Константин Кесяков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Константин Кесяков
български офицер
Портретна снимка на полк. Константин Кесяков. Източник ДА „Архиви“
Портретна снимка на полк. Константин Кесяков. Източник ДА „Архиви“

Роден
Починал

Константин Искров Кесяков е български офицер, полковник. Участник в Руско-турската война (1877 – 1878), генерал-майор от Руската императорска армия.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 14 юни 1838 година в град Пловдив. Завършва Пловдивското класно училище. Продължава образованието си в Московския университет. Ориентира се към военното поприще. През 1865 година завършва II-ро константиновско военно училище в Санкт Петербург. Служи в гвардейските части. През 1868 участва в организирането на Втората българска легия в Белград.

По време на Руско-турската война от 1877 – 1878 година Кесяков е командир на I-ва опълченска дружина на Българското опълчение. Военно звание подполковник. Участва в боевете при Стара Загора, при Шипка и при Шейново. Награден е със Златно оръжие „За храброст“ и Орден „Свети Владимир“ IV степен. През 1878 е повишен във военно звание полковник.

При Временното руско управление е военен комендант на Велико Търново и Пловдив. Взема дейно участие в организирането на Българската армия. Преминава на служба и става началник на Източнорумелийската милиция (1878 – 1879). Той е сред главните организатори на съпротивата срещу решенията на Берлинския договор. Допринася са създаването на гимнастическите дружества в Източна Румелия и военната подготовка на населението.

Участва в преврата на 9 август 1886 година срещу княз Александър I Батенберг. След неговия неуспех емигрира в Русия. Служи в Руската императорска армия. Достига до военно звание генерал-майор. След разрешаването на офицерско-емигрантския въпрос (1898) се завръща в България няколко дни преди смъртта си на 3 март 1900 година.[1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985. 119 – 120