Концентрационен лагер

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Концентрационният лагер Бухенвалд

Концентрационният лагер (концлагер) е голям център за масово задържане, предназначен за политически затворници както и за етнически или религиозни групи, които са лишени от свобода без съдебен процес. Понякога концентрационните лагери са използвани като места за принудителен труд (т.нар. трудови лагери), представяни като трудово-изправителни институции (такива са ГУЛАГ и много от нацистките лагери) или като сборен пункт за военнопленници или места за превантивно задържане на терористи (например американската база в Гуантанамо). Но в много случаи концентрационните лагери са били използвани за физическото унищожение на затворниците (т.нар. лагери на смъртта).

Причините за попадане в концлагер по правило са политически, рядко и по изключение криминални. Концлагерът не е затвор, в него вкарват хора без присъда или с формални присъди, в които причините не отговарят на последствията. Другото съществено отличие между затвор (или „обикновен“ военнопленнически лагер) и концлагер от друга е, че в концлагера вътрешния ред и продължителноста на престоя се определят по независещи от затворника причини, не се съобразяват с никакви закони и международни конвенции, не подлежат на регулация извън създалата ги система. Нов момент е въведен от американците през 21 век - дори списъкът на задържаните в концлагери не се обявява и не подлежи на контрол.

Първи концлагери: Куба, Британска Южна Африка, Намибия[редактиране | edit source]

Според някои автори, авторството на създаване на концлагери принадлежи на колониалните власти на Испания в Латинска Америка. В частност, американската изследователка Ан Апълбаум твърди, че първото подобие на концлагер се е появило в Куба още през 1895 г., по времето, когато тази страна е била колония на Испания.

Опитът на испанците (или американците) е възприет от британците, при създаването на концлагери за бурските семейсва в Южна Африка по време на Англо-бурската война (1899—1902) г. Целта на създаването на "лагери за концентрация" (именно тогава се появява и терминът) е да се лишат бурските партизани от възможност за снабдяване и поддръжка, събирайки фермерите в специално определени места. Понеже снабдяването на лагерите е било изключително лошо, в тях е царила висока смъртност.

Към пролетта на 1901 година британски концентрационни лагери са създадени по цялата окупирана територия на бурските републики — в Барбъртън, Хайдълбърг, Йоханесбург, Клирксдорп, Мидълбърг, Почефстром, Стандъртън, Феринигинг, Фолксрюс, Мафекинг, Айрин и други места.

В концентрационните лагери англичаните затварят повече от 200 хиляди човека, основно жени и деца, което е около половината от бялото население на бурските републики.

В течение само на една година — от януари 1901 до януари 1902 година — в концлагерите от глад и болести умират около 17 хиляди човека, предимно деца. През април 1901 година в Йоханесбургският лагер умират почти 70% от намиращите се там деца до осемгодишна възраст.

В британските концентрационни лагери в Южна Африка загиват десетки хиляди задържани.

Немците за първи път използват метода на задържане на мъже, жени и деца в концлагери в Намибия (Юго-Западна Африка) през 1904 г. за борба с въстаниците от племето херреро.

Гърция - Първи концлагер в Европа[редактиране | edit source]

Гърция създава първият концлагер в Европа към 18 юни 1913г. Той е специално предназначен само за македонски българи от гражданското население и пленени български войници. Това е лагерът на о. Трикери, където само за 3 месеца са унищожени според различните изследвания между 1000 и 7000 българи. През октомври 1913г. военнопленниците са освободени, но съдбата на останалите българи е неизвестна. Сведения за този лагер дава чехът Владимир Сис, който през 1914г. посещава острова и намира масовите гробове на избитите българи и ги фотографира.

Концлагери през Първата световна война[редактиране | edit source]

Концлагери в Румъния[редактиране | edit source]

През 1916 г. румънските власти създали в Молдова специални лагери, в които депортирали над 25 хиляди българи и българи мюсюлмани, гагаузи, татари от Южна Добруджа. Много от тях загиват от недохранване и болести. [1].

Концлагери в Турция[редактиране | edit source]

През 1915 година са създадени лагери в Сирия за депортиране на арменци в Хам, Хомс и до Дамаск, през които от август 1915 до 1919 преминават над 130 хил. арменци. Освен тях са създадени лагери и до градовете Баб, Мескене, Ракка, Зиарет, Семга, Рас-ул-Айн, и в крайния пункт на керваните на смъртта — Дейр ез-Зор. В тези лагери депортираното население се държи под открито небе, лишава се от вода и храна. Гладът и епидемиите стават причина за висока смъртност, особено сред децата. По свидетелството на различни източници, в някои от лагерите остават живи няколко стотици от десетки хиляди депортирани. През март 1916 турското правителство решава да унищожи останалите живи депортирани арменци, които наброяват около 200 хил. човека.[2]

Концлагери в Австро-Унгария[редактиране | edit source]

В началото на Първата световна война австро-унгарските власти създават концлагера в Талерхоф (провинция Щирия). Там са задържани жителите на Галиция и Буковина, симпатизиращи на Русия. В официалният рапорт на фелдмаршал Шлеер от 9 ноември 1914 година се съобщава, че в Талерхоф в този момент се намират 5700 русофили. Общо от 4 септември 1914 до 10 май 1917 през лагера преминават повече от 20 хиляди човека. Само за първата година и половина са загинали около 3 хиляди задържани.

Концентрационни лагери за сърби има в Добож (46 хиляди), Арад, Нежидер, Дьор.

Концлагери в СССР[редактиране | edit source]

Първият концлагер в Русия е създаден в Холмогори през 1920 г. по личното указание на Ленин. През 20-те години на ХХ в. в съветските лагери е въведен принудителен труд на задържаните, а след образуването на специалното ведомство (ГУЛАГ) лагерите за принудителен труд стават важна част от съветската система за задържане.

Концлагери във Финландия[редактиране | edit source]

След завършване на гражданската война от 1918, около 75 хиляди комунисти са били задържани в концентрационни лагери. 125 човека са убити, а приблизително 12 хиляди задържани са умрели от глад, болести и издевателства.

По време на Втората световна война финландската армия окупира Източна Карелия, където са създадени концентрационни лагери за съветски граждани от славянски произход, насилствено заселени в т.н. Карело-Финска република от други краища на СССР по наставление на Сталин. Първият лагер е основан на 24 октомври 1941 г. в Петрозаводск.

Числеността на задържаните във финландските концлагери е:

Общо на територията на Източна Карелия са действали 13 финландски концентрационни лагери, през които са преминали 30 хиляди човека. Около една трета от тях са загинали. [3]

Концлагери през Втората световна война[редактиране | edit source]

Концлагери в Царство България[редактиране | edit source]

По време на участието на България във Втората световна война, прогерманското правителство създава система от концлагери, в които депортира противници на политиката си, а по-късно и съветски военнопленници. По-известни лагери са Еникьой, Гонда вода, Свети Кирик. По същото време се създава и лагерът на остров Белене, използван и по време на тоталитарното управление след 9.9.1944 год.

Концлагери в Хърватия[редактиране | edit source]

През август 1941 е създадена система от лагери на територията на Независимата хърватска държава (виж. Хърватия), активно сътрудничеща с Германия, на 60 километра от Загреб, в района на градчето Ясеновац.

На изток от Ясеновац се намира лагер № 1 — до селата Брочици и Крапе; лагер № 2 — на брега на Сава и Струга, около 3 километра на северозапад от Ясеновац; лагер № 3 — бившия тухлен завод на Озрен Бачич, в устието на Лони, на три километра по течението от Ясеновац.

Мнозинството от жертвите са сърби и евреи.

Концлагери в Нацистка Германия[редактиране | edit source]

Първият концентрационен лагер в Германия е бил създаден почти веднага след идването на Хитлер на власт, през 1933 г. Той е разположен в предградието на градчето Дахау (близо до Мюнхен).

През 1937 г. недалече от Ваймар е построен концлагерът Бухенвалд, който е известен с надписа над входа "Jedem das Seine" ("Всекиму своето"). От края на 1930-те до 1945 г. в Бухенвалд са били унищожени повече от 56 хил. човека от общо 250 хил. задържани. След идването на съветските войски там отново е организиран лагер за интернирани. За пет години в него загиват 3 хил. човека.

По заповед на Хайнрих Химлер от 27 април 1940 година е създаден концлагера Освиенцим, предназначен за масово унищожение на хора. На 14 юни 1940 г. е пристигнал първият транспорт — 728 поляка.

На територията на Полша, Австрия, Чехия, Латвия и други източноевропейски страни са съществували също лагерите Маутхаузен, Заксенхаузен, Треблинка, Саласпилс и много други.

Официално признати от Правителството на ФРГ са следните концентрациони лагери (1939—1945 гг.)[4][5]

  1. Арбайтсдорф (Германия)
  2. Аушвиц/Освенцим/Биркенау (Освенцим, Полша)
  3. Берген-Белзен (Германия)
  4. Бухенвалд (Германия)
  5. Варшава (Полша)
  6. Герцогенбуш (Дания)
  7. Гросс-Розен (Германия)
  8. Дахау (Германия)
  9. Кауен (Каунас, Литва)
  10. Плащов (Краков, Полша)
  11. Заксенхаузен (Германия)
  12. Майданек (Люблин, Полша)
  13. Маутхаузен (Австрия)
  14. Миттелбау-Дора (Германия)
  15. Натцвайлер (Франция)
  16. Нейенгамме (Германия)
  17. Нидерхаген-Вевельсбург (Германия)
  18. Равенсбрюк (Германия)
  19. Рига-Кайзервалд (Латвия)
  20. Файфара/Вайвара (Естония)
  21. Флоссенбург (Германия)
  22. Щутхоф (Полша).
  23. Собибор (Полша)

Японски концлагери[редактиране | edit source]

Концлагери след Втората световна Война и в наши дни[редактиране | edit source]

Концлагери в Гърция[редактиране | edit source]

Гърця открива най-зловещия си и най-голям концлагер в пролетта на 1947г. на о. Макронисос. Той е затворнически комплекс от лагер за интернирани, военен затвор, казарми и т.н. През него по различни оценки са репресирани от 50 000 до 100 000 души, много от които са македонски българи. В 1960г. комплексът е окончателно закрит и дейността му постепенно е поета от военните затвори.

Концлагери в Югославия[редактиране | edit source]

Най-печално известният концлагер в Югославия в годините след Втората световна война е Голи оток. В него са репресирани стотици хиляди души, голяма част от които макeдонски българи, а също и такива от западните покрайнини. Тук са интернирани мъже с присъди от 6 до 24 месеца. Жените са изпращани в наказателно-поправителните "домове" в Столац (Херцеговина) и на остров Свети Гъргур, а бившите служители на Югославската армия, на Държавната сигурност и милицията - в лагера "Билеча". Тези концлагери са ползвани успешно за подавяне на всякаква съпротива срещу югосвавството или комунистическата власт на Тито.

Концлагери в Народна република България[редактиране | edit source]


Първият лагер е създаден до Сандански - гара Свети Врач през януари 1945 и е просъществувал до март същата година. След това е преместен в Станке Димитров (днешна Дупница), където е функционирал до септември 1945. Друг лагер от март до 1947-1948 е създаден край яз. "Росица" (днешен "Стамболийски"). От октомври 1945 до края на 1946 в пернишката мина "Куциян" са въдворявани белогвардейци. През 1948 "Куциян" се разделя на две, защото са докарани голям брой земеделци Николапетковисти и една част от лагеристите е преместена край с. Богданов дол, Пернишко до 1951, а друга в с. Николаево, Казанлъшко до юли 1949. Лагер се създава и в с. Ножарево, Силистренско, край Тутракан от началото на 1947 до средата на 1952. За жени е имало легер в един от манастирите край В. Търново, който през 1947 е преместен в с. Босна, Тутраканско. Край с. Бошуля, Пазарджишко от 1945 до 1949 е просъществувал лагер само за криминално проявени лица.

В протокол №5 от 27. IV. 1949 на Министерски съвет, чийто председател по това време е Васил Коларов, се обсъжда и взима решение № 1 на МС от същата дата на островите на Белене да се организира в ТВО и то да стане основен лагер за политически лица. След създаването му всички политически противници на БКП са събрани там.

На 8. VII. 1952 Вълко Червенков пише писмо до МВР, с което иска в политбюро да бъде представен "точен доклад от Георги Цанков (тогавашен вътрешен министър, б. а.) за броя на въдворените, причини и пускания". В строго поверително писмо МВР отговаря, че в ТВО към този момент са се намират 2323 лица, от които 2248 мъже и 75 жени. В поверителната справката се изнасят и конкретни данни за настаняване в ТВО:1949 г. - 249 души, 1950 г. - 233,1951 г. - 1459, 1952 г. - 355

По характера на причини за въдворяването те са разделени на:

1. Бивши белогвардейци, участвали в окупационния корпус в Югославия и други вражески прояви - 5 души
2. Бивши полицаи, извършвали убийства, изтезания преди 9. IX. 1944, укрили се от Народния съд - 262
3. Бивши царски офицери за престъпления до 9. IX. 1944, укрили се от Народния съд - 173
4. Провокатори и за предателства в партията - 47
5. Активни Ив. Михайловисти (ВМРО) - 41
6. Лидери, бивши министри и други водачи на буржоазни и фашистки партии - 65
7. Ръководещи и активни Николапетковисти и Лулчевисти, членове на върховното и окръжни ръководства, народни представители - 529
8. Бивши водачи на легионери и ратници - 66
9. Изменници на родината, заловени на границата или в опит и подготовка за това - 26
10. Ятаци и помагачи на бандити или шпиони и дивесанти, прехвърлени в страната - 279
11. Участници в нелегални конспиративни групи и организации - 170
12. Разпространители на злостни слухове и вражески пропаганди, разпространяване на анонимки и други разни - 243
13. Чужденци, влезли нелегално в страната по неустановени причини - 41
14. Анархисти с активни действия - 43
15. Сътрудници на полицията - 98
16. Сътрудници на чужди разузнавания - 91
17. Криминални престъпници: рецидивисти, сводници и проститутки - 144.

В дело №4/1990 за лагерите е приложена и строго поверителна справка за въдворени лица в ТВО към 25. VII. 1953 в ТВО-Белене. Тогава в него са се намирали общо 1913 души. Задържани за контрареволюционна дейност са 1732 лица, а за криминални прояви - 181. Със заповед №22 от 5. VIII. 1953 на МВР са освободени 858 лица, останали са 1055. От тях 874 за контрареволюционна дейност и 181 - криминални.

За контрареволюционна дейност:

1. Полицейски служители - 156
2. Бивши офицери - 92
3. Анархисти - 16
4. Никола Петковисти - 123
5. Разни (Михайловисти, демократи) - 290
6. Провокатори - 27
7. Бивши министри и ръководни лица на опозиционни партии - 21.

С протокол "А" №135 на ПБ на ЦК на БКП в състав - В. Червенков, А. Югов, Т. Живков, Г. Дамянов, Г. Цанков, Г. Чанков, М. Нейчев, Р. Дамянов от 5. IX. 1953. се предлага да се закрие единственото в страната ТВО в Белене, в което са изпращани лица за контрареволюционни и криминални престъпления. Ръководството на партията потвърждава освобождаването на 853 лица в Белене, извършено на 5 август и от 1 септември същата година да бъдат освободени още 584 въдворени. В съобщение на председателството на Народното събрание и Министерския съвет се казва, че "са налице условията за закриване на ТВО-Белене и за вдигане на изселническия режим над разселените лица." В друг доклад на членовете на политбюро Г. Цанков, Г. Дамянов и М. Нейчев от 26. VIII. 1953 е отсята информация само за "останалите към 1953 в ТВО бивши министри и ръководни дейци на буржоазни партии". Посочват, че могат да бъдат освободени Недялко Атанасов Мочуров, Христо Николов Стоянов, Любен Ангелов Диков, Димитър Досев Вълев, Петър Николов Сърбински, Минчо Петров Драндаревски и Райна Николова Папардова. За Иван Вълков, Александър Гиргинов, Стойчо Мушанов, Марко Рясков, Никола Недев, Петко Стоянов се уточнява, че могат да бъдат предадени на съд. От задържаните 118 бивши офицери се посочва, че може да бъдат пуснати 29, сред които генералите Крум Лекарски, Васил Любенов, Кирил Янчулев, Тодор Тошев и Боню Бонев. На съд можело да бъдат предадени 89 души сред които бившите генерали Ганчо Иванов, Никола Генчев и Констадин Чешмеджиев. В същия доклад се посочва, че след 9. IX. 1944 в страната са изселени общо 7025 семейства с 24624 членове.

След закриване на ТВО-Белене от 1. I. 1954 до 5. XI. 1956 не имало въдворяване по политически причини. С Указ за изменение на Закона за Народната милиция, публикуван в бр. 25/29. III. 1955 в "Известие на президиума на Народното събрание" се приема поправка за ТВО. С нея в трудово-възпитателно общежитие със санкция на министъра на вътрешните работи и главния прокурор се въдворяват за определен срок криминални престъпници, спрямо които наложените наказания не са изиграли възпитателна роля. На 4. VIII. 1956 Указ № 468 някои права на Народната милиция претъпряват промяна. С парагараф единствен се приема, че милицията с разрешение на главния прокурор може да взима три вида мерки "спрямо лица, осъждани за престъпления срещу Народната република или такива, които с оглед на миналите и сегашните си антинародни прояви могат да съставляват опасност за обществения ред, спрямо рецидивисти, осъждани за престъпления против обществената и личната собственост, за разврат, подправка на документи и парични знаци, за насилие спрямо органи на властта или за хулиганство, както и спрямо лица, които нямат постоянно местожителство съзнателно отбягват да се занимават с обществено-полезен труд или систематически скитат из страната".

Лагерът в Ловеч съществува от 1959 г. до 1962 г. при управлението на Тодор Живков

Британски концлагери[редактиране | edit source]

Нови китайски села в Малайзия[редактиране | edit source]

В средата на 50те години в хода на войната срещу прокомунистическите партизани, английските власти на Малайзия в изпълнение на плана на ген. Харолд Бригс, насилствено преместват в охраняеми селища над 500 000 души. Селищата получават името "New Village".

Американски концлагери[редактиране | edit source]

Концлагери в Ирак[редактиране | edit source]

Най-известен е затворът в Абу Гариб, който е използван първоначално от Саддам Хюсеин за измъчване и екзекутиране на дисиденти, а впоследствие и от американските военни за задържане и измъчване на терористи.

Списък на 11 от общо 16-те лагера за заподозрени в Ирак, които англо-американските окупационни власти поддържат:

  1. Абу Гриб, на 35 км западно от Багдад. Това е най-големият концентрационен комплекс, който обхваща 3 лагера. Един от тях е Кемп Виджилант. В него са затворени арестанти с "висока разузнавателна стойност", разделени на три категории, съответно в "черни", "сиви" и "бели" списъци. Другият, Кемп Ганси, има 5 отделения в зависимост от тежестта на подозрението. Третият лагер е за обикновени затворници. Известен е като Селблок, т.е. килиен блок. Има и медицинско крило.
  2. Кемп Бука до гр. Ум Каср. В доклада на генерал Тагуба този лагер е посочен като място, където 800-на полицейска бригада на военната полиция е вършила издевателства над лагерници, преди да бъде преместена в Абу Гариб.
  3. Кемп Уитфорт (бившата военновъздушна база Талил) на юг от Багдад.
  4. Ал Русафа в Багдад (бивш депортационен затвор Тасфират).
  5. Ал Кадимия (женски лагер) в Багдад.
  6. Ал Карх (само за юноши) в Багдад.
  7. Ал Дивания.
  8. Лагер за задържане в Тикрит.
  9. Лагер за задържане в Мосул.
  10. Кемп Ашраф (или МЕК) близо до ал Рамади.
  11. Кемп Кропър. В този лагер, разположен недалеч от багдадската аерогара, са затворени "мишени с най-голяма разузнавателна стойност". Това са лагерници, заподозрени в активно участие в иракската съпротива.

Българско участие: Официално у нас лагерът „Ашраф“ се води за бежанци от Иран. От 11 април 2006 там има българска охранителна рота.[6] Тя се грижи за вътрешния ред, въоръжена е само с електрошокови палки.

Концлагери в Куба[редактиране | edit source]

Американската база Гуантанамо на остров Куба от 2002 започва да служи и за концентрационен лагер. Към началото на 2007 в този лагер се намират повече от 700 затворници, държани без съдебно решение, единствено на базата на подозрението, че са свързани с тероризма. [7]

Концлагери в Русия[редактиране | edit source]

По време на първата война в Чечения 1994-1997 руските сили откриват множество лагери за чеченски граждани, наречени "филтрационни лагери". Някои от големите филтрационни лагери са в Моздок, Северна Осетия, и в Ставропол и Пятигорск в Южна Русия. [8]

След втората война в Чечения на територията на републиката са отворени филтрационни лагери предимно в руски военни бази като в Хатуни, Ханкала, Чернокозово, в които хиляди чеченци са подложени на мъчения, побои и изнасилване.[9]

Сведения за мъченията, за ямите, в които са държани затворниците и за изнудването за пари на близките им дава Анна Политковска, задържана в лагер от руските военни по нареждане на ФСБ.[10]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Тервелския край по време на войните
  2. Арменски геноцид
  3. С. С. Авдеев. Немецкие и финские лагеря для советских военнопленных в Финляндии и на временно оккупированной территории Карелии г.г. Петрозаводск, 2001.
  4. Информация о материалах, хранящихся в службе розыска Международного Красного Креста (г. Арользен, Германия) [1]
  5. Автор: К. Валтер, Е. Лилов; Редактор: Д. Попова-Витцел. Ужасите, за които не знаем. // Дойче веле България. Посетен на 2013-07-21.
  6. Сайт на правителството: Охранителна рота във военно-хуманитарна мисия в лагера “Ашраф”
  7. Безправието не върши работа в борбата срещу тероризма, Deutsche Welle 10,01.2007
  8. Mistreatment and Abuse of Detainees by Russian Forces, an excerpt from a Human Rights Watch report
  9. Hundreds of Chechens Detained in "Filtration Camps", Human Rights Watch
  10. Интервю с Анна Политковска в радио "Эхо Москвы", 23.02.2001
  • Бруно Бетелхейм."Просветено сърце".
  • 50 Years of Chinese New Village in Malaysia (Chinese: 馬來西亞華人新村50年 作者:林廷輝、宋婉瑩) ISBN 983-9673-65-3

Външни препратки[редактиране | edit source]

Вижте още[редактиране | edit source]