Крайцери проект 69

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Крайцери проект 69
KronshtadtUnderConstruction1June1942.jpg
„Кронщат“ по време на строежа, Ленинград,
снимка на Луфтвафе, 1 юни 1942 г.
Флаг Съюз на Съветските Социалистически Републики СССР
Клас и тип Тежки крайцери/Линейни крайцери от проекта 69 (тип „Кронщат“)
Живот
Състояние недостроени/не са експлоатирани
Характеристика
Дължина 250,5 m
Ширина 31,6 m
Газене 8,88 m
Задвижване 3 парни турбини „Brown, Boveri & Cie“;
12 парни водотръбни котли „7у-бис“;
3 гребни винта;
210 100 к.с.
Скорост 33 възела
(61,1 km/h)
Водоизместимост 35 250 t (стандартна)
41 540 t (пълна)
Броня пояс: 230 mm;
палуба: 90+30 mm
кули: 330 mm
Екипаж 1037 души
Далечина на
плаване
8000 морски мили на 14,5 възела ход;
Въоръжение
Артилерия 3x3 305 mm;
4x2 152 mm;
Зенитна артилерия:
4x2 100 mm;
7x4 37 mm;
4x2 12,7 mm
Самолети 2 хидроплана КОР-2

Крайцери проект 69[1] (тип „Кронщат“), са тип линейни крайцери на ВМФ на СССР, според официалната съветска класификация се обозначават като тежки крайцери.

Разработка на проекта[редактиране | редактиране на кода]

Разработката на проекта започва в средата на 1930-те г. Съгласно изискванията на командването на Морските Сили на РСЧА кораба ще се използва за борба с крайцерите на противника, поддръжка на леките сили и действия по комуникациите на противника. Ескизният проект е завършен през юни 1938 г. Предвижда се кораба да е с водоизместимост 24450 тона, скорост 33,3 възела, брониране: 140 мм – пояс, 210 – кули на главния калибър, 80 мм – палуба. Въоръжението включва 9 – 305 мм оръдия, 8 – 152 мм, 8 – 100 мм, 24 – 37 мм, също и 2 тритръбни торпедни апарата (533 мм).

Окончателен вариант[редактиране | редактиране на кода]

След получените данни за основните тактико-технически елементи на германските линейни крайцери от типа „Шарнхорст“ е взето решение да се преработи проекта. В окончателният му вариант са приети следните характеристики:

Водоизместимост – 35250/41540 тона

Мощност на силовата установка – 201000

Скорост – 33 възела

Далечина на плаване – 8300 мили

Брониране: пояс – 230 мм, кули на ГК – 330 мм, палуба – 90 + 30 мм

Въоръжение: 9 – 305-мм, 8 – 152-мм, 8 – 100-мм, 28 – 37-мм оръдия 46-К.

Главен калибър[редактиране | редактиране на кода]

Немската фирма „Круп“ предлага на съветското правителство за покупка шест двуоръдейни 380-мм кули за двата тежки крайцера от проекта 69 „Кронщат“. През ноември 1940 г. договора е подписан. Плащанията са осъществени, обаче оръдията така и не са получени от съветска страна.

Като главен калибър са планирани 305-мм оръдия Б-50, разработвани от завода „Болшевик“. Дължината на ствола трябва да бъде 55 калибра, масата на снаряда – 470 кг, началната скорост на снаряда – 900 м/с, максималната далечина на стрелбата – 47,58 км. Оръдията се предполага да бъдат поставени в триоръдейните кули МК-15.

Строителство[редактиране | редактиране на кода]

Проекта е утвърден на 13 юни 1939 г. Първите два крайцера са заложени през декември 1939 г. – „Кронщат“ в Ленинград, „Севастопол“ в Николаев. Предполага се предаването им на флота да стане през 1943 г., а всичко са планирани за построяване 15 крайцера от този тип.

Обаче строителството им върви с големи трудности поради незавършеност на много от планираните за поставяне на крайцерите системи, преди всичко артилерията на главния калибър.

Строителството на „Кронщат“ е прекратено на 10 август 1941 г. при готовност 7%. „Севастопол“ е пленен от немските войски на 16 август 1941 г. при готовност 12%. В следвоенният период дострояването на крайцерите е оценено като нецелесъобразно.

Проекта 69И[редактиране | редактиране на кода]

Строителството на крайцерите от проекта 69, започнато без достатъчно техническа помощ скоро се сблъсква с големи проблеми. Двуоръдейните кули за артилерията калибър 152-мм и 100-мм не съществуват даже в вид на опитни образци, 37-мм четирицевни автомати влизат за изпитания едва през юни 1941 г. Особено безпокойство предизвиква изоставането в разработката на артилерията на главния калибър.

След подписването на съветско-германския пакт за ненападение, през 1939 г., се появява възможност да се закупи артилерията в Германия. В частност, немската фирма „Круп“ предлага на СССР шест двуоръдейни кули носещи 380-мм оръдия SKC/34, станали ненужни след прекратяването на строителството на линейните крайцери от типа „O“. Предлаганите оръдия стрелят с 800-кг снаряд на далечина 35,6 км, с начална скорост 820 м/с. Също се предлагат и съответните прибори за управление на огъня.

По лично указание на И. В. Сталин проектът е преработен за германската артилерия и получава названието 69И (иностранный – чуждестранен). В резултат проекта е значително преработен, стандартната водоизместимост нараства до 36240 т, скоростта намалява до 31 възела. Намаляването на броя оръдия на главния калибър от 9 до 6 имащи също по-ниска скорострелност, се компенсира от съществено по-голямото поразяващо действие на 380-мм снаряд и увеличаването на зоната на изгодната за бой дистанция.

Единственото оръдие SKC/34 е доставено в СССР през есента на 1940 г. за изпитания. Доставките на серийните оръдия и кулите е планирано да започнат през октомври 1941 г.

Едновременно съветската страна изпраща запитване в Германия за възможност за доставки на 150-мм и 105-мм оръдия в куполни и щитови варианти, но до покупки не се стига поради началото на Великата Отечествена война.

Оценка на проекта[редактиране | редактиране на кода]

Към несъмнените достойнства на проекта следва да се отнесат артилерията на главния калибър. Предлаганото за крайцерите оръдие Б-50 се отличава с високи балистични характеристики. За съжаление, към 22 юни 1941 г. това оръдие съществува само на хартия, а кулата МК-15 е представена само във вид на дървен макет, което и води до появата на проекта 69И. Системата за управление на огъня фактически не позволява да се реализира голямата далекобойност на Б-50 при стрелба по морски цели.

Към недостатъците на проекта следва да се отнесат:

  • Наличието на два калибра спомагателна артилерия – противоминен и зенитен вместо единен универсален;
  • Общата слабост на средствата за ПВО;
  • Недостатъчната скорост на хода, не позволяваща гарантирано да се настигнат тежките крайцери, борбата с които е смятана за една от главните задачи на крайцерите от проекта 69.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Васильев А. М., Морин А. Б.. Суперлинкоры Сталина. „Советский Союз“, „Кронштадт“, „Сталинград“. 39 и др. с.. ISBN 978-5-699-28259-3.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Васильев А. М., Морин А. Б.. Суперлинкоры Сталина. „Советский Союз“, „Кронштадт“, „Сталинград“. 112 с.. ISBN 978-5-699-28259-3.
  • Балакин С. А., Дашьян А. В. и др.. Линкоры Второй мировой. ISBN 5-699-14176-6.
  • Широкорад А. Б. Флот, который уничтожил Хрущёв. М.: АСТ, 2004.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Крейсера проекта 69“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.