Луи-Александър, граф дьо Тулуз

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Луи-Александър, граф дьо Тулуз
Louis-Alexandre de Bourbon
Louis Alexandre de Bourbon Atelier Rigaud Versailles MV2115.jpg
Роден
Починал
ПогребанФранция

РелигияКатолическа църква
Активен периодот 1683 г.
Семейство
РодБурбони
БащаЛуи XIV
МайкаФрансоаз-Атенаис, мадам дьо Монтеспан
Братя/сестриЛуи дьо Бурбон, граф дьо Вермандоа
Луи-Огюст, херцог дю Мен
Луи-Сезар, граф дьо Вексан
Луи дьо Бурбон, Великия дофин
ПодписSignature of Louis Alexandre de Bourbon, Count of Toulouse.png
Луи-Александър, граф дьо Тулуз в Общомедия
Луи-Александър дьо Бурбон, граф дьо Тулуз, портрет от Хиацинт Риго (1708)

Луи Александър дьо Бурбон (на френски: Louis-Alexandre de Bourbon, comte de Toulouse; 6 юни 1678 г. – 1 декември 1737 г.) е най-малкият син на Луи ХІV и неговата метреса мадам дьо Монтеспан. Носи имената на баща си и Александър Велики.[1] Озаконен е от краля на тригодишна възраст и получава титлата граф на Тулуза.

Детство[редактиране | редактиране на кода]

По време на последната си бременност мадам дьо Монтеспан вече е започнала да губи влиянието си върху Луи ХІV. Новата фаворитка е бившата ѝ придворна дама – маркиза дьо Ментнон. Макар и скромна и предпазлива, Ментнон показва разочарованието си от новата бременност на Монтеспан. Тя вече отглежда петте ѝ по-големи деца и ги обича като свои собствени. Ражда се „божествено малко същество, което грабва веднага всяко сърце“.[2] Дават го за отглеждане на госпожите Колбер и Жюсак, а не на Ментнон, което вероятно му се отразява положително, защото израства със силен и независим характер. Той обаче не е много близък с по-големите си братя – Луи-Огюст, херцог дю Мен и Луи-Сезар, граф дьо Вексан.

През 1681 г. кралят официално го признава за свой син и му дава правото да се нарича с фамилното име Бурбон. Три години по-късно го прави лейтенант от полка, наречен на негово име. Този пост разбира се е символичен, но е запазен за принца, когато порасне. Освен това кралят му обещава и мястото на адмирал на Франция,[3] но след години. Този пост остава свободен.

Портрет от Антоан Морен

Адмирал и „принц по кръв“[редактиране | редактиране на кода]

Детството на момчето приключва през 1692 г., когато кралят го взема със себе си на бойното поле. В разгара на Деветгодишната война (1688 – 1697) те присъстват на обсадата на Намюр, където Луи-Александър е ранен леко в ръката.[4] Следва цяла серия от повишения – полковник (mestre de camp, 1693), бригаден генерал (maréchal de camp, 1696), генерал-лейтенант (lieutenant-général des armées du Roi, 1697). Получава и по-висока аристократична титла – става херцог на Пентиевр и на Рамбуйе.

Описан накратко, Тулуз е „симпатичен, но не много интелигентен“.[5] Той е най-успешният от синовете на Луи ХІV на бойното поле. Престолонаследникът Луи (Великият дофин) е пълно разочарование. Херцог дю Мен също не е създаден за война, а и маркиза дьо Ментнон се противопоставя да бъде воден отново в битка. В началото на Войната за испанското наследство Луи-Александър е издигнат до адмирал и поема командването на една ескадра. Точно той командва французите в най-голямата морска битка от войната – при Малага през 1704 г. Тя представлява усилие да се прогонят англичаните от Гибралтар, където току-що са се настанили. Графът не полага достатъчно усилия, разминава се с англичаните след кратка престрелка и не спасява Гибралтар.[6]

През 1714 г., по време на най-дълбоката криза на френското наследство, Луи ХІV е убеден от Ментнон (негова втора съпруга) да издигне Мен и Тулуз в „принцове по кръв“ (princes du sang). Тогава само за три години цялото наследство Краля-слънце се стопява и това е предпазна мярка. Двамата синове на метресата получават правото да наследят престола, ако всички законни наследници починат. Това предизвиква множество протести и през 1717 г. решението е отменено. Междувременно Луи ХІV е починал, оставяйки регентство на малкия си правнук, в което Мен и Тулуз са включени.[7] Основният регент обаче – Филип ІІ Орлеански – неутрализира конкурентите си и поема властта сам.

След смъртта на Луи ХІV[редактиране | редактиране на кода]

Оттук съдбата на двамата братя е различна. Докато Мен се замесва в Конспирацията Селамар и е арестуван, Тулуз е харесван от целия елит[8] и се издига до министър на флота. Междувременно той има син от метресата си Мадлен Омонт – Филип-Огюст дьо Сен-Фоа (1721 – 1795). Жени се през 1723 г. за Мари-Виктоар-Софи, дъщеря на маршал дьо Ноай. Това става тайно поради сериозна причина. Мари-Виктоар е вдовица на внук на мадам дьо Монтеспан от законния ѝ съпруг. Ето защо Тулуз се оказва чичо на първия ѝ мъж, макар че е по-малък. Дори разкрепостеното общество в началото на ХVІІІ в. трудно би приело ситуацията. Те имат син – Луи-Жан-Мари дьо Бурбон (1725 – 1793), който проема титлата херцог на Пентиевр и в един етап от живота си става най-богатия човек във Франция.

Тулуз е ценен и от младия Луи ХV. Кралят често го взема със себе си на лов. Допитва се по различни въпроси. Графът се оказва достатъчно мъдър да се предпази от интригите в двора и да не се компрометира. В началото на 30-те години се оттегля в Рамбуйе, където умира през 1737 г.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Antonia Fraser, Love and Louis XIV. The Women in the Life of the Sun King, New York 2006, p. 168
  2. Louis-Alexander de Bourbon, Comte de Toulouse, на сайта Party Like 1660
  3. John Wolf, Louis XIV, New York 1968, p. 343
  4. The Duke of Saint-Simon, Memoirs of Louis XIV, vol. 1, ch. 1, на сайта gutenberg.org
  5. Vincent Cronin, Louis XIV, Boston 1965, p. 297
  6. Хайнц Нойкирхен, Морската мощ в огледалото на историята, Варна 1985, с. 168
  7. Cronin, Louis XIV, p. 343
  8. Saint-Simon, Memoirs of Louis XIV, vol. 12, ch. 87