Кръстю Лазаров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Кръстю Лазаров
български революционер

Роден
1881 г.
Починал
септември 1944 г. (63 г.)
Кръстю Лазаров в Общомедия

Кръстю Лазаров Иванов или Кръстю Кумановски или Конюшки[1] е български революционер, кумановски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Кръстю Лазаров е роден през 1881 година в село Конюх, Кумановско, тогава в пределите на Османската империя. Мести се в Куманово, заедно с майка си и един от братята си. Баща му умира преди раждането му, от по-големите му братя един се заселва в България. Кръстю с брат си и майка си, живее с войводата Ангел Малински, който му се доверява и го използва за куриер.

Във ВМОК и ВМОРО[редактиране | редактиране на кода]

Войводата с четника си Цвятко Думановски, загинал заедно с четата на Сава Михайлов.

След Винишката афера бяга в Кюстендил, после се премества в София при по-големия си брат, който през 1895 г. е четник при Антон Бозуков и Димитър Матов. Запознава се с четници на Върховния македоно-одрински комитет като през 1900 г. за пръв път влиза с въоръжена чета в Македония като четник на Юрдан Стоянов.

Записва се повторно в чета след Горноджумайското въстание през 1902 г. Четата обикаля силно засегнатия Горноджумайски район като близо до село Ощава води сражение с аскер, в което Кръстю Лазаров е ранен. Четата се изтегля в България през Предела. Лазаров се лекува до пролетта на 1903 г., когато отново влиза в четата на Юрдан Стоянов. Четата се прибира отново в София след обиколка в Пиринско и няколко дадени сражения на турците.

Кръстю Лазаров напуска Върховния македоно-одрински комитет и се присъединява към четата на войводата Никола Пушкаров, с която влизат в Македония и четите на кратовския войвода Димче Берберчето и велешкия войвода подпоручик Панчо Константинов. Основна цел за четата през Илинденско-преображенското въстание е взривяването на железопътната линия Скопие - Велес при село Новачани, където водят многократни сражения с турски аскер. В атентатите на железопътната линия участват и 9 души сърбоманска чета от Поречието. На 9 август 1903 г.(стар стил) при село Дивле срещат четата на Боби Стойчев, при село Сопот дават сражение на турска потеря. Оттеглят се и през Сърбия се прибират в България, където за кратко са интернирани. Преди края на въстанието правят повторен опит за навлизане в Македония, но четата се разпада. След въстанието продължава редовно да влиза с чети в Македония (през 1904 година с тази на Велко Манов), като освен срещу турци вече се сражава и със Сръбската пропаганда в Македония. Към 1907 година е кумановски районен войвода и действа с чета от 8 души[2]. След Младотурския преврат Кръстю Лазаров е легален от 16 юли 1908 г. до коледата на 1909 г., когато бяга в България. След това се връща в Македония и оглавява чета. На 13 юли се сражава успешно с войска при село Тръстеник, което за отмъщение е опожарено и разрушено с артилерия от войската.[3]

Войни за национално обединение[редактиране | редактиране на кода]

Четата на Кръстю Лазаров по време на честване на Хуриета в Куманово на 29 юли.

До започването на Балканската война той продължава често да навлиза в Македония, като после да се изтегля в България. След обявяването на мобилизация за войната не позволява на сръбски чети да навлязат в Азот. По време на войната е в четата на Тодор Александров.[4] С четата си по време на Кумановската битка с няколко хиляди четници и милиция предприема атака на турските позиции в гръб и пленява тежката артилерия при село Орашец, която пречи на сръбското настъпление през теснината.[5] След превземането на Куманово, назряват проблеми със сръбските окупатори, които издават заповед за убийството му и унищожение на четата му,[6] и Лазаров се изтегля в България. Връща се в Македония нелегален и обикаля Кумановско и Щипско, а в началото на 1913 г. разузнава сръбските военни сили във Вардарска Македония. В Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота на МОО.

След войната се установява за кратко в България. Преди и след началото на Първата световна война води агитационна дейност. На 2 октомври 1914 година (стар стил) Кръстю Лазаров е предаден с четата си в село Кетеново, обградени с цената на петима убити, пробиват обсадата на сръбските войски и дни по-късно се спасяват в България.

На 9 юли 1915 година при село Габреш, Кумановско, четата на Кръстю Лазаров отново дава сражение на сръбски войски, в което са убити 9 сръбски войници, а четата не дава жертва. На 27 август в местността Бислим, на 5 километра от Куманово, четата е обградена от три дружини редовна войска с артилерия. След четиридневно сражение сръбските части дава десетки убити и ранени, а жертвите на четата са 12 убити и 7 ранени, включително и войводата.[7][8]

Ранен няколко пъти в последвали сражения Кръстю Лазаров се оттегля и в периода 1915-1918 година се поставя в услуга на българската администрация и армия. Участва и в потушаването на Топлишкото въстание през 1917 година. През 1917 година подписва Мемоара на българи от Македония от 27 декември 1917 година.[9] След Солунското примирие подпомага изтеглянето на български военни в България.

Следвоенни години[редактиране | редактиране на кода]

Четата на Михаил Чаков, вторият отпред (от дясно наляво) е Кръстьо Лазаров.

През 1922 г. Кръстю Лазаров обикаля с редовна чета в Кумановско, но от юли 1924 г. контролът на сръбската граница се засилва, както и този в окупирана Македония. До 1925 г. влизането и обикалянето с чета става много трудно, сърбите начесто поставят засади, след предателства се разкриват и афери. Постепенно намалява масовостта и интензивността на четническите акции, през 1930 г. четата на Кръстю Лазаров е спряна още на границата с Югославия. От септември 1931 г. до май 1933 г. В. Мирчев записва спомените на войводата, като днес се пазят в Централния държавен архив.

След освобождението на Вардарска Македония през април 1941 година Лазаров се завръща в Куманово, като в периода 1941 - 1944 г. се радва на голяма почит от страна на властта и народа.[10] През 1942 година на първото годишно събрание на Кумановското дружество на Илинденската организация е избран с пълно мнозинство за негов почетен председател. Председателят на дружеството Тодор Сопотски прочита следната нота в негова чест:

И днес, когато желаната свобода е постигната и великото дело завършено. Илинденци са щастливи да ви виждат здрав и бодър между тех, пожелават ви крепко здраве и дълъг още живот при Велика България и Ви превъзгласяват за доживотен свой почетен председател.[11]
Деца в защита на каузата на ВМРО, 1925 година. Дъщерята на Кръстьо Лазаров Вера Димитрова е втора отдясно-наляво.

На 15 септември 1942 година в местността Орловец, на 8 km южно от Куманово, на мястото където през 1915 година четата на Кръстьо Лазаров води сражение със сръбска войска е поставен петметров кръст и е организирано поклонение. Присъстват Кръстьо Лазаров и двамата оцелели четници Траян Петров Стойчев и Величко Спасов Механджиев[12].

Лазаров действа като войвода на контрачета бореща се срещу комунистическите партизани[13], с център на действие село Матейче[14]. След установяването на комунистическата македонистка власт в страната войводата Кръстю Лазаров е убит през септември 1944 година без съд и присъда по заповед на сръбския комунист Светозар Вукманович-Темпо заедно с още 47 видни българи, сред които и войводите Тодор Сопотски и Игнат Мангъров. На 14 януари посмъртно Лазаров е осъден на смърт от Военния съд на скопската военна област – Съвет при Кумановския военен сектор като „големобугарин“.[15]

Скопската чета на Кръстю Лазаров (с бинокъла) и Величко Велянов (втори прав).
Четата на Велянов и Лазаров.

Лидерът на ВМРО Иван Михайлов пише за Лазаров:

Една истинска жива легенда бе и ще остане името на Кръсто Лазаров, кумановския войвода; легенда, каквато не се среща така често... и множество българи не биха повярвали, че в техната среда е живял подобен герой - колкото недостижим по храброст и преданост, толкова самозаличен по скромност. Към четиридесет и седем сражения бе изнесъл Кръсто против турци и сърби; половината от тях над десет часа всяко... А историята на нашето движение ще му отдели достойно място, за да четат поколенията и укрепват националната си гордост чрез подвизите, вярата и предаността на Кръсто към нацията и свободата. Този българин бе изваян сякаш от гранит...[16]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николов, Борис. ВМОРО — псевдоними и шифри 1893-1934, Звезди, 1999, стр.57
  2. Георгиев, Величко, Стайко Трифонов, История на българите 1878 - 1944 в документи, том 1 1878 - 1912, част втора, стр. 475-481., „Българските революционни чети в Македония според доклад на А. Тошев до министъра на външните работи и изповеданията Д. Станчов“
  3. Дебърски глас, година 2, брой 14, 17 юли 1910, стр. 4.
  4. „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 403.
  5. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 - 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 21-22.
  6. „Националноосвободителната борба в Македония, 1919 - 1941 г.“, Колектив, ИК „Знание“, София, 1998 г., стр. 24
  7. Минчев, Димитър. Четите на ВМОРО през Първата световна война, в: Сто години Вътрешна македоно-одринска революционна организация, Македонски научен институт, София 1994, стр. 142. ISBN 954-8187-10-8
  8. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 - 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 151.
  9. Македония. Сборник от документи и материали, Издателство на БАН, София, 1978, стр. 604.
  10. „Македония 1941, Възкресението“, Сотир Нанев.
  11. Илюстрация Илинден, бр.136, стр.10.
  12. Илюстрация Илинден, бр.140, стр.9
  13. Павловски, Јован. Судењата како последен пораз, Центар за информирање и издавачка дејност "Полог", Тетово, 1977, стр.217.
  14. Британска поддршка на албанските вооружени групи и нивните акции во Македонија и Косово по војната, в. Вечер, 05.09.2006 г.
  15. Църнушанов, Коста. „Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него“, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 1992, стр. 246.
  16. Михайлов, Иван. Спомени II. Освободителна борба 1919 - 1924, Льовен, 1965, стр. 141 - 142.
     Портал „Македония“         Портал „Македония