Лоран Фабиюс

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Лоран Фабиюс
френски политик

Роден
20 август 1946 г. (72 г.)
Политика
Партия Социалистическа партия
Семейство
Съпруга Франсоаз Кастро
Деца Томас Фабиюс

Уебсайт www.laurent-fabius.net
Страница в IMDb
Лоран Фабиюс в Общомедия

Лоран Фабиюс (на френски: Laurent Fabius, роден на 20 август 1946 г., Париж) е френски политик, 159-ти министър-председател на Франция (1984-1986), член на Френската социалистическа партия. Най-младият министър-председател на Петата република – 37-годишен.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произхожда от семейство на богати евреи-ешкенази, търговци на изкуство.

Член на Националното събрание[редактиране | редактиране на кода]

След завършване на едно от най-престижните висши училища на Франция – Висшата административна школа, Фабиюс работи в Държавния съвет. През 1978 г. влиза в Националното събрание като член на Социалистическата партия (ФСП). По-късно влиза в близкия кръг на социалистическия лидер Франсоа Митеран.

В правителството[редактиране | редактиране на кода]

Когато Митеран е избран за президент през 1981 г., Фабиюс става финансов министър, а след 2 г. – министър-председател.

Застъпва се за нов френски социализъм и открита пазарна икономика. Излиза в оставка след поражението на социалистите на парламентарните избори през 1986 г.

Избран е за първи секретар на ФСП на конгресите през 1988-1990 г. През 1988 г. на 41 г. става най-младият председател на Националното събрание.

През 1992 г. става първи секретар на ФСП, но си тръгва след тежкото поражение на парламентарните избори през 1993 г.

Лоран Фабиюс е символ на модерния френски социализъм, но неговото политическо име силно пострадва след скандал със заразени със СПИН. Въпреки че е оправдан в съда, общественото мнение смята, че е замесен в скандала и носи отговорност.

Отново става председател на Националното събрание през 1997 г., а през 2000-2002 г. е министър на икономиката в кабинета на Лионел Жоспен. След излизането на Жоспен от политиката Фабиюс безуспешно се опитва да стане секретар на ФСП. След като заявява, че е изменил на своите възгледи, отива в лявото крило на партията.

Фабиюс оглавява лагера на социалистите, които са против ратификацията на Европейската конституция, но на 1 декември 2004 г. ФСП се обявява за нея. Поради това Фабюс преминава в лагера на противниците на Конституцията и се счита за лидер на движението. Когато французите гласуват против Европейската конституция на референдума през 2005 г., му предлагат да остане в партията, но го лишават от длъжност в Националния изпълнителен комитет.

През 2007 г., заедно със Сеголен Роаял и Доминик Строс-Кан, Фабюс претендира за кандидат-президент от ФСП, но при изборите губи от тях.

Политическа кариера[редактиране | редактиране на кода]

Правителство[редактиране | редактиране на кода]

  • министър-председател (1984-1986)
  • министър на бюджета (1981-1983)
  • министър на промишлеността и технологиите (1983-1984)
  • министър на икономиката, финансите и промишлеността (2000-2002)
  • министър на външните работи (2012-...)

Европейски парламент[редактиране | редактиране на кода]

  • член на Европейския парламент (1989-1992, оставка)

Национално събрание[редактиране | редактиране на кода]

  • председател (1988-1992 – оставка, 1997-2000 – министър)
  • член (1978-1981 – министър, 1986-2000 – министър)

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Семейство и личен живот[редактиране | редактиране на кода]

Има 2 сина от бившата си съпруга – продуцентката Франсоаз Кастро.

Фабиюс, несъстоял се съперник на Никола Саркози на изборите през 2007 г., известно време е в близки отношения с модела Карла Бруни – сегашната съпруга на Саркози. [1]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • La France inégale (1975)
  • Le Cœur du futur (1985)
  • C’est en allant vers la mer (1990)
  • Les Blessures de la vérité (1995): prix du livre politique en 1996
  • Cela commence par une balade (2003)
  • Une certaine idée de l’Europe (2004)
  • La Reconstruction de la gauche ?, avec Alain Finkielkraut, Forum Libération de Grenoble, sur CD audio (2008)
  • Le Cabinet des douze (2010) – Prix Montaigne de Bordeaux (2011)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ((en)) Peter Allen. Carla Bruni had 'brief but passionate' affair with France's new foreign minister. // telegraph.co.uk, 17 май 2012. Посетен на 1 януари 2013.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]