Луи XIV

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Луи XIV
Крал на Франция и Навара
Louis XIV of France.jpg
Луи XIV (1638 – 1715) от Ясент Риго
Лични данни
Управление 14 май 1643 – 1 септември 1715
Коронация 7 юни 1654, Реймска катедрала
Пълно име Луи Дийодоне, известен като Велики и Краля Слънце
Други титли Дофин на Франция (1638 – 1643)
Роден
Починал
Погребан в Сен-Дени
Предшественик Луи XIII
Наследник Луи XVRed crown.png
Подпис Louis XIV Signature.svg
Семейство
Династия Бурбони
Баща Луи XIIIRed crown.png
Майка Ана АвстрийскаRed crown.png
Брак Мария-Тереза ИспанскаRed crown.png
Потомци Луи, дофин на Франция
Анна-Елизабет
Мария-Анна
Мария-Тереза
Филип-Шарл
Луи-Франсоа
Герб Grand Royal Coat of Arms of France & Navarre.svg
Луи XIV в Общомедия

Луи XIV (на френски: Louis XIV – 5 септември 1638, Сен-Жермен-ан-Ле — 1 септември 1715, Версай), наричан също Кралят Слънце (le Roi Soleil) понеже властва като абсолютен монарх, e крал на Франция и Навара от 1643 до смъртта му през 1715 година.

Управлението му започва, когато той е едва четиригодишен и продължава седемдесет и две години, три месеца и осемнадесет дни, което го прави най-дългото документирано управление на европейски владетел.[1] Луи XIV започва да управлява лично едва през 1661 г., когато умира неговият пръв министър кардинал Джулио Мазарини.[2] Привърженик на теорията за божественото право на монарха, според която кралската власт има божествен произход и е независима от светски ограничения, Луи продължава усилията на предшествениците си за централизиране на държавата. Той се стреми да премахне остатъците от феодализма, оцелели в някои части на Франция, заставяйки аристокрацията да живее в неговия бляскав Версайски дворец. Тази политика успява да усмири благородниците, много от които участват във въстанието Фронда, избухнало в началото на неговото управление.

През по-голямата част от управлението му Франция е водещата европейска сила, като участва в три големи войни (Нидерландската война, Деветгодишната война и Войната за испанското наследство) и в два по-малки конфликта (Деволюционната война и Войната за съединенията). Кралят насърчава и покровителства видни политически, военни и културни дейци като кардинал Мазарини, Жан-Батист Колбер, Анри дьо Тюрен, Себастиан дьо Вобан, Жан-Батист Молиер, Жан Расин, Жан дьо Лафонтен, Жан-Батист Люли, Луи Льо Во, Андре Льо Нотър.

След своята смърт, няколко дни преди да навърши 77 години, Луи XIV е наследен от петгодишния си правнук, който става крал Луи XV.

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Луи XIV е роден на 5 септември 1638 година в кралския замък в Сен Жермен ан Ле като късно появило се първо дете на Луи XIII и Ана Австрийска, след 23 години бездетие на вече отчуждените съпрузи. Раждането му е прието като дар божи и той е наречен Луи Дийодоне (Louis-Dieudonné, „Луи, дарен от Бога“).[3], а като първороден син той получава традиционната титла дофин.[4] През 1640 г на Луи XIII и Ана Австрийска се ражда втори син Филип I Орлеански, който след смъртта на чичо си Гастон Орлеански става херцог на Орлеан.

Луи XIV е потомък на няколко видни европейски династии: по бащина линия е внук на френския крал Анри IV и Мария Медичи, а по майчина – на испанския крал Филип III и Маргарита Австрийска, и двамата Хабсбурги. Така той е потомък на множество исторически фигури, сред които: императорите на Свещената Римска империя Карл V и Фридрих I Барбароса; първите монарси на обединена Испания, Фердинанд и Исабела; Рюрик, основателят на първата руска династия. Той е потомък и на бургундския херцог Шарл Смели, на поета Шарл Орлеански и на последния известен кондотиер Джовани деле Банде Нере. Най-важен за правото му върху трона е прекият му произход от свети Луи, а чрез него и от Юг Капет, първият френски крал. Десет поколения назад предците му имат разнообразен етнически произход – 28% френски, 26% испански, 11% германски, 10% португалски, както и италиански, славянски, английски, савойски и лотарингски[5].

Управление на регентите[редактиране | редактиране на кода]

Поради късното раждане на престолонаследника кралят се разпорежда страната да бъде управлявана от регентски съвет в случай, че синът му наследи престола малолетен. Четиригодишният Луи XIV официално става крал след смъртта на баща си през 1643 г., а майка му Ана Австрийска става едноличен регент. В действителност държавното управление поема първият министър, кардинал Джулио Мазарини, когото висшата аристокрация и гражданите не харесват поради италианския му произход. Мълвата твърди, че Мазарини е бил любовник на кралицата/регентка в продължение на много години, до смъртта си.[източник? (Поискан преди 48 дни)]

След края на Тридесетгодишната война (1618 – 1648) във Франция избухва първото въстание срещу френското правителство, наречено Фронда. То е провокирано от политиката на кардинал Мазарини, който продължава линията на управление на предшественика си кардинал Ришельо, с която иска да увеличи властта на короната за сметка на благородниците. През 1648 г. той налага данък на членовете на Парижкия парламент, които са почти изцяло аристократи или богати граждани. Членовете на парламента не само отказват да платят, но и отменят всички останали финансови декрети на кардинала. Мазарини заповядва магистратите да бъдат задържани, което види до бунт в Париж и 10-годишният тогава Луи и придворните му са принудени да бягат от града. До 1650 бунтът се ръководи от парламентите, които искат права да контролират политиката (т.е. от абсолютна към конституционна монархия). През втория етап На Фрондата въстават принцовете, начело с втория братовчед на краля принц дьо Конде, които искат да спрат процеса на централизация, да възстановят привилегиите на аристокрацията и възможностите ѝ за самостоятелна политическа роля. Младият крал обединява онези, които са недоволни от продължаващите безредици. Луи XIV е коронясан официално през 1651 г. при навършването на пълнолетие (тогава 13 години).

Лично управление[редактиране | редактиране на кода]

Войни[редактиране | редактиране на кода]

Бюст на Луи

Франция продължава да води военни действия срещу Испания. Французите получават военна помощ и от републиканска Англия на диктатора Оливър Кромуел. През 1658 г. френската армия побеждава испанците в битката при Дюните. Пиренейският договор (1659) слага край на войната. Съгласно него Луи се жени за испанската инфанта Мария-Тереза (негова братовчедка). Бракът е сключен през 1660 г. и съгласно брачното споразумение Мария-Тереза се отказва от свои бъдещи претенции към испанския трон. Испания се съгласява да плати 50 000 екю зестра, но не успява да ги събере.

Официално регентството на Ана Австрийска приключва през 1651 г., когато Луи е на 13 години. Кралят оставя управлението на държавата в ръцете на Мазарини, на когото има пълно доверие и когото боготвори. Когато кардиналът умира през 1661 г., всички очакват поста министър-председател да заеме Никола Фуке, маркиз на Бел Ил и управител на финансите. Вместо това Фуке е уволнен и затворен заради финансови злоупотреби. Луи се отказва да назначи нов премиер и започва да управлява сам. Той създава Висш съвет, ръководен от него, в който членуват неголям брой министри: Жан Батист Колбер (министър на вътрешните работи), Юго дьо Лион (министър на външните работи), Франсоа Мишел Льо Телие дьо Лувоа (министър на войната). Луи изключва от съвета висшите благородници и Сен Симон пише, че това е времето на „господство на буржоазията“.

През 1661 г. френската хазна е почти празна, Луи харчи огромни суми за блясъка на кралския си двор. Като покровител на изкуствата, той финансира Молиер, Льо Брюн, Люли и други крупни фигури на изкуството по това време. Кралят става покровител на Френската академия на изкуствата и изразходва много средства за подобрението на двореца Лувър. През 1665 г. Жан Батист Колбер е назначен за контрольор на финансите. Той намалява рязко държавния дълг чрез по-ефективно данъчно облагане и с подобряване на методите за събиране на данъците. Колбер има мащабни планове за подобряване на френската икономика чрез инвестиране в търговията и индустрията. Така неговата администрация създава нови предприятия и насърчава производството и изобретенията. Колбер подобрява сериозно военноморския флот, каналите и пътищата, той е един от създателите на икономическото течение меркантилизъм. По заповед на Луи XIV в Париж е построен Домът на инвалидите, където намират последен покой войници-ветерани. Кралят определя тази сграда за едно от най-големите си постижения.

Войни в Нидерландия[редактиране | редактиране на кода]

През 1665 г. умира испанският крал Фелипе IV, който е наследен на трона от болнавия си и умствено недоразвит син Карлос II. Луи XIV заявява, че Брабант (тогава Испанска Нидерландия, днес Северна Белгия) и други територии принадлежат на неговата съпруга Мария-Тереза, дъщеря на Фелипе IV и полусестра на новия испански крал. Така през 1667 г. избухва Деволюционната война, в която френският крал участва лично.

Като свой основен враг Луи XIV вижда не Испания, а Обединените провинции. Проблемите в Нидерландия по това време помагат на замислите на Франция. Най-силната политическа фигура в Холандия Йохан де Вит се опасява, че властта може да премине в ръцете на Оранжкия принц (Prins de Orange) Уилям III (Оранжки). Според Де Вит, ако войната с Франция се води по земя, това ще доведе до засилване влиянието на Уилям III и неговата армия. Франция лесно завладява Фландрия и Франш Конте. За да се защитят от по-нататъшна френска окупация, холандците се присъединяват към т. нар. Троен съюз с Англия и Швеция (1668). Страхувайки се от обединените флотове на Англия и Холандия, Луи се съгласява да сключи мир. Договорът е подписан в Екс-ла-Шапел през 1668 г. Съгласно него, Франция задържа Фландрия, но предава на Испания Франш Конте (днешна Холандия).

Тройният съюз не просъществува дълго. През 1670 г. Луи XIV подписва таен договор в Дувър с братовчед си, английския крал Чарлз II (Чарлз също е внук на Анри IV). Съгласно него, двете страни създават коалиция и през 1672 г. обявяват война на Холандия. Агресията на Франция принуждава Де Вит да напусне властта и да предаде управлението на Уилям III Оранжки. През 1673 г. във войната (виж Нидерландска война) на нидерландска страна влизат Австрия, Испания и Бранденбург, но този внушителен съюз търпи редица поражения от Конде и Тюрен. В крайна сметка Нидерландия е спасена и дори не губи територии, но победителят определено е Франция, която според договора от Неймехен през 1678 г. отнема от Испания голямата област Франш-Конте, както и редица градове в Нидерландия. Смята се, че този момент бележи най-голямата сила на Франция.

Реюнион[редактиране | редактиране на кода]

След своята победа над впечатляващата европейска коалиция Луи започва политиката на обединение на старите френски земи, които по различни начини са отпаднали от короната (т.нар. „Реюнион“). Луи твърди, че те му принадлежат, заедно с прилежащите им колонии. Френските юристи вадят стари договори, с които дават право на Луи да анексира обширни територии по северозападната си граница. Върхът на това е превземането на Страсбург през 1681 г., с което и целият Елзас. Неговите противници не могат да отговорят, тъй като през 1683 г. започва настъплението на османците срещу Виена. Луи предлага помощ на император Леополд I, но така, че тя да не бъде приета. Възмутена от неговото поведение, Испания му обявява война и моментално е поставена на колене. През 1684 г. в Регенсбург Франция и нейните противници сключват споразумение, според което признават завоюването на Реюниона, но принуждават Луи да прекрати настъплението си.

В началото на 80-те години на XVII век Франция на Луи XIV е най-голямата сила в Европа, увеличават се и френските колонии извън Европа. Кралят продължава политиката на Ришельо и Мазарини за отслабване на благородничеството, защото вярва, че безграничната мощ на тази прослойка ще бъде ограничена, ако зависи от хора, които той всеки момент може да уволнява и унижава. Кралят постига пълен контрол над аристокрацията, като лукаво я прислонява да живее в двореца му във Версай. Там тя е задоволена с бляскав живот, подаръци и балове, но е непрекъснато под зоркото око на краля. Така той принуждава аристократите да му служат като придворни във Версай, а на постовете на министри и губернатори назначава хора от буржоазията.

Версай[редактиране | редактиране на кода]

Дворецът Версай

На 6 май 1682 г. Луи XIV официално премества двора си във Версай. Дворцовият живот се съсредоточава върху великолепието на кралското семейство, придворните и техния светски живот. По този начин благородниците могат да се откажат от своето влияние и да зависят изцяло от субсидиите и подаръците на краля. Вместо за власт, те се състезават за честта кой да носи масичката за храна на краля или кой да го придружава към леглото му за сън. Луи има няколко причини за изграждането на Версайския комплекс. Първата е, че той ненавижда Париж. Спомените от детството му за Фрондата, когато бунтовниците задържат него и семейството му, не го напускат никога. Затова той решава да построи своя резиденция извън Париж, откъдето да може да наблюдава цялата страна. Версай служи, за да показва великолепието на кралския двор и за спокойни преговори с чужди пратеници.

Фасадата

През 1683 г. умира най-важният министър на Луи XIV – Жан Батист Колбер. Това е човекът, който се грижи изцяло за финансите и икономиката на Франция. При неговото управление кралският доход бива утроен.

През 1685 г. Луи е на върха на своето могъщество. Една от главните съперници на Франция, Свещената римска империя, е парализирана от войната си с османските турци. Турският везир обсажда Виена, но полският крал Ян III Собиески, начело на обединена християнска войска, побеждава турците и те завинаги са отблъснати от Централна Европа. Междувременно чрез политиката на придобивки в мирно време, наречена Реюнион, Луи завладява няколко територии, включително Люксембург. След като отблъсква нападението на турците, Свещената римска империя желае да си върне всички земи, които Франция ѝ е отнела.

Съпругата на Луи XIV – Мария Тереза, умира през 1683 г. През това време Луи има няколко метреси: Мария Манчини (племенница на Мазарини), Луиз дьо ла Валиер, Франсоаз-Антоанет дьо Рошфор, маркиза дьо Монтеспан, Франсоаз д'Обиние, маркиза дьо Ментнон. През 1685 г. кралят и Ментнон сключват таен брак. Ментнон, която е внучка на верния приятел на Анри IV Агрипа д'Обиние, в началото е била хугенотка, но по-късно става католичка. Смята се, че тя е изиграла важна роля за решението на Луи XIV да отмени издадения от дядо му Нантски едикт през 1685 г. Тя вярва, че за да бъде абсолютен владетел, Луи трябва първо да постигне религиозно обединение в страната си.

Религиозни преследвания[редактиране | редактиране на кода]

В изпълнение на целите си за упражняването на абсолютна власт, Луи се опитва да увеличи и влиянието си над църквата. През ноември 1681 г. той свиква Клерикален събор, който преди да бъде разпуснат през юни 1682 г. се съгласява да издаде декларация, с която властта на краля на Франция е увеличена за сметка на тази на папата. Така папските легати, изпратени във Франция без съгласието на краля, имат нужда от неговото одобрение, за да могат упражняват правомощията си, а епископите не могат да напускат страната без одобрението на краля. На френския крал се позволява да постановява църковни закони, а всички актове, издадени от папата в Рим, стават невалидни във Франция, ако не бъдат одобрени от Луи XIV. Тази декларация не е одобрена от Рим.

Кралят започва преследването на хугенотите (протестанти), които биват изключени от обществени длъжности и убивани в домовете им. Тази политика засяга и населението в колониите. Кралят забранява обществената служба на друга религия, освен католицизма, както във Франция, така и в колониите. Евреите са прогонени от Франция. Луи XIV разрешава робството, но в колониите притежаването на роби е разрешено само за католици, които са с намерение да покръстят робите си.

Така през 1685 г. с декрета от Фонтебло Луи XIV отменя Нантския едикт. Съгласно него, всеки хугенот, който откаже да стане католик, трябва да напусне Франция. Протестантските училища и институции са разпуснати. Децата, родени в протестантски семейства, биват покръстени в римо-католицизма, а протестантските храмове са затворени. Декретът предоставя възможност на хората само привидно да приемат католицизма.

Като следствие от декрета 200 000 хугеноти напускат Франция, а Холандия и Британия привличат тези квалифицирани хора. Това е тежък удар за френската икономика. Влиятелни фигури като маркиз Дьо Вобан осъждат издаването на декрета. С прогонването на хугенотите Луи цели да поощри омразата между католици и протестанти в Европа, за да предотврати съюзи между държави с различни вероизповедания срещу Франция.

Деветгодишната война[редактиране | редактиране на кода]

През 1686 г. католически и протестантски държави (Нидерландия, Австрия, Испания, Бранденбург, Савоя и др.) създават Аугсбургската лига срещу Луи XIV. Две години по-късно започва конфликт за наследството на Пфалц, като истинската цел на нашествието е Пфалц да бъде изваден от Аугбургската лига. Действията на Франция обединяват срещу нея всички германски държави под водачеството на свещения римски император и избухва Деветгодишната война. В началото Луи може да разчита на английския крал Джеймс II, но той е свален от т. нар. Славна революция и на мястото му е издигнат решителният френски противник Уилям III. С присъединяването на Англия антифренската коалиция прераства във Велик съюз – събрал всички европейски държави срещу Франция. Въпреки това се оказва, че добре укрепената Франция трудно може да бъде победена. Нейните генерали печелят редица победи в Нидерландия, Италия и Испания (превземат Барселона и Торино), а именитият адмирал Турвил се бие равностойно с англичаните и нидерландците в Ла Манш. В крайна сметка, когато оръдията замлъкват и договорите са подписани, Франция печели. Тя обаче е много изтощена (през 1693 има лоша реколта и Франция е заплашена от гладна криза), а и иска да се помири със съседите си предвид очертаващото се скорошно решаване на въпроса за испанското наследство.

Въпреки многобройните победи на френската армия, сключеният през 1697 г. в Рийсвик мирен договор не носи много облаги за Франция. С него тя се отказва от Люксембург и териториите, които завзема в Холандската война, но запазва Страсбург. Луи признава новите английски крале Уилам и Мери и обещава, че повече няма да помага на Джеймс.

Войната за испанското наследство[редактиране | редактиране на кода]

След договора от Рийсвик на дневен ред в Европа идва въпросът с наследството на испанската корона. Кралят на Испания Карлос II е инвалид, който няма наследник. Испанското наследство е доста апетитно, тъй като короната владее Неапол, Сицилия, Милано, Испанска Холандия и голяма колониална империя. Франция и Свещената римска империя искат испанския престол. Луи XIV и император Леополд I са близки роднини с испанското кралско семейство. Луи е син на по-старата дъщеря на испанския крал Фелипе III, както и съпруг на по-голямата дъщеря на Фелипе IV, и това му дава юридическо преимущество над Леополд, който е син на по-малката сестра на Ана Австрийска. Всички принцеси, които дават права на Луи, са се отказали от претенциите си. Много от европейските държави се страхуват, че ако Франция или императорът сложат ръка на испанската империя, балансът между държавите в Европа ще бъде сериозно нарушен. Английският крал Уилям III предлага трети претендент за испанската корона – сина на баварския владетел – Йозеф Фердинанд, който да наследи Испания и Италия, а Холандия да бъде поделена между Австрия и Франция. Испанският кралски двор настоява за запазване целостта на империята. Когато Карлос II научава през 1698 г. за договора между Луи XIV и Уилям III, той признава Йозеф Фердинанд за свой наследник и му дава цялото испанско имущество.

Оранжериите

Шест месеца по-късно баварският принц умира от едра шарка. Испанският двор има единствената цел да запази обединени всички испански владения и знае, че това може да стане, само ако наследник на трона стане представител на Бурбоните или Хабсбургите. Франция и Англия подписват втори договор, който позволява на австрийския принц Карл да получи Испания, Холандия и колониите, докато синът на френския дофин наследява териториите в Италия. През 1700 г. на смъртно легло испанският крал подписва второто си завещание, според което предава наследството на втория син на дофина Луи, херцог Филип Анжу. Ако Анжу наследи френската корона, крал на Испания ще стане третият син на дофина, херцог Шарл дьо Бери, едва трети в реда на наследяването става ерцхерцог Карл. Така Луи XIV е изправен пред труден избор – да се съгласи с вече договорения дял в името на мира в Европа, или да приеме цялото испанско наследство за внука си, но да се скара с европейските държави. Луи заявява на Уилям, че ще спази техния втори договор. По-късно външният министър Колбер дьо Торси (племенник на Жан-Батист Колбер), казва на Луи, че дори да приеме само част от испанското наследство, войната с Австрия неминуемо ще започне. Луи решава, че щом ще има война при всички случаи, тогава е по-изгодно да приеме цялото испанско наследство. Карлос II умира на 1 ноември 1700 г. и за крал на Испания е коронясан херцог Филип Анжу под името Фелипе V. Опонентите на Франция неохотно приемат новия испански крал, а Луи действа агресивно. През 1701 г. френският крал изпраща войски в Германия. Той спира да нарича Уилям „крал на Англия“ и вместо това поддържа претенцията за английския трон на Джеймс Едуард Стюарт (син на Джеймс II). Това потиква Англия да сключи съюз с Холандия, Австрия и протестантските германски държави. Бавария, Португалия и Савоя застават зад Луи XIV и Фелипе V. Последвалата Война за испанското наследство бележи остатъка от управлението на Луи XIV. В началото Франция има военно преимущество и дори застрашава Виена, но след загубата от Марлборо при Бленхайм (13 август 1704) преминава в отбрана. Бавария излиза от войната, а Савоя и Португалия преминават в противниковия лагер. Войната се оказва скъпа за Луи XIV. До 1709 г. той губи почти цялата мощ на Франция. Става ясно, че Франция не може да получи цялото испанско наследство, но и френските противници не могат да свалят Фелипе V от испанския престол. Луи XIV и Фелипе V сключват мирен договор с Великобритания и Холандия в Утрехт през 1713. През 1714 г. Франция подписва мирен договор и с Австрия в Ращат. Фелипе V е признат официално за испански крал и владетел на испанските колонии. Австрия получава Испанска Холандия и италианските владения. Луи се отказва от поддръжката за Джеймс Едуард Стюарт за британския трон.

Брак и деца[редактиране | редактиране на кода]

  • Един брак (от 9 юни 1660, Сен-Жан де Люц) Мария-Тереза (1638 – 1683), инфанта Испанска, втора братовчедка на Луи XIV и по майчина и по бащина линия, раждат се 8 деца, но само първото доживява до зряла възраст:
    • Луи Великия Дофин (1661 – 1711) – женен от 1680 година за Мария Анна Баварска (1660 – 1690). Имат трима сина:
      • Луи, херцог Бургундски (малкия дофин), (фр. Louis duc de Bourgogne; 1682 — 1712), живял по време на царуването на дядо си и затова не е бил крал (но става баща на Луи XV);
      • Филип, херцог дьо Анжу, от 1700 крал на Испания (Филип V), основател на испанския клон на Бурбоните;
      • Шарл, херцог дьо Бери и Алансон, граф дьо Поатие (ум. 1714, бездетен).
    • Ана-Елизавета (1662 – 1662)
    • Мария-Ана (1664 – 1664)
    • Мария-Тереза (1667 – 1672)
    • Филип (1668 – 1671)
    • Луи-Франсоа (1672 – 1672).

Любовен живот и интриги[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки белязаното през детството от едра шарка лице, „Кралят слънце“ е атлетичен и остроумен чаровник, а и неуморен любовник. Той се жени два пъти, но това не му пречи да върти безбройни истории не само с благородни дами, но и с дворцови прислужници. Той е еднакво щедър към едните и към другите, без да мисли за скандалите, които неминуемо предизвиква. Той отрупва метресите си със скъпоценности, имения и титли. Жените на Луи са му верни любовници и той им се отплаща с декрети, с които узаконява многобройните си извънбрачни деца. Луи се раздвоява между своята безнравствена природа и постоянните неотстъпчиви религиозни съветници, и затова изкупува многобройните си прегрешения, като наказва сурово чуждите пороци, а не контролира своите. През 1674 година той нарежда да се отрежат носовете и ушите на всички проститутки, хванати да обслужват войниците, разположени в радиус на 5 км около Версай.

Интимният живот на Луи е бурен. На 16 години той е прелъстен от дворцовата шивачка, която буквално „се вдява“ гола в ръцете му. Първата любов на Луи ХIV е Мария Мансини, племенница на най-близкия му политически съветник, кардинал Жул Мазарини. Връзката им продължава две години, докато кардиналът и кралицата майка не го убеждават настоятелно да изпрати момичето далеч от двора. За да постигне мир между Франция и Испания, кралят се жени за Мария Терезия Австрийска, дъщеря на испанския крал. Кралицата е незабележима, дори грозна жена набожна, но се чувства предопределена да се „жертва“ поне два пъти месечно за своя съпруг, дори това да означава да споделя ложето му с неговите метреси. Тя ражда шест от децата на „Краля слънце“, макар само едно от тях – дофинът Луи, да достига пълнолетие.

Единственият намек за скандал, който евентуално би могъл да разруши брачния живот на Мария Терезия, е породен от мадам Де Монтеспан – съперничка за чувствата на Луи ХIV. Тя пуска слуха, че кралицата е родила черно бебе плод от връзката ѝ с тъмнокожо дворцово джудже, подарено ѝ от някакъв африкански принц. Кралицата успява да даде някакво обяснение. Тя разказва, че по време на бременността ѝ джуджето силно я изплашило и заради това родила дете с тъмна кожа. Мария Терезия търпи всичките прегрешения на Луи ХIV, но се случвало ядът ѝ да избухне нощем, когато кралят не се прибирал в семейната спалня. В такива случаи тя претърсвала целия дворец и всяка жена във Версай била разпитвана дали кралят не е нощувал в леглото ѝ. Мария Терезия умира в женски манастир, където прекарва последните години от живота си.

„Той харесваше жените и това беше взаимно“, казва за Луи Волтер. По време на управлението на „Краля слънце“ в двора цари безкраен празник. Заобиколен от умилкваща се свита, още от събуждането си сутринта до нощното усамотение (когато използва версайските лабиринти за тайни маршрути към някоя от постоянните си любовници), Луи ХIV ръководи всяка подробност от безкрайните дворцови забавления – лов, танци, кралски вечери. Дворът му се прославя като център на европейската култура. Дворцовият летописец споделя: „Трябва да има някакво опрощение за този принц в неговото падение, заобиколен от толкова много женски дяволи, желаещи да го изкушат!“ Жените, ръководени от стремеж към престижен и облагодетелстващ флирт, често са окуражавани от семействата, бащите и дори от съпрузите си". След кратък роман с хомосексуалната съпруга на брат си, Луи ХIV се влюбва в придворна дама мадам Луиз дьо ла Валие, която става негова тайна, а впоследствие и официална метреса. Слабохарактерна и непретенциозна жена, Ла Валие намира място в сърцето на краля, а дворът е узурпиран от най-близката ѝ приятелка – мадам Дьо Монтеспан, съпруга на принца на Монако. Интелигентна и сластолюбива красавица, маркиза Дьо Монтеспан използва влиянието си над Луиз дьо ла Валие и така дълги години ръководи социалния живот в двореца.

След като спечелва кралските чувства и коварно се домогва до леглото на Луи, мадам Дьо Монтеспан добре осъзнава, че е обект на люти сплетни от страна на останалите дворцови дами, които са и нейни потенциални съперници. Стремежът ѝ да запази верността на Луи ХIV води до един от най-известните скандали на времето – „Аферата с отровата“. Водена от силна ревност, мадам дьо Монтеспан първо прибягва до любовни лекове и магии. След това, разочарована от липса на ефект, тя се отдава на черна магия под ръководството на луд свещеник. По време на тези тайни церемонии тя лежи гола на олтара (с лице и гърди, покрити от уважение към ранга ѝ), докато свещеникът пее и опипва тялото ѝ. Твърди се, че тя присъства на жертвоприношения на новородени деца, чиито сърца и вътрешности били изгаряни, стривани и прибавяни като любовно лекарство в храната на краля. Монтеспан е обвинена в опит да отрови съперницата си и самия крал. Тя решава, че след като вече не притежава Луи, той не може да принадлежи и на никоя друга. Неясно дали от кавалерство, или понеже се чувства поласкан, Луи ХIV никога не признава публично обвиненията, но отстранява любовницата си от леглото си и от двора, след като я осигурява с достатъчно състояние – символичен знак за заслугите ѝ.

Следват многобройни кратки любовни приключения, преди Луи да се обвърже с мадам Дьо Ментенон, вдовица на сатирика Пол Скарон и официална гувернантка на кралските деца. Дълбоко религиозна жена, отвратена от сексуалните нужди на сакатия си съпруг, който е сладострастен, въпреки парализата и консумира брачните си права само орално, тя първоначално отблъсква вниманието на краля и молбата му да стане негова любовница. Понеже мадам Дьо Ментенон изгаря всички любовни писма на Луи ХIV след смъртта му, има противоречия по въпроса дали е споделяла леглото му още преди тайния им брак, когато тя е на 48, а той на 45 години. Предполага се, че тя е била „технически“ девствена при сключването на този брак. Морганистичната брачна церемония, по време на която кралят ѝ поверява лявата си ръка, вместо дясната, титулува тази жена – простонародна по произход – да бъде кралска съпруга без право на наследство и претенции за кралица. Определяна като фригидна по природа и неприемаща извънбрачните афери на Луи ХIV, мадам Ментенон се бори да промени краля и да спаси душата му, все така подвластна на неспокойната му влюбчива природа. „Представете си“, казва тя, „робството да забавляваш мъж, ненаситен в забавленията си“. „Кралицата селянка“ постига своето – единствено тя е в леглото на краля до смъртта му, когато той умира от гангрена пет дни преди 77-ия си рожден ден.

Франция след смъртта на Луи XIV[редактиране | редактиране на кода]

Луи XIV умира на 1 септември 1715 година. Погребан е в базиликата Сен Дени. Почти всички наследници на Луи от брака му с Мария Тереза умират още деца. Единствено големият му син, дофинът Луи, известен като „великия дофин“, умира през 1711 г., като оставя трима синове. Най-големият от тях, Бургундският херцог Луи, умира през 1712 г. По този начин петгодишният втори син на Луи наследява френския трон под името Луи XV.

Луи XIV се опитва да ограничи властта на племенника си – херцог Филип Орлеански, който по закон е регент на бъдещия крал. За тази цел той прехвърля част от регентските правомощия на своя извънбрачен син от мадам Дьо Монтеспан, Луи Огюст дьо Бурбон, херцог Дьо Мен. Съгласно завещанието на краля, Мен става ръководител на кралските гвардейци. По време на управлението на Орлеанския херцог, херцог дьо Мен е лишен от правото да носи титлата „принц с кралска кръв“ и от командването на кралската гвардия, а по късно Дьо Мен е арестуван и пратен в затвора.

Векът на Луи XIV във Франция[редактиране | редактиране на кода]

Луи XIV оставя Франция във водеща позиция в Европа. Въпреки неколкоратните военни съюзи срещу него, той разширява територията на Франция. Волтер го сравнява с Юлий Цезар и Август, и нарича неговото царуване „велика епоха, в която великите политици и военни са били рамо до рамо с велики хора на изкуството“. Същевременно политиката на Луи не носи по-добър живот на френските граждани. Многобройните му войни и скъпите му дворци изтощават финансите на страната. Луи XIV постига мечтата си да постави член на династията Бурбони на трона на Испания. Бурбонското семейство задържа короната на Испания до края на XVIII век. Крал Хуан Карлос I е пряк наследник на Луи XIV. През 1682 г. пътешественикът Рене Робер Кавелиер, сеньор дьо ла Сал, отвоюва земите около река Мисисипи и ги кръщава „Луизиана“ в чест на Луи XIV. Днес Луизиана е част от САЩ.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. MSN Encarta 2008.
  2. Goyau 1910.
  3. Bremond 1908, с. 381 – 382.
  4. Bluche 1990, с. 11.
  5. Carretier 1980.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Bluche, François. Louis XIV. New York, Franklin Watts, 1990.
  • Bremond, Henri. La Provence mystique au XVIIe siècle. Paris, Plon-Nourrit, 1908.
  • Carretier, Christian. Les Cinq Cent Douze Quartiers de Louis XIV. Angers-Paris, 1980.
  • Goyau, Georges. Louis XIV. // Catholic Encyclopedia, 1910. Посетен на 1 март 2010.
  • Louis XIV. // MSN Encarta, 2008. Посетен на 20 януари 2008.
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Луи XIII крал на Франция и Навара (1643 – 1715) Луи XV