Клаудио Магрис

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Клаудио Магрис
Friedenspreis-ffm-2009-magris-010-aa.jpg
Клаудио Магрис на връчването на Наградата за мир на германските книгоиздатели през 2009 г.
Роден 10 април 1939 г. (78 г.)
Националност Флаг на Италия Италия
Активен период 1963 –
Жанр роман, есе
Известни творби „Дунав“ (1986)
Награди „Стрега“ (1997),
„Еразъм“ (2001),
Награда на принца на Астурия (2004),
Държавна награда на Австрия за европейска литература (2005),
„Валтер Халщайн“ (2008),
Награда за мир на германските книгоиздатели (2009),
„Шарл Вейон“ за есеистика (2009)
Съпруга Мариса Мадиери
Клаудио Магрис в Общомедия

Kлаудио Магрис (на италиански: Claudio Magris, роден в Триест на 10 април 1939 г.) е италиански писател и публицист. Особено място в неговите есета заема културното наследство на някогашната Австро-Унгарска империя. Университетската му специалност е германистика, но интересите и цялостното му академично и литературно творчество са ориентирани към по-общата европеистика.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Клаудио Магрис завършва германистика в университeта в Торино и започва да преподава там. След 1978 г. продължава преподавателската си дейност в родния си Триест. През 1994-98 г. е сенатор, избран от републиканската листа в родния си град. Сътрудничи на италианския вестник „Кориере дела сера“, в който известно време има рубрика и публикува есета на различни теми.[1]

„Митът за Хабсбургската империя в австрийската литература“ е тема на докторската му дисертация и основа на първата книга, която публикува. Международно признание обаче му донася есеистичната книга „Дунав“, в която реката служи като символ за цялата европейска култура.

Превежда на италиански творби от Ибсен, Клайст, Бюхнер, Грилпарцер, Шницлер и други.

Признание[редактиране | редактиране на кода]

В последните години името на Клаудио Магрис фигурира в списъка на предложенията за Нобелова награда[2] [3] [4]. Досега той е получил значителен брой награди в различни страни - наградата „Стрега“ (1997 - за романа „Микросветове“), наградата „Еразъм“ (2001)[5], [6], Наградата на принца на Астурия (2004)[7], Държавната награда на Австрия за европейска литература (2005)[8], наградата „Валтер Халщайн“ (2008)[9], [10], Наградата за мир на германските книгоиздатели (2009)[11], [12], наградата „Шарл Вейон“ за есеистика (2009)[13].

Почетен доктор на университета в Клагенфурт (1995) и на Университета Комплутенсе в Мадрид (2006).[14]

През 2001-2002 г. води лекционен курс в Колеж дьо Франс под наслова 'Нихилизъм и меланхолия'. Нобелистът от 2010 г., Марио Варгас Льоса, обсъжда разбиранията си за литературата с Магрис, като разговорът им бива издаден в специална брошура[15].

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Романи[редактиране | редактиране на кода]

  • Illazioni su una sciabola (1984)
  • Stadelmann (1988)
  • Un altro mare (1991)
    • Другото море. Превод Огнян Стамболиев. Русе: Авангард принт, 2013, 106 с.[16]
  • Il Conde (1993)
  • Le voci (1995)
  • La mostra (2001)
  • Alla cieca (2005)
  • Lei dunque capirà (2006)

Есеистика[редактиране | редактиране на кода]

Вход към изложбата „Триест на Магрис“ в Центъра за съвременна култура в Барселона (2011)
Из изложбата „Триест на Магрис“ (2011)
  • Il mito asburgico nella letteratura austriaca moderna (1963)
  • Wilhelm Heinse (1968])
  • Tre studi su Hoffmann (1969)
  • Lontano da dove. Joseph Roth e la tradizione ebraico-orientale (1971)
  • L'anarchico al bivio. Intellettuali e politica nel teatro di Dorst (1974), в съавторство с Чезаре Казес
  • L'altra ragione. Tre saggi su Hoffmann (1978)
  • Dietro le parole (1978)
  • Itaca e oltre e Trieste. Un'identità di frontiera (1982), en collaboration avec Angelo Ara
  • L'anello di Clarisse. Grande stile e nichilismo nella letteratura moderna (1984)
  • Danubio (1986)
    • Дунав: Биографията на една река. Превод Ваньо Попов. Русе: Авангард принт, 2013, 340 с.
  • Microcosmi (1997)
  • Utopia e disincanto. Saggi 1974-1998 (1999)
  • L'infinito viaggiare (2005)
  • La storia non è finita (2006)
  • Alfabeti, 2008
  • Livelli di guardia. Note civili (2006-2011)
  • Nihilisme et mélancolie. Jacobsen et son Niels Lyhne (leçon inaugurale faite le 25 octobre 2001, Collège de France, chaire européenne), Paris: Collège de France, 2001
  • Déplacements (френски превод на хроники от вестник Corriere della Sera, 1981-2000), Paris, 2003

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Статии от Клаудио Магрис във вестник „Кориере дела сера“ ((it))
  2. Richard Lea, „Who will win the Nobel prize for literature? (This year Philip Roth, Les Murray and Claudio Magris head the bookies' lists)“, в. Guardian, 8 October 2007. ((en))
  3. Lindesay Irvine, „The Nobel literature prize: place your bets“, в. Guardian, 8 October 2008. ((en))
  4. През 2008 г. Магрис дори води залаганията на британската заложна компания Ladbrokes със съотношение 3 към 1 - вж. Charles McGrath, „Lost in Translation? A Swede’s Snub of U.S. Lit“, в. The New York Times, October 5, 2008. ((en))
  5. Биографична справка и лаудацио на Клаудио Магрис на сайта на Наградата „Еразъм“. ((en))
  6. Claudio Magris, „The Fair of Tolerance“, Реч при получаването на наградата „Еразъм“, Eurozine, 2001-12-27. ((en))
  7. Биографична справка, обосновка на журито и реч на Клаудио Магрис по приемането на наградата на сайта на Наградата на принца на Астурия. ((es))
  8. „Österreichische StaatspreisträgerInnen für Europäische Literatur“ на сайта Австрийски библиотеки в чужбина ((de))
  9. „Hallstein-Preis an Claudio Magris“, „Der Standard“, 10. November 2008. ((de))
  10. „Claudio Magris erhält Walter-Hallstein-Preis“, „Die Presse“, 08.10.2008. ((de))
  11. „Der Preisträger 2009: Claudio Magris“ на сайта на Наградата за мир на германските книгоиздатели. ((de))
  12. „Claudio Magris erhält Friedenspreis“, Die Welt, 18.06.2009. ((de))
  13. „Claudio Magris: Prix Européen de l’Essai Charles Veillon 2009 pour l’ensemble de son oeuvre“ на сайта на Европейска награда за есеистика Шарл Вейон. ((fr))
  14. Doctores Honoris Causa на сайта на университета Комплутенсе. ((es))
  15. La letteratura è la mia vendetta, Claudio Magris e Mario Vargas Llosa, Mondadori, 2012.
  16. Огнян Стамболиев, „Другото море“ от Клаудио Магрис (ревю)“, ЛиРа, 13 юни 2013 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]