Луис Сепулведа

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Луис Сепулведа
Luis Sepúlveda
чилийски писател, журналист и политически активист
През 2009 г.
През 2009 г.

Роден
4 октомври 1949 г. (68 г.)
Овале, Чили
Националност Флаг на Чили Чили
Професия журналист
Литература
Жанрове роман
Известни творби Старецът, който четеше любовни романи (1989)

Уебсайт http://www.lemondediplomatique.cl/-Luis-Sepulveda-.html
Страница в IMDb
Луис Сепулведа в Общомедия

Луис Сепулведа (на испански: Luis Sepúlveda) е чилийски писател, режисьор, журналист и политически активист.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден на 4 октомври 1949 г. в град Овале, Чили.

След като завършва средно образование в Сантяго, той учи театрална организация в Националния университет. През 1969 г. Сепулведа получава стипендия за пет години, за да продължи театралното си обучение в Московския университет, но след пет месеца я спират, поради „лошо поведение“ (сприятелява се с дисиденти и затова трябва да се върне в Чили).

Луис Сепулведа започва политическата си активност първо като лидер на студентското движение и след това в администрацията на Салвадор Алиенде (чилийски политик със социалистически и комунистически убеждения и президент на Чили в периода 1970–73), в отдела по култура, където отговаря за издаването на серия евтини издания на книги от класическата литература, за да бъдат достъпни за широката общественост. Също така той действа и като посредник между правителството и някои чилийски компании.

След чилийския преврат от 1973 г., чрез който на власт идва ген. Аугусто Пиночет (глава на военното правителство, управлявало Чили между 1973 и 1990 г.) той е арестуван за две години и половина, а след това е освободен условно благодарение на усилията на германския филиал на Амнести интернешънъл (международна неправителствена и независима организация за защита на човешките права със седалище в Лондон, Великобритания) и остава под домашен арест. Той успява да избяга и почти за година е в неизвестност. С помощта на негов приятел, който стои начело на Алианс Франсез (организация, чиято мисия е да съдейства за разпространението на френския език и култура извън Франция), във Валпараисо той създава театрална трупа, която се превръща в първото културно оръжие за съпротива. Той е арестуван повторно и получава доживотна присъда (по-късно намалена до двадесет и осем години), за измяна и подривна дейност. Германският филиал на Амнести интернешънъл отново се намесва и присъдата му е намалена до осем години изгнание, и през 1977 г. той напуска Чили, за да замине за Швеция, където трябва да преподава испанска литература. Но още на първата спирка в Буенос Айрес той успява да избяга и да отиде в Уругвай, но тъй като много от неговите уругвайски и аржентински приятели са мъртви или в затвора заради диктатурата, той отива първо до Сао Пауло в Бразилия, а след това до Парагвай. Отново трябва да замине заради местния режим и накрая се установява в Кито, Еквадор като гост на приятеля си Хорхе Енрике Адум (еквадорски поет и писател). Сепулведа управлява театъра към Алианс Франсез, основава театрална трупа и участва в проучването на ЮНЕСКО, свързано с наблюдение на въздействието от заселването на индианците шуари. По време на експедицията той живее сред шуарите в продължение на седем месеца и осъзнава, че Латинска Америка е един мултикултурен и многоезичен континент, където марксизъм-ленинизмът, който той е учил, е неприложим за селското население, подвластно само на заобикалящата го околна среда. Той работи в тесен контакт с индиански организации и изработва първия учебен план по грамотност за сдружението на селяните в еквадорската провинция Имамбура, в Андите.

През 1979 г. той се присъединява към международният отряд на Симон Боливар (латиноамерикански революционер и политик, роден във Венецуела. Той оглавява борбата за независимост на днешните Венецуела, Колумбия, Еквадор, Перу, Панама и Боливия), който се сражава в Никарагуа и след победата на революцията Сепулведа започва да работи като журналист и една година по-късно поема към Европа.

Отива в Хамбург, Германия, заради своето възхищение към германската литература (той научава немски в затвора) и особено към романтици като Новалис и Фридрих Хьолдерлин. Там работи като журналист и пътува често до Латинска Америка и Африка. През 1982 г. той се свързва с „Грийнпийс“ и до 1987 работи като член на екипажа на един от техните кораби. По-късно работи като координатор между различните филиали на организацията.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Cronica de Pedro Nadie (Хрониката на някой си Педро), 1969
  • Los miedos, las vidas, las muertes y otras alucinationes (Страхът, животът, смъртта и други халюцинации), 1986
  • Cuaderno de viaje (Пътен дневник), 1987
  • Mundo del fin del mundo (Свят на края на света), 1989
  • Un viejo que leía novelas de amor (Старецът, който четеше любовни романи), 1989
  • La frontera extraviada (Изгубената граница), 1994
  • Nombre de torero (Името на тореадора), 1994
  • Al andar se bace el camino se bace el camino al andar. Patagonia Express (Патагония експрес), 1995
  • Historias marginales (Отритнати истории), 2000
  • Hot line (Гореща линия), 2002
  • La locura de Pinochet y otros artículos (Лудостта на Пиночет и други статии), 2002
  • Diario de un killer sentimental seguido de Yacaré (Дневникът на един сантиментален убиец. Якарè)
  • Komplot: Primera parte de una antologia irresponsable (Заговор: Първата част на една объркана антология)
  • Los peores cuentos de los hermanos Grim (Най-лошите приказки на братята Грим), 2004
  • Historia de una gaviota y del gato que le enseño a volar (Историята на една чайка и на котарака, който я научи да лети), 1996

Филмография[редактиране | редактиране на кода]

  • Vivir a los 17, 1986 режисьор и сценарист
  • Tierra del fuego, 2000 сценарист
  • Nowhere, 2002 режисьор и сценарист
  • Corazón verde, 2002 сценарист

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]