Кърджалийство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Кърджалии)
Направо към: навигация, търсене
История на Османската империя
Входа на Топкапъ сарай
Създаване на Османската империя
Османски бейлик
Османско междуцарствие
Zonaro GatesofConst.jpg Падане на Константинопол (1453)
Териториално разширение на Османската империя
Женски султанат
Епохата Кьопрюлю
Стагнация на Османската империя
Епохата Кьопрюлю
Епохата на лалетата
Кърджалийско време
Упадък на Османската империя
Кърджалийско време
Реформи на Махмуд II
Танзимат
Първа конституционна епоха
Разпадане на Османската империя
Втора конституционна епоха + Младотурска революция
Османската империя в Първата световна война
Разделяне на Османската империя
Тематични
Turkisch-day-in-Berlin.jpg Еничарски корпус
Ликвидиране на еничарския корпус
Pax Ottomana + Османистика
Jean-Baptiste van Mour 004.jpg Османско право
Харем-и Хумаюн
Реформи на Махмуд II

Кърджалиите са разбойници, действащи обикновено на групи в Османската империя.[1]. Те били страшен бич за българите. Наброявали над 25 000 души и не били прости разбойници, а организирани под команди на много опитни познавачи на военното дело. Дори и Цариград неведнъж е треперел от тях. Нападали градове и села, опустошавали ги, а награбените богатства отнасяли в свърталищата в планините. Всички били на коне, много въоръжени и с разкошни дрехи от кадифе и коприна. Eто какво казва за себе си един румелийски кърджалия на френски пътешественик:

Аз бях главатар на разбойнишка дружина; не можете да си представите моето щастие, когато живеех веселия живот на румелийски разбойник. Щом ограбвах някое селище, бързах да се насладя от вида на разплаканите жени, които идваха да измолват живота на мъжете си; аз изпълвах техните молби и вие разбирате добре, колко се гордеех с положението си.

Кърджалиите, и в частност тези на Али паша Янински, разрушават цели цветущи градове с размерите на средноголям български град от края на 20 век и 21 век – примерно Москополе /с прибл. 60 хил. жители/ и Тирнавос /35 хил./. Кърджалийството е изцяло балканско явление, т.е. в Румели. То е най-явния и външен признак за разложението в и на Османската империя. Започва при Мустафа III, продължава при Абдул Хамид I със сключването на известния Кючуккайнарджийски мирен договор и завършва с екзекуцията на Селим III по време на бунта на ямаците. Това е времето и на началото на българското Възраждане.

Кърджалийството е част от феодалните размирици в империята в края на 18-ти и началото на 19-ти век, поради което периодът е наречен „кърджалийско време“[2].

Терминът не трябва се бърка с наименованието на град Кърджали, който е бил малко селище през 18 век.

Етимология[редактиране | редактиране на кода]

Названията „кърджалии“ или „даалии“ („хайти“ – в Средните Родопи) са с турски произход: kırcali, от kır – кър, поле, и caliразбойник, т.е. полски, кърски разбойници (кърджалъ ешкиасъ) и dağli – планинец, т.е. планински разбойници (даалъ ешкиасъ). Названието кърджалии за пръв път се появява с началото на анархията и размириците в Хасковско.

Причини[редактиране | редактиране на кода]

След две революции в началото на XVIII век и епоха на лалетата, империята успява да се стабилизира и да си възвърне пълния контрол върху Балканите. За заслугите на френската дипломация по сключването на Белградския мирен договор, Франция получава през 1740 г. първата неравноправна капитулация в османската история.

Новият султан Абдул Хамид I поема империята с напълно изсмукани от войната публични финанси, поради и което Високата порта решава за първи път в историята да търси държавен заем от вън, а и с цел да посрещне очертаващата се нова и поредна руско-турска война. Шериата не допуска подобна възможност и падишаха се вижда принуден по османското право да вземе разрешение от шейх юл-исляма – Мехмед Кямил. Разрешение е получено, обаче се стига до парадоксалната ситуация да няма кой да отпусне заем на съдържателя на светите земи. Холандия първа отказва, последвана от Испания и османските васали – Мароко, Алжир и Тунис при управлението на Селим III. Настъпва известното кърджалийско време, последвано от тотален упадък на Османската империя. [3]

Поява на кърджалиите[редактиране | редактиране на кода]

Първата документално засвидетелствана и значима кърджалийска проява е грабежа на Москополе в 1769 г. [4] В Москополе по това време се намира втората печатница в Османската империя, а се създава и развива т.нар. Нова академия. Предходно, излиза История славянобългарска, след което са закрити от новите османски власти в подкрепа на гръкоманското духовенство – Охридската архиепископия и Печката патриаршия.

Причина за появата на това явление е упадъкът на централизираната власт в Османската империя през 1770-те и 1780-те год. и особено водената от Портата поредица от неуспешни войни: руско-турската война от 1768 – 1774 и руско-австрийско-турската война от 1787 – 1792.

Разбитите османски румелийски войски (обикновени войници, спахии и еничари) често не се прибират по домовете и казармите си и се отдават на грабежи и безчинства из цяла Румелия. Към тях се присъединява и част от местното румелийско население. Силно отслабена от появилия се сепаратизъм на назначените от султана управници или на тези, провъзгласили се за владетели на по-далечните провинции и градове, централната власт не може да се справи с разбойниците и с появилите се дезертьори. Настъпила пълна анархия, продължила около 30 години, наречена „кърджалийско време“. Селата и малките беззащитни градове били подложени многократно на масов грабеж, съпроводен с убийства на мирни жители, а съпротивляващите се били напълно унищожени.

В обособен раздел „България“ на своите „Записки за войната на Русия с Портата“ княз Михаил Воронцов (1782 – 1856), участник в щаба на руската Молдавска армия по време на Руско-турската война (1806 – 1812), дава най-ранната досега известна дефиниция на кърджалийството в българските земи[2]:

Населението ѝ от Измаил до Видин се състои отчасти от кърджалии, съставляващи нещо от рода на милиция, водеща началото си от разбойническите шайки, организирани в различни времена от бегълци, произлизащи от турската армия. Безкрайните междуособия са направили тази милиция войнствена. Тя отлично се е школовала във военното изкуство и подчинена на опитни началници, използва тези си качества за осъществяване на своите грабежи с голям успех. Много от тези началници са свалени по един повече или по-малко трагичен начин. Най-известни от тях в последно време са били: Пазвантоглу, Мустафа Байрактар, а също Пехливан, взет в плен, Кушак-Сале, изгонен от сърбите в Белград, Топал Хафис, воювал срещу сърбите, и накрая Бошняк Ага, изгонил Ахмед Ефенди от Русчук, на когото наклонността към грабеж била съизмерна с нравствеността на подчинената му милиция. Набезите на кърджалиите, изключвайки близките до Балкана провинции, се разпростират и над Влахия, откъдето вземат значителни контрибуции. Владетелите на това княжество, в зависимост от обстоятелствата, често са желаели или са се страхували от техните набези; твърде често под предлог, че удовлетворявали исканията на кърджалиите, те удовлетворявали своето собствено користолюбие, използвайки за това благовидни причини.

Цялата земя, обитавана от кърджалиите, не осигурявала никакъв доход на Портата Отоманска от много време. Пазвантоглу се обявил за независим владетел във Видин. Неговият приемник Молла Паша последвал същия път. В Русчук Туркаметоглу и след това Мустафа Байрактар еднакво не искали да се подчинят. Силистренският валия имал съвсем, съвсем слаба власт. Единствен Браилският Везир бил покорен на правителството, но също не му плащал, поради това че всички събрани данъци едва стигали да покрият собствените му разходи.

Наред с това Портата или Великите Везири често само покровителствали много от началниците на кърджалиите, с цел да ги противопоставят на еничарите, тъй като се опасявали много повече от техните своеволия в Константинопол, отколкото от тези на кърджалиите по границите. Непрестанните междуособици били следствие на тази политика, но това малко безпокояло Портата, тъй като при появата на неприятел разприте винаги се прекратявали и всички обикновено се обединявали срещу общия враг на отечеството. Тези обстоятелства обаче нанасяли вреда поради честите измени на отделни водачи. По такъв начин Русия привлякла на своя страна след смъртта на Мустафа Байрактар Ахмед Ефенди, Милар Бей, Ремиз Паша и други. От тези измени, на които руските главнокомандващи винаги са възлагали по-големи или по-малки надежди, те не са извличали никаква или извличали съвсем малка полза.“[2]

Отмиране на кърджалийството[редактиране | редактиране на кода]

Едва в края на първото десетилетие на 19 век централната власт на империята успява да се справи постепенно с кърджалийството, преминавайки през амнистии, поръчкови убийства на видни главатари, даване на привилегии на кърджалии за екзекуцията на други кърджалии и мн. др.

През този период българското население получава разрешението от властта отново няколко столетия след падането на България под османска власт да притежава и носи оръжие и да образува „местни войски“ (т.е. милиция), които сами по места да се справят със скитащите разбойнически банди.

Известни кърджалийски главатари[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. История на българите, Константин Иречек, ГЛАВА XXVIII,1876 г.
  2. а б в Стоянов, 1999
  3. История на Османската империя от Ахмед Садулов, Вътрешно състояние на империята (1774 – 1787); Социално-икономическа криза, 234 – 235. Фабер, Велико Търново., 2000.
  4. Йордан Иванов. „Българите в Македония“, С., 1917, стр. 57.

Източници[редактиране | редактиране на кода]