Липница (област Враца)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Липница
Общи данни
Население 732 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 26,012 km²
Надм. височина 68 m
Пощ. код 3352
Тел. код 091672
МПС код ВР
ЕКАТТЕ 43774
Администрация
Държава България
Област Враца
Община
   - кмет
Мизия
Валя Берчева
(ГЕРБ)
Кметство
   - кмет
Липница
Румен Шопов
(независим)
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Липница.

Лѝпница е село в Северозападна България. Намира се в община Мизия, област Враца.

География[редактиране | редактиране на кода]

Село Липница е разположено в Дунавската равнина. Намира се в Северозападна България, община Мизия, област Враца. Граничи със селата Крушовица, Галиче, Алтимир и Ботево.

През селото минава река Бързина, която се влива в река Скът.

Почвата в землището на Липница е изключително плодородна и населението се занимава основно със земеделие и животновъдство. Основните отглеждани култури са царевица, слънчоглед, пшеница, овес и други.

История[редактиране | редактиране на кода]

Обратното преместване е през 1920 година. Причините за преместването са няколко. Основната е, че на мястото, където се е намирало старото село изчезнала водата. Също така старото село се разполагало върху неравна територия, а и нямало място за разширяване на селището. Поради това селото пуска оплакване до Царя и той разпорежда да се намери ново място за и да бъде преместено. На новоизнбраното място се опъват колчета и се оразмеряват новите парцели. Независимо колко е бил богат или беден, селянинът получава дворно място от два декара. В селото няма нито една крива улица. Всички улици са разположени изток-запад или север-юг.

При избухването на Балканската война през 1912 година един човек от Липница е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[1]

През лятото на 1950 година в селото се провеждат и женски демонстрации срещу колективизацията.[2]

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

  • Съборът на село Липница е през предпоследните събота и неделя на месец юни.
  • В покрайнините на селото се намира до неотдавна Гърбавият мост – останки от стар римски мост, възстановен през Възраждането от български майстори. Той е с над триста-годишна история и е част от мемориалния комплекс „Ботев път“, обявен през 1993 година за групов исторически паметник на културата от национално значение. Мостът е занемарен и отново се разрушава.
  • На около 200 метра на юг от селото е изграден и мемориален комплекс на загиналите партизани и ятаци през 1944 година, който включва паметник и скривалище, пред които има парк.
  • Като цяло културният живот на населението е изключително беден, но все пак има читалище, библиотека, „Клуб на пенсионера“ и самодеен състав, изълняващ народни песни.

В 1890 година е завършена църквата „Св. св. Кирил и Методий“. Зографията в нея е дело на дебърския майстор Велко Илиев,[3] а иконостасът на храма е на дебърските майстори от рода Филипови.[4]

Интересни факти[редактиране | редактиране на кода]

  • В Липница е убит първият четник от Ботевата чета. Има паметник в началото на селото.
  • В селото има много липи. На всяка улица са засадени или липи, или черници. До средата на 80-те години се гледат много копринени буби, които се хранят с листата на черниците.
  • Друго интересно за селото е, че в него е имало водогрейка за парни локомотиви. Преди да бъде закрита, теснолинейката Червен бряг – Оряхово минава от там и за местните е било голяма атракция да наблюдават как се зарежда парният локомотив с вода. Парни локомотиви се движат до 1978 година.
  • В село Липница има целодневна детска градина, Здравна служба и Дом за възрастни хора.
  • Училището и църквата в селото са затворени.
  • Всички млади хора се изселват, търсейки препитание в по-големите градове. Като по-голямата част от българските села – и Липница има отрицателен прираст и бързо си отива.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  • Лист от карта K-34-24. Мащаб: 1 : 100 000. Карта на с. Лехчево и региона
  • Богдан Николов „От Искър до Огоста

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр.859.
  2. Груев, Михаил. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на XX век. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0450-5. с. 161.
  3. Майстор Къно Денов и зографът Велко Илиев. // Карта на времето. Дигитален архив на регион Враца XX век. Посетен на 25 август 2018.
  4. Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуство, 1965. с. 250.