Кочо Рацин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Кочо Рацин
поет от Македония
Kočo Racin.jpg
Роден
Починал
13 юни 1943 г. (34 г.)
Кочо Рацин в Общомедия

Костадин (Коста, Кочо) Апостолов Костов Солев, известен като Кочо Рацин, е поет от Македония и комунистически активист.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Първото литературно произведение на Рацин е „Синови глади“, стихотворение на сръбски език, публикувано през 1928 г. в загребското списание „Критика“. Заедно с поетите Гьоргевич и Аксич през 1932 г. в Скопие публикува стихосбирката на сръбски език „1932“. Рацин си сътрудничи с Георги Шоптраянов в рамките на литературния кръжок „Нада“.

Рацин публикува и други стихотворения, разкази и статии на различна тематика. В статиите на историческа тематика, той защитава македонската национална кауза.

Корицата на първото издание на „Бели Мугри“

Единствената стихосбирка на Рацин, „Бели мугри“, е публикувана в Загреб през 1939. Тя е написана на велешки диалект[1] и придобива голяма популярност във Вардарска Македония, където тя се разглежда като противопоставяне на опитите за сърбизация на страната. В лексиката и правописната форма, Рацин е под силното влияние на Кръстьо Мисирков и на крачка до по-късно кодифицираната форма на македонския език.

Кочо Рацин е автор и на шест непубликувани стихотворения на книжовен български език.

От младежка възраст Кочо Рацин участва в Югославската комунистическа партия. Той е неколкократно арестуван от югославските, а по време на Втората световна война и от българските власти. От януари до 27 март 1941 г. Рацин е затворен в югославски лагер. При нападението срещу Югославия от силите на Оста, Рацин е мобилизиран и е изпратен в Куманово, където на 7 април е заловен от германците. Въпреки това, скоро успява да избяга и кратко време живее във Велес, след което заминава за София. Там живее заедно със своя съгражданин Коле Неделковски, а работи в железопътното депо като обикновен работник. Скоро след смъртта на Коле Неделковски, около 4-5 септември 1941 г., Рацин се връща ввъ Вардарска Македония, по-голямата част от която е под български контрол. През лятото на 1943 той се присъединява към партизаните в Западна Македония, която тогава е попада Италианската окупационна зона.

Кръщелното свидетелство на Кочо Рацин
Паметник на Рацин във Велес

Кочо Рацин е убит при неясни обстоятелство, описани в една от версиите като нещастен случай, резултат на неговата частична глухота. Това става след като не отговорил на предупрежденията на охраната, докато се прибирал нощем в партизанската печатница в планината Лопушник, над Кичево. Според друга версия, убийството е инсценирано от партийния комисар Светозар Вукманович-Темпо и от Страхил Гигов,[2] които са отявлени противници на групата на Методи Шаторов-Шарло в партията, която има пробългарски позиции, и на която симпатизирал Рацин.[3] Свидетел на смъртта му става Пецо Чинговски.[4]

Според Коста Църнушанов Кочо Рацин има българско самосъзнание и заявява:

Ние сме си българи и името „македонец“ е удобно прикритие за борба в днешните условия на сръбски терор.[3]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Кочо Рацин: „Бели мугри“ (Загреб, 1939)
  • Кочо Рацин: „Стихови и проза“ (Скопие, 1966)

Съвременни издания[редактиране | редактиране на кода]

  • Рацин, Кочо. Творби. София, Български писател, 2006. ISBN 978-954-443-574-5.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Македония – история и политическа съдба, Том II, ИК Знание, София, 1998, стр.229.
  2. „Страхил Гигов во куќата на Кочо Рацин“, в.„Дневник“, Бр.2783, 13.06.2005 г. ((mk))
  3. а б Църнушанов, Коста. Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него, София 1992, с. 235 – 237.
  4. Македонска енциклопедија, МАНУ, Скопие, 2009, стр. 1625

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Македония“         Портал „Македония