vincenzo Pacifici, Ippolito II d'Este, cardinale di Ferrara, Tivoli, 1920, ristampa 1984, pp.147-159 Архивиран от оригинала на 23 септ. 2017.
  11. Vincenzo Pacifici, L'antico Quirinale in un affresco rinvenuto in Villa d'Este, in Atti e Memorie della Società Tiburtina di Storia e d'Arte, vol. IX-X (1929-30), pp. 385-387 [ Архивиран от оригинала на 18 юли 2018.
  12. Federico Zeri, Mai di traverso, Longanesi, 1982, с. 253-254.
  13. Coesione sulle riforme» Il messaggio di Napolitano // Архивиран от оригинала на 2015-10-30. Посетен на 2023-01-11.
  14. Il Quirinale color travertino // 10 януари 2002. Посетен на 11 януари 2023.
  15. A passeggio nel Quirinale, da oggi la visita virtuale // 17 dicembre 2021. Посетен на 17 дек. 2021.
  16. Palazzo del Quirinale - Google Arts and Culture // Посетен на 11 януари 2023.
  17. La Manica Lunga e gli Appartamenti Imperiali // Посетен на 11 януари 2023.
  18. Scalone d'Onore // Посетен на 11 януари 2023.
  19. Salone dei Corazzieri // 11 януари 2023.
  20. Cappella Paolina // Посетен на 11 януари 2023.
  21. Prima Sala di rappresentanza // Посетен на 11 януари 2023.
  22. Sala delle virtù // Посетен на 14 януари 2023.
  23. Sala del diluvio // Посетен на 14 януари 2023.
  24. Sala delle Logge // Посетен на 11 януари 2023.
  25. Sala dei Bussolanti // Посетен на 14 януари 2023.
  26. Sala del Balcone // Посетен на 14 януари 2023.
  27. Salottino San Giovanni // Посетен на 14 януари 2023.
  28. Sala Gialla // Посетен на 11 януари 2023.
  29. Sala di Augusto // Посетен на 11 януари 2023.
  30. Sala degi Ambascatori // Посетен на 11 януари 2023.
  31. Sala d'Ercole // Посетен на 14 януари 2023.
  32. Sala degli Scrigni // Посетен на 14 януари 2023.
  33. Scala del Mascherino // Посетен на 11 януари 2023.
  34. Loggia d'Onore // Посетен на 11 януари 2023.
  35. Sala del Bronzino // Посетен на 11 януари 2022.
  36. Sala di Druso // Посетен на 14 януари 2023.
  37. Studio del Presidente della Repubblica // Посетен на 14 януари 2023.
  38. Sala delli Arrazzi di Lille // Посетен на 14 ènuari 2023.
  39. Salottino napoleonico // Посетен на 14 януари 2023.
  40. Biblioteca del Piffetti // Посетен на 14 януари 2023.
  41. Sala della Musica // Посетен на 14 януари 2023.
  42. Sala della Pace // Посетен на 14 януаи 2023.
  43. Sala della Vittoria // Посетен на 14 януари 2023.
  44. Sala delle Dame // Посетен на 14 януари 2023.
  45. Sala delle Api // Посетен на 14 януари 2023.
  46. Sala dello Zodiaco // Посетен на 14 януари 2023.
  47. Sala delle Fabbriche di Paolo V // Посетен на 14 януари 2023.
  48. Sala degli Arrazzi // Посетен на 14 януари 2023.
  49. Cappella dell'Annunziata // Посетен на 14 януари 2023.
  50. Salone degli Specchi // Посетен на 14 януари 2023.
  51. Nuovo record mondiale in Iran per il tappeto più grande del mondo // Посетен на 14 януари 2023.
  52. Salone delle Feste // Посетен на 14 януари 2023.
  53. Graziano Fronzuto, Organi di Roma. Guida pratica orientativa agli organi storici e moderni, Firenze, Leo S. Olschki Editore, 2007, с. 502-504
  54. Така те са много по-големи от някои от техните "подобни" градини, като например градините на Елизиума, от само 1,5 хектара, докато тези на Хотел Матиньон – резиденцията на френския министър-председател, 3 хектара, и тези на Белия дом от 7,3 хектара, но са победени от Бъкингамския дворец със 17 хектара парк.
  55. Filippo Coarelli, Guida archeologica di Roma', Verona, Arnoldo Mondadori Editore, 1984, с. 222
  56. Nell'archivio storico del Quirinale il gran rifiuto di Toscanini // Посетен на 14 януари 2023.
  57. Il Palazzo del Quirinale: studi preliminari sulle collezioni di antichità // Посетен на 14 януари 2023.
  58. Linea Verde: Dal Lazio alla Campania: le residenze presidenziali, Rai 1, 30 maggio 2021, на 24 min 21 s. Посетено на 30 май 2021.
  59. “Quirinale contemporaneo”: dal 2 giugno nella Casa degli Italiani // Посетен на 14 януари 2023.
  60. "Quirinale Contemporaneo": ecco le opere d'arte e di design che da oggi fanno parte del patrimonio artistico // Посетен на 30 май 2019.
  61. Quirinale contemporaneo 2020 // Посетен на 27 януари 2021.
  62. Elenco autori // Посетен на 14 януари 2023.
  63. Introduzione del catalogo Treccani // Посетен на 27 януари 2021.
  64. Anteprima per la stampa della terza edizione di "Quirinale Contemporaneo" // Посетен на 28 септември 2021.
  65. Quirinale contemporaneo 2021 // Посетен на 14 януари 2023.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Palazzo del Quirinale в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​