Крим-Конго (хеморагична треска)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Крим-Конго (хеморагична треска)
Пациент болен от Кримска – Конго хеморагична треска
Пациент болен от Кримска – Конго хеморагична треска
Класификация и външни ресурси
МКБ-10 A98.0
МКБ-9 065.0

Крим-Конго (на латински: Febris haemorrhagica Crimea-Congo; на английски: Crimean–Congo hemorrhagic fever, синоними: Кримско-конгоанска хеморагична треска, Кримска хеморагична треска, Конго хеморагична треска, Кримска треска, Узбекистанска хеморагична треска, Българска хеморагична треска, съкращавано като ККХТ) е остро инфекциозно заболяване, арбовирусна хеморагична треска и кърлежовопреносима зооноза.

Характеризира се с водещ хеморагичен синдром и висока смъртност. При заболяването има ясно изразени токсични увреждания на сърдечно-съдовата и централната нервна система.

Етиология[редактиране | редактиране на кода]

Причинител на ККХТ е Crimean–Congo hemorrhagic fever virus (CCHFV), който принадлежи към род Nairovirus на семейство Buniaviride. Вирусът има сферична форма с диаметър 90 – 100 nm. Има слабо отчетливи повърхностни изпъквания върху двуслойна липопротеидна обвивка. Геномът е трисегментен, а РНК е с отрицателна полярност. Сегментите са озаглавени съответно малък от „small “– S, среден от „middle“ – M и голям от „large“ – L. Репликацията на вируса се извършва в цитоплазмата, а вътреклетъчното узряване се извършва в апарата на Голджи.

Вирусът притежава различни генетични разлики, изразяващи се в разлики в генома в между различните изолати достигащи до 20% в S сегмента и до 31% в M сегмента.[1] Отделните вирусни секвенции се срещат както концентрирани на едно място, така и разпръснати на големи разстояния. Вероятно това се дължи на миграцията на птиците или обмена на селскостопански животни при търговия.

Въз основа на тези генотипни различия са установени седем основни генотипа:

Исторически сведения[редактиране | редактиране на кода]

През 12 век сподвижникът на Авицена Абу ал Джурджани описва подобни заболявания в Средна Азия (на територията на съвременен Таджикистан) като ги свързва с ухапвания от кърлежи. Признаците, които Джурджани описва е наличието на кръв в урината, ректума, в повърнатото стомашно съдържание, по венците, в храчките и в коремната кухина. Според него заболяването се пренася от въшки или кърлежи, които обикновено паразитират при косовете. Лечението, което често се оказвало неефективно се изразявало в намазване на мястото на ухапване с есенция от сандаловото дърво Pterocarpus santalinus. Болният трябвало да консумира прясно козе мляко и масло, както и отвара от цвят и листа на слез, ленено семе, цикория и тиква.[2]

Заболяването е известно сред населението на Таджикистан и Узбекистан. В първата половина на 20 век Сиповски описва 18 случая на специфичен гастроинтестинален кръвоизлив в Душанбе. Това заболяване е наречено остра инфекциозна капилярна токсикоза. Вероятно болестта се е проявила още през 1942 г. в румънска полева болница сред окупационните румънски войски в Крим по време на Втората световна война.[2] Случаите в средноазиатските републики на СССР са проучени добре от съветския епидемиолог Николай Ходукин[3], който нарича заболяването Узбекистанска хеморагична треска.

Съвременната история на болестта започва от лятото на 1944 г. когато в степната част на полуостров Крим сред съветски военни, немски военнопленници и местното население заето със сенокоса и прибиране на реколтата, се наблюдават епидемични взривове от неизвестно дотогава заболяване. Поразените около 200 души боледували с признаци на треска, токсични и хеморагични прояви, а процентът на смъртност бил много висок. Тогава вирусологът Михаил Чумаков описва болестта като Кримска хеморагична треска, а през 1967 г. изолира и причинителя и от случаи на боледуващи в района на Самарканд[4], а по-късно и от Астрахан.[2]

През 1956 г. в Белгийско Конго Ghislaine Courtois изолира вирус, който по-късно се оказва сходен с кримските изолати.[5][6] По аналогичен начин пакистанската вирусоложка Фатима Бегум през 1970 г. изолира от твърди кърлежи обитаващи гората Чанга Манга в провинция Пенджаб вируси, които са сходни с останалите изолати причиняващи заболяването.[7]

В България първи случай на болестта е описан през 1952 г. от Неклюдов и Бохосян в Стара Загора. През 1953 г. Миронов докладва и за случай в Бургас като сходни признаци е наблюдавал и при пациент от района още през 1946 г. За пръв път вирусът причинител на заболяването в България е изолиран през 1968 г. от Василенко. Изолацията му е от болен човек и от кърлежи. Епидемиологията на болестта е проучена добре от Б. Камаринчев, който картира ендемичните територии в страната.

Разпространение[редактиране | редактиране на кода]

Ареалът на природните огнища на заболяването обхваща централноазиатските републики Китай, Пакистан, Иран, Ирак, Индия и други страни от Южна Азия, цяла Африка с преобладаване в субсахарската част на континента и Югоизточна Европа. От Европа най-засегната е България и по-малко съседните на нея страни. В Азия заболяването е ендемично в райони намиращи се южно от 50-ти северен паралел.[8]

В България[редактиране | редактиране на кода]

Разпространението на заболяването в България е добре проучено и са констатирани шест еволюционно-исторически природно-огнищни зони. Повечето от тях се намират в източната част на страната. Зоните са:

  • Шуменска природно-огнищна зона. Тя заема приблизително територията на трите административни области – Шуменска, Разградска и Търговищка. Единствената до момента епидемия в зоната е регистрирана в периода 1954 – 1955 г. с над 300 заболели души. Въпреки продължително затишие се наблюдава известно събуждане на епидемиологичната активност.
  • Бургаска природно-огнищна зона. Тя заема приблизително територията на две административни области – Бургаска и Ямболска. Това е една от най-активните зони характеризираща се с многото нови регистрирани огнища равняващи се на 75% от новите за страната и близо 70% от регистрираните заболели.
  • Източносредногорска природно-огнищна зона. Тя заема приблизително територията на две административни области – Старозагорска и Сливенска. Областта е характерна със слабата си епидемиологична активност и вероятността от поява на единични случаи.
  • Източнородопска природно-огнищна зона. Тя заема приблизително територията на две административни области – Хасковска и Кърджалийска. Характерна е с прекъснатост и мозаичност на епидемиологичния процес. Има много нови огнища, които се регистрират в зоната между Ивайловград и Момчилград.
  • Западносредногорска природно-огнищна зона. Съвпада с централната и северната част на Пазарджишка област като обхваща и съседни райони в близост. Поради по-мекия климат е характерна с ежегодното си проявление.
  • Великотърновска природно-огнищна зона. Заема централна Северна България като е отделена от шуменската зона. Подчертано е свързана с нея, но се характеризира с единични отделни случаи на заболяването.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Дурмишев А., Илиев Б., Денчев В., Митов Г., Радев М., Ганчева Ц., Баев В., Ангелов Л., Илиева П., Митова Р., Дурмишев Л., Инфектология, АИ „Проф.Марин Дринов“, София 2001, ISBN 954-430-810-5
  • „Арбовирусни инфекции. Вирусни хеморагични трески и биотероризъм“, под редакцията на проф. д-р В. Сербезов, доц. д-р З. Кълвачев, София 2005

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Bente DA, Forester NL, Watts DM, McAuley AJ, Whitehouse CA, Bray M (2013) Crimean-Congo hemorrhagic fever: history, epidemiology, pathogenesis, clinical syndrome and genetic diversity. Antiviral Res pii: S0166-3542(13)00193 – 9. doi: 10.1016/j.antiviral.2013.07.006
  2. а б в A. M. Butenko Ph.D, G.G. Karganova Ph.D. Crimean-Congo Hemorrhagic Fever in Russia and Other Countries of the Former Soviet Union. // Springer, 2007. Посетен на 19 юни 2014. (на английски)
  3. Ходукин Николай Иванович. // Агентство по уходу за памятниками и могилами в Ташкенте. Посетен на 19 юни 2014. (на руски)
  4. Chumakov MP, Butenko AM, Shalunova NV, Mart'ianova LI, Smirnova SE, Bashkirtsev IuN, Zavodova TI, Rubin SG, Tkachenko EA, Karmysheva VIa, Reingol'd VN, Popov GV, Savinov AP. New data on the viral agent of Crimean hemorrhagic fever. // Vopr Virusol 13 (3). May–June 1968. с. 377. (на руски)
  5. Woodall JP, Williams MC, Simpson DI. Congo virus: a hitherto undescribed virus occurring in Africa. II. Identification studies. // East Afr Med J 44 (2). February 1967. с. 93 – 8.
  6. Casals J. Antigenic similarity between the virus causing Crimean hemorrhagic fever and Congo virus. // Proc Soc Exp Biol Med 131 (1). May 1969. DOI:10.3181/00379727-131-33847. с. 233 – 6.
  7. FATIMA BEGUM, C. L. WISSEMAN Jr and J. CASALS. Tick-borne viruses of west Pakistan IV. Viruses similar to, or identical with, Crimean haemorrhagic fever (Congo-Semunya), wad medani and pak argas 461 isolated from ticks of the Changa Manga forest, Lahore district, and of Hinza, Gilgit Agency, W. Pakistan. // American Journal of Epidemiology, 3 март 1970. Посетен на 19 юни 2014. (на английски)
  8. Crimean-Congo haemorrhagic fever. // WHO, January 2013. Посетен на 29 юни 2014. (на английски)