Кристоф Мартин Виланд

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Кристоф Мартин Виланд
Christoph Martin Wieland
Weimar Anna Amalia Bibliothek@C.M. Wieland.JPG
Портрет на Кристоф Мартин Виланд от 1805 г.
Роден 5 септември 1733 г.
Починал 20 януари 1813 г. (79 г.)
Националност Флаг на Германия Германия
Активен период 1751 – 1805
Жанр роман, поема, драма
Направление Просвещение
Дебютни работи „Възхвала на любовта“ (1751)
Уебсайт Страница в IMDb
Кристоф Мартин Виланд в Общомедия

Кристоф Мартин Виланд (на немски: Christoph Martin Wieland) е немски писател, поет, драматург и преводач. Виланд е сред най-значимите писатели на немското Просвещение и е най-възрастният член на класическото съзвездие от ваймарски творци наред с Йохан Готфрид Хердер, Йохан Волфганг Гьоте и Фридрих Шилер. Кристоф Мартин Виланд е известен като автор на първия образователен роман „Историята на Агатон“, както и с епическата поема „Оберон“, залегнала в сюжета на едноименната романтическа опера от Карл Мария фон Вебер.

Живот и творчество[редактиране | редактиране на кода]

Кристоф Мартин Виланд е роден на 5 септември 1733 г. в село Оберхолцхайм, придадено към Биберах – най-северния град на немската провинция Баден-Вюртемберг.

Бащата на Виланд е пастор и полага много грижи да даде на сина си добро образование. След градското училище в Биберах Виланд на 12-годишна възраст постъпва в гимназията на бенедиктинския манастир Бреге край Магдебург. Когато завършва през 1749 г., той свободно чете латинските класици и водещите съвременни френски автори. Любимите му немски поети са Брокес и Клопщок.

През лятото на 1750 г. Виланд се влюбва в братовчедка си Софи Гутерман и това го вдъхновява да напише първата си амбициозна творба – дидактическата поема в шест книги „Природата на нещата“, която публикува анонимно през 1752 г.

През 1750 г. Виланд става студент по право в Тюбингенския университет, но прекарва времето си повече в литературни занимания. Поемите, които написва като студент – „Херман“ (1751) (незавършена), „Дванадесет моралистични писма в стихове“ (1752) и „Анти-Овидий или Изкуството да обичаме“ (1752) – са издържани в духа на пиетизма и издават влиянието на Клопщок.

Виланд праща поемата си „Херман“ на швейцарския писател и литературен реформатор Йохан Якоб Бодмер и тя привличат вниманието му. Бодмер кани Виланд да го посети в Цюрих през лятото на 1752 г. В Швейцария Виланд остава до 1760 г., като последната година прекарва в Берн, където си намира работа като частен учител.

В този ранен творчески период (1752-1763) Виланд изгражда своя литературен стил. Тук спадат „Писма на мъртвите до оцелелите приятели“ и „Изпитанието на Авраам“ (1753), както и трагедията „Клементина от Порета“ (1760), повлияна от Самюел Ричардсън.

Портрет на Виланд от 1794 г.

От средата на 1760 г. започва зрелият период в творчеството на Виланд (1764-1813), в който той се развива като писател в стила рококо. Пиетистката светонагласа тук е заменена от рационализъм и хедонистично настроение. Това проличава в романа „Победата на природата над мечтателството или Приключенията на Дон Силвио от Росалва“ (1764), като и в творбата му „Идрис и Зениде“ (1768).

В центъра на този период са трите най-важни произведения на Виланд: философският роман „Историята на Агатон“ (1766-1767), който наред с „Вилхелм Майстер“ на Гьоте е смятан за най-значимият немски образователен роман на XVIII век. Виланд го е писал дълги години и в него развива възгледите си за съвършения човек като хармонично развита личност в духа на Шафтсбъри, представляваща синтез между разум и страст, между добродетелите и потребностите на плътта.

Ако в „Агатон“ Виланд разсъждава за съвършения човек, то романът му „Историята на абдерците“ (1774–1780) е посветен на реални хора с техните недостатъци. В забавни истории за глупавите деянеия на гражданите на гръцкия град Абдера Виланд се разкрива като майстор на иронията, което го уподобява с Волтер, но най-вече със Суифт. Но докато Волтер разпростира своята ирония и дори скептицизъм в областта на социалната сатира, Виланд се ограничава до лека насмешка над човешките пороци.

Първото издание на „Оберон“

Съвършената творба на Виланд е фантастичният епос в стихове Оберон (1780). За него Гьоте казва: „Докато поезията е поезия, златото злато, а кристалът кристал, „Оберон“ ще предизвиква всеобща любов и удивление като шедьовър на поетическото изкуство“. В тази творба най-добре се изявява същността на Виланд като поет в стила рококо с така характерните му любов към орнамента, игра с ярки цветове и развихрена фантазия.

В „Оберон“ се редуват картини на селска простота и ориенталски разкош, градска суматоха и отшелнически живот, диви пустини и мирни ливади, рицарски битки и магически танци, весели празненства и страшни корабокрушения. Виланд може да бъде наречен най-големият орнаменталист в немското рококо. Той е забавен, елегантен, за него казват, че е придал на немския език френска лекота и гъвкавост. Още съвременниците му го смятат за изключителен майстор на стила.

Значителна е дейността на Виланд и като преводач: претворените от него драми на Шекспир са изиграли важна роля в историята на немската култура. Виланд превежда също произведения на Лукиан, Хораций и Цицерон, както и римокатолическия химн от XIII век „Стабат матер“.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Lobgesang auf die Liebe, 1751
  • Hermann, Epenfragment, 1751 (Erstdruck 1882)
  • Zwölf moralische Briefe in Versen, 1752
  • Der Frühling, 1752
  • Anti-Ovid oder die Kunst zu lieben, 1752
  • Die Natur der Dinge, Lehrgedicht, 1752
  • Erzählungen, 1752
  • Briefe von Verstorbenen an hinterlassene Freunde, 1753
  • Der geprüfte Abraham, 1753
  • Erinnerungen an eine Freundin, 1754
  • Hymnen, 1754
  • Ode auf die Geburt des Erlösers, 1754
  • Ankündigung einer Dunciade für die Deutschen, 1755
  • Gespräch des Socrates mit Timoclea, von der scheinbaren und wahren Schönheit, 1756
  • Sympathien, 1756
  • Empfindungen eines Christen, 1757
  • Lady Johanna Gray. Ein Trauerspiel, 1758
  • Theages oder Unterredungen von Schönheit und Liebe, 1758
  • Cyrus, 1759
  • Araspes und Panthea. Eine moralische Geschichte in einer Reihe von Unterredungen, 1760
  • Clementina von Porretta. Ein Trauerspiel, 1760
  • Der Sieg der Natur über die Schwärmerei oder die Abenteuer des Don Sylvio von Rosalva, Roman, 1764
  • Comische Erzählungen, 1765
  • Geschichte des Agathon, Roman, 1766-1767, Urfassung.
  • Musarion, oder die Philosophie der Grazien, Versdichtung, 1768
  • Idris und Zenide, 1768
  • Nadine, 1769
  • Die Geschichte des (Prinzen) Biribinker(s), 1769
  • Combabus, 1770
  • Die Grazien, 1770
  • Sokrates mainomenos oder die Dialoge des Diogenes von Sinope, 1770
  • Beiträge zur geheimen Geschichte des menschlichen Verstandes und Herzens, 1770
  • Der neue Amadis, 1771
  • Der goldne Spiegel oder die Könige von Scheschian, eine wahre Geschichte, Roman, 1772
  • Alceste, Deutsches Singspiel, 1773
  • Die Wahl des Herkules. Eine dramatische Cantate, 1773
  • Der verklagte Amor. Ein Gedicht, 1774
  • Stilpon oder die Wahl eines Oberzunftmeisters von Megara, 1774
  • Die Geschichte der Abderiten, Roman, 1774–1780
  • Das Urteil des Midas. Ein komisches Singspiel, 1775
  • Geschichte des Philosophen Danischmende, 1775
  • Der Mönch und die Nonne auf dem Mittelstein. Ein Gedicht in drei Gesängen, 1775
  • Titanomachia oder das neue Heldenbuch. Ein burleskes Gedicht, 1775
  • Das Wintermärchen, Verserzählung, 1776
  • Liebe um Liebe, 1776
  • Ein Fragment über den Charakter des Erasmus von Rotterdam, 1776
  • Geron, der Adlige. Eine Erzählung aus König Artus Zeit, 1777
  • Das Sommer-Märchen oder des Maultiers Zaum, 1777
  • Gedanken über die Ideale der Alten, 1777
  • An Olympia, 1777
  • Hann und Gulpenheh, Verserzählung, 1778
  • Der Vogelsang oder die drei Lehren, 1778
  • Fragmente von Beiträgen zum Gebrauch derer, die sie brauchen können oder wollen, 1778
  • Schach Lolo, Verserzählung, 1778
  • Pervonte oder die Wünsche. Ein neapolitanisches Märchen, 1778–1796
  • Rosamund. Ein Singspiel, 1778
  • Briefe an einen jungen Dichter, 1782/84
  • Clelia und Sinibald. Eine Legende aus dem zwölften Jahrhundert, 1783/84
  • Oberon, Verserzählung, 1780
  • Dschinnistan, 3 Bände, 1786–1789.
  • Das Geheimnis des Kosmopolitenordens, 1788
  • Geheime Geschichte des Philosophen Peregrinus Proteus, Roman, 1788/89
  • Göttergespräche, 1790–1793
  • Die Wasserkufe oder der Einsiedler und die Seneschallin von Aquilegia, 1795
  • Agathodämon, Roman, 1796–1797
  • Aristipp und einige seiner Zeitgenossen, Briefroman, vier Bände, 1800–1802
  • Das Hexameron von Rosenhain, 1803–1805
  • Menander und Glycerion, Ein Liebesroman in Briefen, 1804
  • Krates und Hipparchia, 1805

Признание[редактиране | редактиране на кода]

Паметник на Виланд във Ваймар от 1857 г.
  • През 1808 г. Виланд заедно с Гьоте е удостоен от Наполеон с титлата Рицар на Ордена на почетния легион.
  • През 1808 г. Цар Александър I удостоява Виланд (заедно с Гьоте) с руския орден Света Анна.
  • Няколко институции в Германия са посветени на живота и творчеството на Кристоф Мартин Виланд.
  • В град Биберах е създаден Архив Виланд и Музей Виланд.
  • В Биберах и Ваймар са издигнати паметници на Виланд.
  • През 1979 г. е учредена литературната награда Кристоф Мартин Виланд, давана два пъти годишно за изтъкнати художествени преводи.
  • Държавно основно училище във Ваймар носи името „Кристоф Мартин Виланд“.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]