Луис Сепулведа

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Луис Сепулведа
Luis Sepúlveda
чилийски писател, журналист и политически активист
През 2009 г.
През 2009 г.

Роден
Овале, Чили
Националност Флаг на Чили Чили
Професия журналист
Литература
Жанрове роман
Известни творби Старецът, който четеше любовни романи (1989)

Уебсайт Страница в IMDb
Луис Сепулведа в Общомедия

Луис Сепулведа (на испански: Luis Sepúlveda) е чилийски писател, режисьор, журналист и политически активист.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден на 4 октомври 1949 г. в град Овале, Чили.

След като завършва средно образование в Сантяго, той учи театрална организация в Националния университет. През 1969 г. Сепулведа получава стипендия за пет години, за да продължи театралното си обучение в Московския университет, но след пет месеца я спират, поради „лошо поведение“ (сприятелява се с дисиденти и затова трябва да се върне в Чили).

Луис Сепулведа започва политическата си активност първо като лидер на студентското движение и след това в администрацията на Салвадор Алиенде (чилийски политик със социалистически и комунистически убеждения и президент на Чили в периода 1970–73), в отдела по култура, където отговаря за издаването на серия евтини издания на книги от класическата литература, за да бъдат достъпни за широката общественост. Също така той действа и като посредник между правителството и някои чилийски компании.

След чилийския преврат от 1973 г., чрез който на власт идва ген. Аугусто Пиночет (глава на военното правителство, управлявало Чили между 1973 и 1990 г.) той е арестуван за две години и половина, а след това е освободен условно благодарение на усилията на германския филиал на Амнести интернешънъл (международна неправителствена и независима организация за защита на човешките права със седалище в Лондон, Великобритания) и остава под домашен арест. Той успява да избяга и почти за година е в неизвестност. С помощта на негов приятел, който стои начело на Алианс Франсез (организация, чиято мисия е да съдейства за разпространението на френския език и култура извън Франция), във Валпараисо той създава театрална трупа, която се превръща в първото културно оръжие за съпротива. Той е арестуван повторно и получава доживотна присъда (по-късно намалена до двадесет и осем години), за измяна и подривна дейност. Германският филиал на Амнести интернешънъл отново се намесва и присъдата му е намалена до осем години изгнание, и през 1977 г. той напуска Чили, за да замине за Швеция, където трябва да преподава испанска литература. Но още на първата спирка в Буенос Айрес той успява да избяга и да отиде в Уругвай, но тъй като много от неговите уругвайски и аржентински приятели са мъртви или в затвора заради диктатурата, той отива първо до Сао Пауло в Бразилия, а след това до Парагвай. Отново трябва да замине заради местния режим и накрая се установява в Кито, Еквадор като гост на приятеля си Хорхе Енрике Адум (еквадорски поет и писател). Сепулведа управлява театъра към Алианс Франсез, основава театрална трупа и участва в проучването на ЮНЕСКО, свързано с наблюдение на въздействието от заселването на индианците шуари. По време на експедицията той живее сред шуарите в продължение на седем месеца и осъзнава, че Латинска Америка е един мултикултурен и многоезичен континент, където марксизъм-ленинизмът, който той е учил, е неприложим за селското население, подвластно само на заобикалящата го околна среда. Той работи в тесен контакт с индиански организации и изработва първия учебен план по грамотност за сдружението на селяните в еквадорската провинция Имамбура, в Андите.

През 1979 г. той се присъединява към международният отряд на Симон Боливар (латиноамерикански революционер и политик, роден във Венецуела. Той оглавява борбата за независимост на днешните Венецуела, Колумбия, Еквадор, Перу, Панама и Боливия), който се сражава в Никарагуа и след победата на революцията Сепулведа започва да работи като журналист и една година по-късно поема към Европа.

Отива в Хамбург, Германия, заради своето възхищение към германската литература (той научава немски в затвора) и особено към романтици като Новалис и Фридрих Хьолдерлин. Там работи като журналист и пътува често до Латинска Америка и Африка. През 1982 г. той се свързва с „Грийнпийс“ и до 1987 работи като член на екипажа на един от техните кораби. По-късно работи като координатор между различните филиали на организацията.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Cronica de Pedro Nadie (Хрониката на някой си Педро), 1969
  • Los miedos, las vidas, las muertes y otras alucinationes (Страхът, животът, смъртта и други халюцинации), 1986
  • Cuaderno de viaje (Пътен дневник), 1987
  • Mundo del fin del mundo (Свят на края на света), 1989
  • Un viejo que leía novelas de amor (Старецът, който четеше любовни романи), 1989
  • La frontera extraviada (Изгубената граница), 1994
  • Nombre de torero (Името на тореадора), 1994
  • Al andar se bace el camino se bace el camino al andar. Patagonia Express (Патагония експрес), 1995
  • Historias marginales (Отритнати истории), 2000
  • Hot line (Гореща линия), 2002
  • La locura de Pinochet y otros artículos (Лудостта на Пиночет и други статии), 2002
  • Diario de un killer sentimental seguido de Yacaré (Дневникът на един сантиментален убиец. Якарè)
  • Komplot: Primera parte de una antologia irresponsable (Заговор: Първата част на една объркана антология)
  • Los peores cuentos de los hermanos Grim (Най-лошите приказки на братята Грим), 2004
  • Historia de una gaviota y del gato que le enseño a volar (Историята на една чайка и на котарака, който я научи да лети), 1996

Филмография[редактиране | редактиране на кода]

  • Vivir a los 17, 1986 режисьор и сценарист
  • Tierra del fuego, 2000 сценарист
  • Nowhere, 2002 режисьор и сценарист
  • Corazón verde, 2002 сценарист

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]