Константин Стоилов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Константин Стоилов
Константин Стоилов
Първи мандат
28 юни – 20 август 1887
Назначен от Регентски съвет
Предшественик Васил Радославов
Наследник Стефан Стамболов
Втори мандат
19 май 1894 – 18 януари 1899
Назначен от/на Фердинанд I
Предшественик Стефан Стамболов
Наследник Димитър Греков
Роден
Починал
23 март 1901 г. (на 47 г.)
Полит. партия Консервативна партия (1879–1884), Народна партия (1894–1901)
Професия юрист, политик
Портал  Портална икона   Политика

Константин Стоилов Константинов е български държавник, един от ръководителите на Консервативната партия в борбите срещу Търновската конституция през първите години на Княжество България. Министър-председател през 1887 и 1894–1899 година. Основател и лидер на Народната партия от 1894 до смъртта си през 1901 година.

Произход и образование[редактиране | редактиране на кода]

Родният дом на Стоилов в Стария град в Пловдив.

Константин Константинов е роден на 23 септември 1853 година в Пловдив. Баща му е Стоил Константинов от Стара Загора, а майка му Мария Моравенова е от видния копривщенски род Моравенови.[1]

Учи в пловдивското епархийско училище. През 1871 завършва Робърт колеж в Цариград. През 1877 защитава докторат по право в Хайделбергския университет, а след това учи гражданско право в Париж.[2]

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

В Учредителното събрание (1879)[редактиране | редактиране на кода]

Делегацията от Великото народно събрание, която връчва на Александър Батенберг акта за избирането му за български княз през май 1879. Стоилов е прав, вторият отляво.

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Стоилов се завръща в България скоро след Освобождението. От август 1878 е назначен от временните руски власти за член в Пловдивския губернски съд. През януари 1879 се премества в София, където оглавява Софийския губернски съд. В качеството си на негов председател става депутат по право в Учредителното събрание, което се събира в Търново, за да изработи конституцията на Княжество България.[3]

Въпреки че в по-ранните си години симпатизира на „младите“, в Учредителното събрание Стоилов става един от изявените „стари“ – привърженици на постепенния, легален метод за отмяна на Берлинския договор, и на по-консервативен вариант на основния закон на Княжеството.[3]

След избирането на Александър Батенберг за български княз (май 1879) Стоилов става негов личен секретар, а по-късно (1880-1883) завежда политическия му кабинет.[4]

При Режима на пълномощията (1881–1883)[редактиране | редактиране на кода]

Привърженик на засилването на монархическата власт и ограничаването на парламента и избирателните права, Стоилов подкрепя суспендирането на Търновската конституция през юли 1881, като закратко изпълнява длъжността на външен министър в новото правителство.[5] От октомври 1881 до януари 1882 отбива военната си служба във 2-и конен полк, базиран в Шумен. Излиза в запаса като подпоручик.[1] В края на 1882 година поема отново ръководството на Министерството на външните работи и изповеданията в правителството на Соболев, раздирано от остър конфликт между руските генерали, които държат армията и вътрешното министерство, и министрите-консерватори. Задържа се на поста малко повече от два месеца, принуден от Соболев да го напусне заради заточаването на Мелетий Софийски.[6]

Като представител на България подписва железопътната конвенция, с която България се задължава да построи отсечката от жп линията Виена – Цариград през Вакарел, София и Цариброд.[7]

През август 1883 Стоилов е назначен за дипломатически агент на българския княз в Петербург със задачата да намери компромис между Батенберг и цар Александър III, претендиращ за контрол върху вътрешната политика на България. Руското правителство отказва да го приеме и той е принуден да се завърне в София.[8]

През септември същата година Стоилов влиза като министър на правосъдието в коалиционното правителство на либерали и консерватори начело с Драган Цанков. Подава оставка заедно с останалите консерватори през декември, след като прокарват желаните промени в конституцията.[9]

В опозиция (1884–1886)[редактиране | редактиране на кода]

След оставката си от кабинета Цанков, Стоилов се оттегля закратко от политическия живот и започва адвокатска практика.[10] През 1884 година той става действителен член на Българското книжовно дружество.[2] През същата година е избран за депутат в IV Обикновено народно събрание. Един от водачите на парламентарната опозиция срещу правителството на Петко Каравелов. Оспорва като нереалистични законопроектите на Каравелов за финансиране на жп линията Вакарел – Цариброд и експлоатиране на железниците от държавата, приети от мнозинството през януари 1885 година.[11]

След избухването на Сръбско-българската война през 1885 Стоилов е мобилизиран в армията. Участва във войната като командир на конен взвод. Награден е с орден „За храброст“ IV степен.[1]

При Регентството (1886–1887)[редактиране | редактиране на кода]

На 9 август 1886 година княз Александър е арестуван и изведен насила от България. Извършителите на преврата канят Стоилов да влезе в обявеното от тях правителство. Той отказва, но съдейства на Каравелов за преодоляване на конфронтацията между привърженици и противници на Батенберг. В новото Каравелово правителство, което трае само четири дни (12–16 август) Стоилов е министър на външните работи. След краткотрайното завръщане на Батенберг и окончателния му отказ от престола (26 август), Стоилов влиза и в правителството на Радославов, като поема министерството на правосъдието.[12]

Във вътрешнополитическата и международна криза, предизвикана от овакантяването на българския престол, Стоилов изпълнява редица дипломатически мисии. През ноември 1886 година е избран от III Велико народно събрание в състава на 3–членна делегация (заедно с Димитър Греков и Константин Хаджикалчов), която в края на същата и началото на следващата година посещава Виена и останалите столици на големите европейски държави (без Петербург) в опит да намери приемлив за силите кандидат за български княз.[13] Преди завръщането си в Княжеството, Стоилов спира в Цариград, където представлява Регентството в безуспешните преговори с оглавилия русофилската опозиция Драган Цанков.[14]

През март 1887 заминава отново (този път сам) за Виена. В продължение на два месеца преговаря първо с Батенберг за завръщането му на престола, а после с Фердинанд Сакскобургготски, Йохан Салватор и други кандидати.[15] Резултат от тези преговори е избирането на Кобургския принц за български владетел. След оставката на несъгласния Радославов (юни 1887), Стоилов оглавява преходното правителство, което дочаква пристигането и коронясването на Фердинанд през август.[16]

При управлението на Стамболов (1887–1894)[редактиране | редактиране на кода]

Новият княз назначава доскорошния регент Стефан Стамболов за министър-председател, а Стоилов взима отново министерството на правосъдието. Стоилов съдейства за укрепването на властта на Фердинанд и Стамболов, като в края на 1887 година прокарва рестриктивен закон за печата и закон за изтребление на разбойничеството.[2]

През август 1888 Стамболов изпраща Стоилов в Западна Европа, за да убеди Великите сили да принудят Османската империя да даде повече права на българите в подвластната ѝ Македония. Стоилов се среща последователно с италианския премиер Франческо Криспи в Рим, с британския – лорд Солзбъри, в Диеп и с австро-унгарския външен министър граф Калноки във Виена. Резултатът от тези сондажи е негативен за българското правителство и го принуждава да отложи опитите за прокарване на реформи в Македония.[17]

В края на 1888 година Стоилов напуска правителството, недоволен от управленските методи на Стамболов и използването на съда за политически процеси.[18]

Като министър-председател (1894–1899)[редактиране | редактиране на кода]

Указ на княз Фердинанд I за назначаване на правителството на Стоилов, 19 май 1894 г.

Без да е сред най-активните противници на Стамболовия режим, през 1893 година Стоилов се включва в така наречената „Обединена опозиция“, която разчита на Фердинанд да отстрани Стамболов. През май 1894, когато това става, князът назначава Стоилов за министър-председател начело на коалиционен кабинет от либерали, съединисти и бивши консерватори.[2] С част от тези фракции през юни Стоилов създава Народната партия заедно с печатния ѝ орган – вестник „Мир“.[2] Печели парламентарните избори през септември и в края на 1894 съставя чисто народняшко правителство като премиер и министър на вътрешните работи.[19]

Преодолявайки колебанията на Фердинанд и съпротивата на външния министър – австрофила Григор Начович, в началото на 1896 година Стоилов издейства миропомазването на престолонаследника Борис в православното изповедание – акт, с който е сложен край на българо-руския разрив от 1886 и е спечелено дипломатическото признание на българския владетел от Русия, Турция и европейските велики сили.[20]

За да подтикне властите в Османската империя към реформи, които да подобрят положението на българите в нейните предели, през лятото на 1895 година Стоилов насърчава и поддържа неофициално четническа акция в Македония, но не постига желания ефект.[21] Усилията му в подкрепа на църковната и училищната дейност на Българската екзархия в Македония са по-успешни с назначаването през 1897 година на български митрополити в Битолската, Дебърската и Струмишката епархия.[22]

При управлението на Стоилов държавата полага грижи за стимулиране на селското стопанство чрез капитализирането и уреждането на земеделските каси (1895) и на местната промишленост чрез редица данъчни и тарифни облекчения, регламентирани със специален закон от края на 1894. Провежда се и мащабно строителство на жп линии, водещи от столицата към Македония и Северна България. Тази политика изисква големи разходи и води до значителен бюджетен дефицит. След продължителни преговори, в края на 1898 Стоилов постига споразумение с френските и немските кредитори за конверсионен заем. Условията на споразумението предизвикват сериозна обществена съпротива и разединение в управляващото мнозинство, част от което гласува в Народното събрание срещу заема. Това става повод за Стоилов да се оттегли от премиерския пост в началото на 1899 година.[23]

Личен живот[редактиране | редактиране на кода]

Константин Стоилов встъпва в брак с Христина Тъпчилещова на 31 януари 1888. Те имат пет деца: Стоил, Христо, Петко, Борис, Марийка.[24]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Кокеров, Георги. Създател на българската държавност. Живот и дейност на доктор Константин Стоилов. Във: Списание „НИЕ“, 2000, №6. Посетен на 06.07.2015.
  2. а б в г д Енциклопедия „България“. Том 6. София, Издателство на БАН, 1988, с. 461
  3. а б Гешева, Йорданка. Д-р Константин Стоилов в Учредителното събрание на нова България, с. 57-58. В: Годишник на Регионален исторически музей – Пловдив, 2009. Посетен на 06.07.2015.
  4. Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  5. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1. София, Български писател, 1990. с. 301-302. Посетен на 06.07.2015.
  6. Димитров, Илчо. Князът, конституцията и народът. Из историята на политическите борби в България през първите години след Освобождението.. София, Издателство на ОФ, 1972. с. 149-152.
  7. Радев 1990, с. 400-401.
  8. Радев 1990, с. 380-381.
  9. Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. с. 40-41.
  10. Радев 1990, с. 425.
  11. Радев 1990, с. 440-441.
  12. Стателова 1999, с. 91-93.
  13. Танкова, Василка и др. История на Българската дипломация 1879–1913 г.. София, Фондация „Отворено общество“, 1994. ISBN 954-520-038-3. с. 105, 112-116. Посетен на 06.07.2015.
  14. Танкова 1994, с. 116-118.
  15. Танкова 1994, с. 119-121.
  16. Стателова 1999, с. 103-104.
  17. Танкова 1994, с. 137-138.
  18. Стателова 1999, с. 108.
  19. Стателова 1999, с. 130.
  20. Радев, Симеон. Лица и събития от моето време. Том 2. София, Издателство „Захарий Стоянов“, 2014. ISBN 978-954-09-0873-1. с. 117-121, 126-129.
  21. Радев 2014, с. 106-111.
  22. Стателова 1999, с. 150.
  23. Стателова 1999, с. 137-138, 153-155, 160.
  24. "Д-ръ К. Стоиловъ - Речи", Христо К. Стоиловъ и Борисъ К. Стоиловъ, София, 1939, стр. XVII