Кърджалийство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Кърджалии)
Направо към: навигация, търсене
Кърджалийско време
Упадък на Османската империя
Кърджалийска банда от XVIII век, историческа възстановка на Сдружение"Хайдути" - Пловдив
Кърджалийска банда от XVIII век,
историческа възстановка на Сдружение"Хайдути" - Пловдив
Участници арнаути, бошнаци, българи, османци, татари, цигани
Място Балкански полуостров
Датировка 1792—1804

Кърджалийството е част от феодалните размирици в Османската империя в края на XVIII и началото на XIX век, поради което периодът е наречен „кърджалийско време“[1]. Терминът не трябва се бърка с наименованието на град Кърджали, който по това време е малко селище.

Кърджалиите са разбойници, действащи като въоръжени групи на Балканския полуостров през този период.[2]. Запомнени в устните традиции като страшен бич за мирното население, кърджалийските отряди са организирани под командването на най-опитните в редиците им познавачи на военното дело. В тези грабителски банди влизат хора от различни етноси, националности и вероизповедания, обединени единствено от военното си занимание.[3] Те нападат, разграбват и опожаряват градове и села, а награбените богатства и плячка отнасят в тайни свърталища в полите на Източна Стара планина и Родопите. Кърджалии като Али паша Янински разрушават цветущи градове като Москополе с около 60000 жители и Тирнавос /35000/.

Етимология[редактиране | редактиране на кода]

Названията „кърджалии“ или „даалии“ („хайти“ – в Средните Родопи) са с турски произход: kırcali, от kır – кър, поле, и caliразбойник, т.е. полски, кърски разбойници (кърджалъ ешкиасъ) и dağli – планинец, т.е. планински разбойници (даалъ ешкиасъ).

Поява и дейност на кърджалиите[редактиране | редактиране на кода]

Названието кърджалии за пръв път се появява с началото на анархията и размириците в Хасковско. Според Вера Мутафчиева кърджалийството придобива завършения си вид през 1785 година, когато т.нар. „хасковски разбойници“ (до 800 души) излизат от хасковските села и в продължение на месеци върлуват из Тракия, като всяват паника до София и Самоков. Разбити са от населението в Старозагорско, но набезите им не спират. Източниците за тези събития за пръв път съдържат наименованието „кърджълъ ешкиасъ“[4] През същия период и в същия район на Източните Балкани под ръководството на Емин ага се събират около 25,000 демобилизирани войници. Това е резултат от бързоуредения Свищовски мир, след който събраните османски войски не успяват да реализират традиционните си неконтролирани грабежи. Първата документално засвидетелствана и значима кърджалийска проява е в Западните Балкани - грабежът на богатия град Москополе през 1769 г. от Али паша. [5] В Москополе по това време се намира втората печатница в Османската империя, а се създава и развива т.нар. Нова академия. Предходно, в Москополе излиза от печат и История славянобългарска, след което са закрити от новите османски власти в подкрепа на гръкоманското духовенство Охридската архиепископия и Печката патриаршия.

Основна причина за появата и разпространяването на кърджалийството е упадъкът на централизираната власт в Османската империя през 1770-те и 1780-те год. Предпоставка за това са водените Високата порта поредица от безуспешни войни: руско-турската от 1768 – 1774 и руско-австрийско-турската от 1787 – 1792. Демобилизираните османски румелийски войски (обикновени войници, спахии и еничари) често не се прибират по домовете и казармите си и се отдават на грабежи и безчинства из цяла Румелия. Към тях се присъединява и част от местното румелийско население. Силно отслабена от появилия се сепаратизъм на назначените от султана управници или на тези, провъзгласили се за владетели (аяни) на по-далечните провинции и градове, централната власт не може да се справи с разбойниците и с появилите се дезертьори. Настъпва анархия, селата и малките беззащитни градове са подложени многократно на масов грабеж, съпроводен с убийства на мирни жители. Само за няколко години кърджалиите опустошават и разрушават ред цветущи градове в Румелия: Арбанаси, Станимака, Раково, Панагю­рище, Копривщица, Калофер. Пощадени са само крепостите Силистра, Русчук, Варна, Одрин, Пловдив и укрепените или планински градове като Котел, Ямбол, Карнобат, Айтос и Стара Загора. Запомнено като свърталище на кърджалии е село Каваклии.

В обособен раздел „България“ на своите „Записки за войната на Русия с Портата“ княз Михаил Воронцов (1782 – 1856), участник в щаба на руската Молдавска армия по време на Руско-турската война (1806 – 1812), дава най-ранната досега известна дефиниция на кърджалийството в българските земи[1]:

Населението ѝ от Измаил до Видин се състои отчасти от кърджалии, съставляващи нещо от рода на милиция, водеща началото си от разбойническите шайки, организирани в различни времена от бегълци, произлизащи от турската армия. Безкрайните междуособия са направили тази милиция войнствена. Тя отлично се е школовала във военното изкуство и подчинена на опитни началници, използва тези си качества за осъществяване на своите грабежи с голям успех. Много от тези началници са свалени по един повече или по-малко трагичен начин. Най-известни от тях в последно време са били: Пазвантоглу, Мустафа Байрактар, а също Пехливан, взет в плен, Кушак-Сале, изгонен от сърбите в Белград, Топал Хафис, воювал срещу сърбите, и накрая Бошняк Ага, изгонил Ахмед Ефенди от Русчук, на когото наклонността към грабеж била съизмерна с нравствеността на подчинената му милиция. Набезите на кърджалиите, изключвайки близките до Балкана провинции, се разпростират и над Влахия, откъдето вземат значителни контрибуции. Владетелите на това княжество, в зависимост от обстоятелствата, често са желаели или са се страхували от техните набези; твърде често под предлог, че удовлетворявали исканията на кърджалиите, те удовлетворявали своето собствено користолюбие, използвайки за това благовидни причини.

Териториите, в които върлуват кърджалии, не осигуряват никакъв доход на Портата, а опортюнисти като босненеца Осман Пазвантоглу и неговият приемник Молла паша се обявяват за независими владетели. Мустафа Байрактар тръгва от Русчук и с политика на силата достига до везирски сан. Портата или Великите везири често покровителстват някои от началниците на кърджалиите с цел да ги противопоставят на еничарите, тъй като се опасяват много повече от своеволията на последните в Истанбул, отколкото от тези на кърджалиите по границите. Тези обстоятелства водят до чести измени на отделни водачи. По такъв начин Рускато царство привлича на своя страна след смъртта на Мустафа Байрактар ветерани като Ахмед ефенди, Милар бей, Ремиз паша и други.[1] В крайна сметка самите кърджалии пожелават да играят политическа роля. През 1796 г. те издават манифест, с който обявяват, че са верни поданици на падишаха и че работят само за неговата слава, която министрите му, не­говите врагове, престъпно затъмняват, защото с новите си данъци отблъскват от него сърцата на правоверните. Заедно с това кърджалиите заповядват на жителите навсякъде да плащат само старите данъци, иначе ще ги накажат с пожари и със смърт. Против отцепника Пазвантоглу в 1796 г. потегля румелийският бейлербей Мустафа паша с 40,000 души и го обсажда във Видин, но е отблъснат и опозорен. Пазвантоглу, зарадван от първото унижение на Портата, събира 80,000 души и разширява властта си. През 1797 г. Пазвантовите полкове заедно с кърджалии безуспешно обсаждат Враца, но превземат след страшно кръвопролитие Никопол, Свищов, Русе, София, Ниш, Кладово, застрашават Белград и Влашко. Софроний пише:

Епархията ся разсипа, села не останаха, изгориха кърджалиите и пазванските хайдути, а человеци ся разбѣгаха по Влашко и по други страни.

Друга кърджалийска войска под началството на един татарски султан от рода на Гиреите потегля от Върбица срещу Шумен в заговор с Пазвантоглу с цел сам да стане султан, а Пазвантоглу да му стане везир. Портата изпратила срещу бунтовниците един бостанджи-паша с 1500 организирани по европейски бостанджии, силистренския и измидския (никомедийския) паши и Бетал паша с неговите грузини, и те успели да отстранят надвисналата опасност. В 1801 г. Пазвантовите войски напускат Чернец и Кладово до май 1802 г., когато отново минали Дунава при Арчар, Лом и Калафат, подпалили Кладово за втори път и завзели солните складове в Окна в полите на Карпатите. Като последица от това в Букурещ избухва паника и епископи, боляри, търговци, монаси, свещеници, консули бягат в Седмиградско.

Отмиране на кърджалийството[редактиране | редактиране на кода]

История на Османската империя
Входа на Топкапъ сарай
Създаване на Османската империя
Османски бейлик
Османско междуцарствие
Zonaro GatesofConst.jpg Падане на Константинопол (1453)
Териториално разширение на Османската империя
Женски султанат
Епоха Кьопрюлю
Стагнация на Османската империя
Епоха Кьопрюлю
Епоха на лалетата
Кърджалийско време
Упадък на Османската империя
Кърджалийско време
Реформи на Махмуд II
Танзимат
Първа конституционна епоха
Разпадане на Османската империя
Втора конституционна епоха + Младотурска революция
Османската империя в Първата световна война
Разделяне на Османската империя
Тематични
Turkisch-day-in-Berlin.jpg Еничарски корпус
Ликвидиране на еничарския корпус
Pax Ottomana + Османистика
Jean-Baptiste van Mour 004.jpg Османско право
Харем-и Хумаюн
Реформи на Махмуд II

Едва в края на първото десетилетие на 19 век централната власт на империята успява да се справи постепенно с кърджалийството, преминавайки през серия от мерки като амнистии, поръчкови убийства на видни главатари, даване на привилегии на кърджалии за екзекуцията на други кърджалии и др. През този период българското население получава разрешението от властта отново няколко столетия след падането на Българско под османска власт да притежава и носи оръжие и да образува „местни войски“ (т.е. милиция), които сами по места да се справят със скитащите разбойнически банди. В Добруджа, в Тракия и в Македония се образували силни турско-български защитни корпуси, водени от местни първенци като Дядо Никола от Поибрене и овчарят Дели Миндо. Жители на Котел и околните села устояват на кърджалиите, след като под ръководството на Божил чорбаджи укрепят града с 3-метрова каменна стена с 4 порти в нея. Начело на защитниците е котленския воевода Алтанлъ Стоян.

Известни кърджалийски главатари[редактиране | редактиране на кода]

Константин Иречек в студията си "История на българите" цитира изказването на един румелийски кърджалия пред френски пътешественик:

Аз бях главатар на разбойнишка дружина; не можете да си представите моето щастие, когато живеех веселия живот на румелийски разбойник. Щом ограбвах някое селище, бързах да се насладя от вида на разплаканите жени, които идваха да измолват живота на мъжете си; аз изпълвах техните молби и вие разбирате добре, колко се гордеех с положението си.

Кърджалийските банди са оглавявани от османски ветерани и опортюнисти от различен произход, обединени от мотивацията за бърза печалба или политическа кариера. Запазени в устните традиции са всяващите ужас в местното население имена на:

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Стоянов, 1999
  2. История на българите, Константин Иречек, ГЛАВА XXVIII,1876 г.
  3. Грачев, В. П. Балканские владения Османской империи на рубеже ХVІІІ-ХІХ вв. (Внутренее положение, предпосылки национально-освободительных движений), Москва, „Наука“, 1990, с. 23.
  4. История на България, том 5, Българско Възраждане ХVІІІ - средата на ХІХ век, София, Издателство на БАН, 1985, с. 163.
  5. Йордан Иванов. „Българите в Македония“, С., 1917, стр. 57.
  6. Константин Иречек, История на българите

Източници[редактиране | редактиране на кода]