Луис Бунюел

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Луис Бунюел
испански режисьор
Луис Бунюел 
Роден: 22 февруари 1900 г.
Починал: 29 юли 1983 г. (83 г.)

Луис Бунюел Портолес (на испански: Luis Buñuel Portolés), (19001983) е един от най-известните испански кинорежисьори, създал едни от най-важните си творби във Франция и Мексико.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Луис Бунюел е роден на 22 февруари 1900 година в Каланда, малък град в Арагон, Испания, в заможното семейство на Леонардо Бунюел и Мария Портолес.[1] По-късно Бунюел описва родното си място, заявявайки, че в Каланда „Средновековието продължи до Първата световна война“.[2] Най-големият в семейство със седем деца, той има двама братя (Алфонсо и Леонардо) и четири сестри (Алисия, Консепсион, Маргарита и Мария).[3]

Когато Бунюел е на четири месеца и половина, семейството се премества в Сарагоса, където са сред най-богатите жители на града.[4] Там той получава строго образование в частен йезуитски колеж.[5] Изгонен и обиждан от свой преподавател, той отказва да се върне в училището[6] и учи последните две години от средното си образование в местно обществено училище.[6]

Още като дете Бунюел показва интерес към представленията — негови приятели разказват как той проектира сенки на екран, използвайки одеало и магически фенер.[7] Освен това той се занимава с бокс и свири на цигулка.[8] В детството си Луис Бунюел е силно религиозен, докато през шестнадесетата си година силно се разочарова от нелогичността на Църквата, съчетана с нейната власт и богатство.[9]

През 1917 година Луис Бунюел постъпва в Мадридския университет, където първоначално учи агрономство, след това инженерство, а накрая философия.[10] В студентското общежитие на университета той се запознава с много млади артисти от Поколение '27, като се сближава особено с художника Салвадор Дали и поета Федерико Гарсия Лорка.[11][12] По това време започва връзката на Бунюел с бъдещата поетеса и драматург Конча Мендес, която той представя като своя годеница и с която прекарва ваканциите в Сан Себастиан.[13][14] Двамата се разделят през 1923 година, според Мендес заради „непоносимия характер“ на Бунюел.[15]

В Париж[редактиране | редактиране на кода]

След смъртта на баща си, през 1925 година Бунюел заминава за Париж, където започва работа като секретар на организацията Международно дружество за интелектуално сътрудничество.[16] По това време следи активно киното и театъра, като често ходи на кино по три пъти на ден.[17] Интересът на Бунюел към киното се засилва, след като гледа филма на Фриц ЛангУморената смърт“ - по думите му именно той го убеждава, че образите са истинското средство за изразяване и че трябва да се занимава с кино.[18] В Париж се запознава с пианиста Рикардо Винес, който през 1926 година съдейства за избора на Бунюел за художествен директор на нидерландската премиера на куклената опера „El retablo de maese Pedro“ от Мануел де Фая.[19]

Бунюел решава да се заеме професионално с кино и се записва в частно училище, създадено от Жан Епстейн и няколко негови сътрудници.[17] По това време Епстейн е сред най-успешните режисьори във Франция и филмите му са определяни като „триумф на импресионизма в движение, но и триумф на модерния дух“.[20] Не след дълго Бунюел става асистент-режисьор на Жан Епстейн във филмите „Mauprat“ (1926) и „La chute de la maison Usher“ (1928),[21] както и на Марио Налпас в „La Sirène des Tropiques“ (1927).[22] Участва и с второстепенна роля на контрабандист в „Carmen“ (1926) на Жак Федер.[23]

През 1927 година Луис Бунюел влиза в конфликт с Епстейн, заради неодобрителното си отношение към Абел Ганс, учител на Епстейн, и симпатиите си към сюрреализма.[24][25] По това време той започва да пише филмови рецензии за „Гасета Литерария“ и „Каие д'Ар“,[24] а със Салвадор Дали публикуват в „Гасета де лес Артес“ поредица от есета за киното и театъра, в обсъждат технически въпроси, като сегментирането, монтажа и „фотогеничността“.[26] Във връзка със сътрудничеството си с „Гасета Литерария“ Бунюел участва в създаването на първия киноклуб в Мадрид и става негов пръв председател.[27] Задено с известния писател Рамон Гомес де ла Серна работи по сценарий за първия си филм с работно заглавие „Los caprichos“, който така и не е заснет.[28]

През този период Бунюел се запознава със своята бъдеща съпруга Жан Рюкар Льофевр (1908-1994), учителка по гимнастика, печелила бронзов олимпийски медал. Въпреки предупрежденията на Епстейн, тя се жени за него през 1934 година.[23][29] Двамата остават заедно до смъртта на Луис Бунюел и имат двама сина - Хуан Луис и Рафаел.[30] Диего Бунюел, режисьор и телевизионен водещ, е техен внук.[31]

През 1929 режисира първия си филм, 16-минутният Андалуското куче („Un chien andalou“), в който съавтор на сценария е Салвадор Дали. Той е последван от пълнометражния „Златният век“ (1930), който също е започнат в сътрудничество с Дали, но е довършен самостоятелно от Бунюел, след като отношенията между двамата се влошават. И двата филма предизвикват скандал, като са одобрявани от сюрреалистите и критикувани от консервативната преса, а „Златният век“ остава забранен от цензурата във Франция в продължение на 50 години.

След „Златният век“ Луис Бунюел се връща в Испания, където режисира „Урдите, земя без хляб“ („Las Hurdes, tierra sin pan“, 1933), документален филм за бедните селски райони на Естрамадура. Филмът е посрещнат зле от националистите в Испания, които го приемат като обиден за страната. През 1934 Бунюел се жени в Париж за Жан Рюкар, с която остава до края на живота си. Те имат двама сина - Рафаел Бунюел и Жан Луис Бунюел.

След започването на Испанската гражданска война през 1936 Бунюел, който е привърженик на републиканците, продуцира късометражния документален филм „España 1936“. С настъплението на войските на националистите той напуска страната и заминава за Франция, а след това — за Съединените щати.

В Съединените щати[редактиране | редактиране на кода]

В Съединените щати Бунюел започва работа във филмовия архив на Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк. След това се премества в Холивуд, където работи върху испаноезични версии на нашумели филми. Непосредствено след като започват да се правят озвучени филми, практиката е версиите на чужди езици да се заснемат наново с други актьори. Това не продължава дълго и, след като филмите започват да се дублират, Бунюел се връща в Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк. Подложен на обвинения в симпатии към комунизма, включително от някогашния си приятел Салвадор Дали, той е принуден да напусне музея и отново отива в Холивуд, където работи в дублажния отдел на Warner Bros.

В Мексико[редактиране | редактиране на кода]

През 1946 Луис Бунюел напуска Съединените щати и се премества в Мексико, където прекарва по-голямата част от следващите десетилетия, като през 1949 получава мексиканско гражданство. В Мексико Бунюел има възможност отново да режисира собствени филми. Забравените („Los Olvidados“, 1950) е отличен на Филмовия фестивал в Кан и му донася международна известност.

Международна известност[редактиране | редактиране на кода]

Някои от следващите му филми са високо оценени, особено в Европа. Сред тях са „Ел“ („Él“, 1952), Назарин („Nazarín“, 1958), Ангелът унищожител („El Ángel Exterminador“, 1962), Симон пустинникът („Simón del desierto“, 1965).

През 1961 Бунюел получава разрешение от испанското правителство да се върне в страната и да заснеме филм. „Виридиана“ („Viridiana“, 1961) е възприет от консервативните католици като обиден и, въпреки че е награден на Филмовия фестивал в Кан, е забранен в Испания.

Връщане във Франция[редактиране | редактиране на кода]

Поради започналата в средата на 60-те години криза на мексиканската филмова индустрия, Бунюел започва да работи главно във Франция. През този период той режисира някои от най-известните си филми: „Дневникът на една камериерка“ („Le Journal d'une femme de chambre“, 1964), Дневна красавица („Belle de Jour“, 1967), „Дискретният чар на буржоазията“ („Le Charme discret de la bourgeoisie“, 1972), Този неясен обект на желанието („Cet obscur objet du désir“, 1977).

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

След „Този неясен обект на желанието“ Бунюел прекратява режисьорската си кариера. През следващите години пише автобиографичната книга „Моят последен дъх“ („Mon dernier soupir“), издадена през 1982 г.

Луис Бунюел умира през 1983 година в град Мексико.

Филмография[редактиране | редактиране на кода]


Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Alcalá 1973, с. 16-17.
  2. Buñuel 2003, с. 8.
  3. Schwarze 1988, с. 9.
  4. Alcalá 1973, с. 22.
  5. Alcalá 1973, с. 23-36.
  6. а б Website Creations 2012.
  7. Gobierno de Aragon 2012.
  8. Kyrou 2012.
  9. Brandon 1999, с. 292.
  10. Smith 2002, с. 25.
  11. Delgado 2001.
  12. Poets.org 2012.
  13. Bellver 2001, с. 232.
  14. Wilcox 1997, с. 125.
  15. Agonia.Net 2012.
  16. Hammond 2003, с. 124.
  17. а б Williams 1992, с. 152.
  18. Christian 2012.
  19. Taléns 1993, с. 29.
  20. Sadoul 1972, с. 77.
  21. Edwards 2005.
  22. Our Film Festival 2012.
  23. а б brain-juice.com 2012.
  24. а б Taléns 1993, с. 30.
  25. De La Colina 1994, с. 80.
  26. Dalí 1998.
  27. Gómez Mesa 1978, с. 52-58.
  28. Taléns 1993, с. 30-31.
  29. Rucar de Buñuel 2010, с. 43.
  30. Instituto Cervantes 2012.
  31. NGC-UK Partnership 2012.
Цитирани източници

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Луис Бунюел. Моят последен дъх. София, Народна култура, 1985.
  • Луис Бунюел. Последен дъх. С., Колибри, 2010, 328 с.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]