Кищимска авария

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Кищимска авария
Ostural-Spur.png
Замърсената територия (с радиоактивната следа)
Информация
Дата 29 септември 1957 г.
Час 16:22 (UTC+5)
Местоположение Озьорск, Челябинска област, Съветски съюз
Координати 55°43′00″ с. ш. 60°49′00″ и. д. / 55.716667° с. ш. 60.816667° и. д.

Кищимската авария (на руски: Кыштымская авария) е ядрен инцидент, последван от радиоактивно замърсяване, станало в Челябинска област, РСФСР, СССР на 29 септември 1957 г. Позната е по името на най-близкия град Кищим.

Инцидентът става в комплекса „Маяк“ – завод за плутоний, ядрени оръжия и преработка на ядрено гориво за СССР. Оценен е като авария от 6-а степен по международната скала за ядрени и радиационни събития (INES)[1], което го прави третият по опасност ядрен инцидент в историята след аварията на АЕЦ Фукушима и Чернобилската авария (които са от 7-о ниво на INES).

Събитието се случва в град Озьорск (Челябинска област)затворен град, построен край комплекса „Маяк“. Тъй като Озьорск (наричан също Челябинск-40 и Челябинск-65) не е означен на картите, случаят е обявен като бедствие в Кищим, най-близкия известен град.

Озьорск днес

Преди аварията[редактиране | редактиране на кода]

Веднага след Втората Световна война съветското правителство констатира, че страната изостава от САЩ в разработването на ядрено оръжие. Затова бързо започва да развива програми за научни изследвания и военна дейност за производство на достатъчно количество оръжеен уран и плутоний. Завод „Маяк“ е построен между 1945 и 1948 г. Проблемите за околната среда не са били взети под сериозно внимание в ранния етап на развитие. Всичките 6 реактора са на брега на езерото Къзълташ и използват отворен цикъл за охлаждане на системата, като замърсената вода се изхвърля обратно в езерото[2], а по-късно – в река Теча (от басейна на река Об). След силното радиоактивно замърсяване на езерото и реката, постепенно част от течните отпадъци започват да се изливат не в реката, а в безотточното езеро Карачай, което впоследствие е консервировано предвид заплахата от широкомащабно радиационно замърсяване (консервацията се осъществява от 1973 до 2015 г.[3][4]) Високоактивните радиоактивни отпадъци се съхраняват на специални площадки на територията на предприятието в затворени специално оборудвани резервоари, строени през 1950-те години[5].

Построените хранилища се състоят от стоманени цилиндрични резервоари, монтирани в бетонна основа на 8,2 метра под земята. Поради високото ниво на радиация самите отпадъци се загряват до големи температури (макар и верижната реакция да не е възможна) и по тази причина е направен охладител за всяка банка, съдържаща не повече от 20 цистерни. [6]

Експлозия[редактиране | редактиране на кода]

През 1957 г. излиза от строя система за охлаждане на резервоар, който съдържа около 70 – 80 тона течни радиоактивни отпадъци. Температурата в него започва да расте и в резултат на изпарението последва химически взрив на сухи отпадъци, състоящи се предимно от амониев нитрат и ацетат. Взривът на 29 септември 1957 г. по оценки е със сила около 70 – 100 тона ТНТ, който изхвърля 160-тонни бетонни капаци във въздуха[6].

Няма никакви преки жертви в резултат на експлозията, но тя поражда 20 MCi (800 PBq) радиоактивност. Голяма част от замърсяването се концентрира в близост до мястото на инцидента, което допринася за замърсяването на река Теча, а шлейфът (следата) от радионуклиди се състои от 2 MCi (80 PBq) се разпространява на стотици километри.[7] По-рано замърсени територии, намиращи се в зоната на заразяване, включва река Теча, в която умишлено сKabakchi, S. A. и др. Data Analysis and Physicochemical Modeling of the Radiation Accident in the Southern Urals in 1957. // Atomnaya Energiya (1). Moscow, January 1995. DOI:10.1007/BF02408278. Архивиран от оригинала на 3 April 2015.а изхвърляни отпадъци, вече е получила 2,75 MCi (100 PBq), и езерото Карачай, което е замърсено със 120 MCi (4000 PBq).[5]

В следващите 10 до 11 часа радиоактивният облак се движи на североизток, достигайки 300 – 350 km от мястото на инцидента. Разпространението на облака води до дългосрочно замърсяване на площ от над 800 до 20 000 km² (в зависимост от замърсяването), на първо място с цезий-137 и стронций-90[5]. Тази област обикновено се нарича Източноуралска радиоактивна следа[8].

Евакуация[редактиране | редактиране на кода]

Най-малко 22 села, изложени на радиация в резултат на аварията, с общо население около 10 000 души, са евакуирани. Някои са евакуирани след седмица, но отнема почти 2 години за евакуацията на всички жители[9].

Паметник на ликвидаторите на аварията в Кищим
Село Население Евакуационно
време (в дни)
Доза радиация в (mSv)
Бердяниш 421 7 – 17 520
Сатликово 219 7 – 14 520
Галикаево 329 7 – 14 520
Руска Караболка 458 250 440
Алабуга 486 255 120
Югоконево 2045 250 120
Горни 472 250 120
Игиш 223 250 120
Трошково 81 250 120
Бойовка 573 330 40
Мелниково 183 330 40
Фадино 266 330 40
Гусево 331 330 40
Мал. Сабурово 75 330 40
Скориново 170 330 40
Брюканово 89 330 40
Кривошейно 372 670 40
Кожакул 631 670 40
Тигиш 441 670 40
Четиркино 278 670 42
Клюкино 346 670 40
Кирпичики 160 7 – 14 5

След аварията[редактиране | редактиране на кода]

Поради секретността на „Маяк“, населението на засегнатите райони първоначално не е информирано за инцидента. Седмица по-късно (6 октомври) започва операция по евакуацията на 10 000 души от зоната на поражение, без властите да дават обяснение за причините.

Неясното послание за „катастрофална авария“ и „валеж на радиоактивен дъжд както над Съветския съюз, така и над много съседни държави“ се появяват в Западната преса между 13 и 14 април 1958 г., а първите подробности се появяват във виенския вестник „ Die Presse“ на 17 март 1959.[10][11]

Реалният брой на жертвите остава неизвестен, тъй като радиационно-индуцираният рак е клинично неразличим от всеки друг рак, и честотата може да се измерва само въз основа на епидемиологични проучвания. В една книга се твърди, че „през 1992 г. изследване, проведено от Института по биофизика в Челябинск към бившото съветското Министерство на здравеопазването показва, че 8015 души са починали в течение на предишните 32 години в резултат на злополуката.“[2] За сравнение, само 6000 души имат свидетелство за смърт сред жителите в района на река Теча в периода от 1950 до 1982 г.[12] Съветското изследване вероятно отчита по-широк географски район, засегнат от радиоактивната вълна. Най-често се цитира оценка на 200 смъртни случая от рак, но произходът на тази информация не е ясен. По-скорошни проучвания показват, че около 49 до 55 смъртни случая от рак сред жителите могат да бъдат свързани с радиационно облъчване.[12], pp. 174 – 199 Това включва ефектите от всички радиоактивни емисии в реката, от които 98% са налични много преди 1957 г., когато става произшествието, но не се вземат под внимание последствията от радиоактивната вълна, която се разпростира на североизток.[13] В областта най-близо до аварията са диагностицирани 66 случаи на хронична лъчева болест.[14]

За да се намали разпространението на радиоактивното замърсяване след аварията, замърсената почва е изкопана и складирана в специални ограждения, наричени „гробища“.[15] Правителството на СССР през 1968 г. замаскира площта, засегната от Източноуралската радиоактивна следа чрез създаване на научен резерват „Източен Урал“, който забранява достъпа до засегнатата област.

Според A. Gyorgy, автор на книгата „No Nukes: Everyone's Guide to Nuclear Power“[16], който се позовава на Закона за свобода на информацията, ЦРУ е знаело за аварията през 1957 г., но е държало това в тайна заради предотвратяване на неблагоприятни последици за още неукрепналата американската атомна промишленост.[17] През 1989 г. Съветското правителство започва постепенното разсекретяване на документи, отнасящи се до аварията.[18][19] Предполага се, че този инцидент частично е вдъхновил създателите на руския научно-фантастичен роман „Пикник край пътя“.

Ситуация към 2016 г.[редактиране | редактиране на кода]

Нивото на радиация в Озьорск е около 0,1 mSv на година[20] – счита се за безопасно за човека, но зоната на радиоактивната следа все още е силно радиоактивна[13].

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Engineering Geology for Society and Territory: Education, professional ethics and public recognition of engineering geology, Volume 7. Springer, 2014. ISBN 978-3-319-09303-1., p. 192
  2. а б Schlager, Neil. When Technology Fails. Detroit, Gale Research, 1994. ISBN 978-0-8103-8908-3.
  3. Гизатуллин, Э.. Карачай захоронен, но жив. Озеро с мутантами может мигрировать. // «Аргументы и факты», 2017-02-10. Посетен на 2019-09-29.
  4. Глинский М. Л., Глаголева М. Б., Дрожко Е. Г., Иванов И. А. Озеро Карачай: объектный мониторинг при выводе из эксплуатации / ФГУГП „Гидроспецгеология“, ФГУП «ПО „Маяк“ // Статья от 15.02.2012 г. на сайте „Атомная энергия 2.0“ (Первично опубликовано в «Радиоэкологическом журнале „Безопасность окружающей среды“». № 4, 2009 г. (с. 96 – 100). ISSN 1997 – 6992).
  5. а б в Chelyabinsk-65.
  6. а б Conclusions of government commission (in Russian).
  7. Kabakchi, S. A. и др. Data Analysis and Physicochemical Modeling of the Radiation Accident in the Southern Urals in 1957. // Atomnaya Energiya (1). Moscow, January 1995. DOI:10.1007/BF02408278. Архивиран от оригинала на 3 April 2015., pp. 46-50
  8. Dicus, Greta Joy. Joint American-Russian Radiation Health Effects Research. // United States Nuclear Regulatory Commission. 16 January 1997. Посетен на 30 September 2010.
  9. Kostyuchenko, V.A. и др. Long-term irradiation effects in the population evacuated from the East-Urals radioactive trace area. // Science of the Total Environment 142 (1–2). 1994. DOI:10.1016/0048-9697(94)90080-9. с. 119–25., pp. 119 – 125
  10. Soran, Diane M., Stillman, Danny B.. An Analysis of the Alleged Kyshtym Disaster. Los Alamos National Laboratory, 1982. DOI:10.2172/5254763.
  11. John Barry; E. Gene Frankland (25 февруари 2014).
  12. а б Standring, William J.F. и др. Overview of Dose Assessment Developments and the Health of Riverside Residents Close to the „Mayak“ PA Facilities, Russia. // International Journal of Environmental Research and Public Health 6 (1). 2009. DOI:10.3390/ijerph6010174. с. 174–199.
  13. а б Kellerer, AM.. The Southern Urals radiation studies. A reappraisal of the current status. // Radiation and Environmental Biophysics 41 (4). 2002. DOI:10.1007/s00411-002-0168-1. с. 307–16., pp. 307 – 316
  14. Gusev, Igor A., Gus'kova, Angelina Konstantinovna, Mettler, Fred Albert. Medical Management of Radiation Accidents. CRC Press, 28 March 2001. ISBN 978-0-8493-7004-5. Посетен на 11 June 2012., pp. 15 – 29
  15. Trabalka, John R. (1979), „Russian Experience“, https://www.osti.gov/servlets/purl/6529387  pp. 3–8 in Environmental Decontamination: Proceedings of the Workshop, 4–5 December 1979, Oak Ridge, Tennessee, Oak Ridge National Laboratory, CONF-791234.
  16. Gyorgy, A. (1979). No Nukes: Everyone's Guide to Nuclear Power. ISBN 978-0-919618-95-4
  17. Newtan, Samuel Upton. Nuclear War I and Other Major Nuclear Disasters of the 20th century. 2007. ISBN 9781425985127., pp. 237 – 240
  18. The decision of Nikipelov Commission (in Russian).
  19. Smith, R. Jeffrey. Soviets Tell About Nuclear Plant Disaster; 1957 Reactor Mishap May Be Worst Ever. // The Washington Post, 10 July 1989. с. A1.
  20. Journal of Radiological Protection, December 2015, pp. 789 – 818

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Medvedev, Zhores A. (4 November 1976). "Two Decades of Dissidence". New Scientist.
  • Medvedev, Zhores A.. Nuclear disaster in the Urals translated by George Saunders. 1st Vintage Books ed. New York, Vintage Books, 1980. ISBN 978-0-394-74445-2. (c1979)
  • Pollock, Richard. Soviets Experience Nuclear Accident. // Critical Mass Journal. 1978.
  • Rabl, Thomas. The Nuclear Disaster of Kyshtym 1957 and the Politics of the Cold War. // {{{journal}}}. Arcadia, Rachel Carson Center for Environment and Society, 2012.
п  б  р
Radioactive.svg Ядрени инциденти Radioactive.svg
INES 7 Flag of the Soviet Union.svg Чернобил (1986) · Flag of Japan.svg Фукушима (2011)
INES 6 Flag of the Soviet Union.svg Маяк (1957)
INES 5 Flag of Canada (Pantone).svg Чолк ривър (1952)  · Flag of the United Kingdom.svg Уиндскейл (1957) · Flag of the United States.svg Санта Сузана (1959) · Flag of Switzerland.svg Люсенс (1969) · Flag of the United States.svg Три-Майл-Айлънд (1979)  · Flag of Brazil.svg Гояния (1987)
INES 4 Flag of the United States.svg Монроу (1966)  · Flag of the Soviet Union.svg Сосновий Бор (1974)  · Flag of the Czech Republic.svg Ясловске Бохунице (1977)  · Flag of the Soviet Union.svg Белоярск (1977)  · Flag of France.svg Сен-Лоран (1980)  · Flag of Japan.svg Токаимура (1999)  · Flag of Belgium (civil).svg Фльорюс (2006)
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Kyshtym disaster“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.