Лукино Висконти (Милано)

Тази статия е за италианския аристократ. За италианския режисьор вижте Лукино Висконти.

---

Лукино Висконти Luchino Visconti
съгосподар на Милано
Посмъртна гравюра на Лукино Висконти
Роден	1287 или 1292 Милано, Синьория Милано
Починал	24 януари 1349 г. Милано, Синьория Милано
Религия	Католицизъм
Управление
Период	август 1339 – 24 януари 1349
Наследява	Ацоне Висконти
Наследник	Джовани Висконти
Други титли	Имперски викарий Господар на Алба, Алесандрия, Асти, Белинцона, Бергамо, Бреша, Вал Камоника, Бобио, Комо, Валтелина, Бормио, Крема, Кремона, Леко, Лоди, Мондови, Кунео, Кераско, Парма, Пиаченца, Понтремоли, Тортона, Верчели; Подест на Виджевано
Герб
Семейство
Род	Висконти
Баща	Матео I Висконти
Майка	Бонакоса Бори
Братя/сестри	Галеацо I Висконти Марко I Висконти Джовани Висконти Стефано Висконти Катерина Висконти Флорамонда Висконти Агнес Висконти
Съпруга	Виоланта от Салуцо Катерина Спинола Изабела Фиески
Деца	Катерина Висконти Орсина Висконти Лукино Новело Висконти Джовани Висконти Извънбр: Брицио Висконти Борсо (Бруцио Висконти) Форестино Висконти
Други роднини	Ацо Висконти (племенник)
Лукино Висконти в Общомедия

Лукино Висконти (на италиански: Luchino Visconti; * 1287 или 1292, Милано, Синьория Милано; † 24 януари 1349, Милано, Сеньория Милано) от род Висконти, е италиански кондотиер и съгосподар на Милано (1339 – 1349) от рода Висконти, управлявал съвместно с брат си, архиепископ Джовани Висконти. Управлението му допринася за укрепването на властта и териториалното разширение на фамилията, както и за утвърждаването на частното ѝ наследствено владение чрез нови придобивки и конфискации.

Не бива да се бърка с италианския филмов режисьор Лукино Висконти.

Произход

Лукино е син на Матео I Висконти (1250 – 1322), господар на Милано, и съпругата му Бонакоса Бори. По бащина линия негови дядо и баба са Теобалдо (Тибалдо) Висконти и Анастасия Пировано, а по майчина – Скуарчино Бори и съпругата му. Има четири братя и пет сестри:

• Галеацо I (1277 – 1328) – господар на Милано (1322 – 1327), подест на Новара (1298 – 1299); съпруг на Беатриче д'Есте;
• Марко, нар. „Балатроне“ (ок. 1289 – 1329) – подест на Алесандрия (1310), политик и кондотиер, господар на Розате и на Лука (1329);
• Джовани (1290 – 1354) – епископ на Новара (1332), архиепископ на Милано от 1339, съгосподар на Милано (1349 – 1554) с Лукино Висконти, господар на Генуа (1352), господар на Болоня и Новара (1353);
• Стефано (1288 – 1337) – господар на Арона (1325), съпруг на Валентина Дория
• Катерина (1282 – 1311) – господарка на Верона (1298 – 1311) като съпруга на Албоино I дела Скала
• Дзакарина (1295 – 1328) – господарка на Комо като съпруга на Франкино Руска
• Флорамонда († 1321) – графиня на Маканьо Империале като съпруга на Гуидо Мандели
• Аниезе (неизв.) – съпруга на Чекино дела Скала
• Беатриче (* ок. 1280) – маркиза на Верукола като съпруга на Спинета Маласпина.

Има и един полубрат от извънбрачна връзка на баща си.

Биография

Ранни години

Сведенията за детството на Лукино Висконти са ограничени. Първоначално той е изключен от наследяването на властта и поема по военен път. Живее в голяма и богато украсена резиденция в миланския сестиер Порта Тичинезе, срещу църквата „Сан Джорджо ал Палацо“, описвана като „много висока и дълга, със стаи и различни зали, украсени с невероятни картини и с водопровод“.

През юни 1302 г. заговор, ръководен от Алберто Скоти от Пиаченца, Пиетро Висконти и Корадо Руска от Комо, сваля баща му Матео I Висконти от власт и позволява на рода Дела Торе да възстанови господството си над Милано. Лукино, заедно с братята си Марко, Джовани и Стефано намира убежище в манастира „Сант Еусторджио“.

На 6 януари 1311 г. присъства на коронацията на Хайнрих VII Люксембургски за крал на Италия в базиликата „Свети Амвросий“ в Милано. След временното изгнание на баща му в Асти и последвалото помирение с императора, през октомври същата година Лукино е сред дванадесетте милански рицари, които придружават Хайнрих VII от Павия до Генуа и по-късно до Рим.

През 1314 г. Лукино придружава брат си Марко, Франческо да Гарбаняте и Симоне Кривели във военната кампания в Ломелина, предприета в отговор на разграбването на абатството „Моримондо“ и околните земи от рода Дела Торе. След поредица от сблъсъци войските на Висконти обсаждат замъка на Ферера Ербоньоне, защитаван от граф Гуидето Лангоско. Той устоява три дни и дори излиза в открит бой, но по настояване на съпругата си се предава и е третиран почтително от миланците. По-късно през годината войските на Висконти побеждават при Мортара и през декември превземат Тортона.

Битка при Монтекатини

През 1315 г., след победите при Понте Сан Пиетро и Скривия, Матео I Висконти се възползва от благоприятната военна ситуация и превзема Павия, като поверява управлението на града на Лукино. В следващите месеци Лукино подкрепя гибелините в района на Парма заедно с брат си Марко, а впоследствие се присъединява към кампанията в Тоскана в подкрепа на кондотиера Угучоне дела Фаджола.

На 29 август 1315 г. участва в решаващият сблъсък в битката при Монтекатини, където гибелините печелят категорична победа. По време на сраженията Лукино е ранен в крака. Същата година сключва брак с Виоланта ди Салуцо, дъщеря на маркиза на Салуцо, която вероятно му ражда дъщеря Катерина. Виоланта умира скоро след това.

През 1317 г. Лукино предприема неуспешна обсада на Кремона от името на баща си.

През 1318 г. Матео I Висконти урежда втория брак на Лукино с Катерина Спинола, представителка на едно от двете водещи гибелински семейства в Генуа, редом с Дория. От този брак няма деца. Матео, добре запознат с нестабилната политическа ситуация в Генуа и постоянните конфликти с гвелфските родове Фиески и Грималди, предвижда, че Спинола и Дория скоро ще потърсят неговата подкрепа, което би му позволило да разшири влиянието си в града.

Военни операции срещу Угоне дел Балцо и Филип дьо Валоа

На 2 декември 1319 г., близо до Казале, Угоне дел Балцо – граф на Солето, гвелф и сенешал на Пиемонт – попада в засада, организирана от войските на Лукино Висконти и савойския граф Филип I Савойски-Ахая, които се притичват на помощ на Марко I Висконти. Угоне е убит в сражението, а неговата смелост е възпята в множество поеми.

Няколко дни по-рано Лукино побеждава и Симоне дела Торе, превзел Валенца и опустошил Ломелина. Въпреки тези успехи, през същата година гвелфите, след като овладяват Крема чрез народен бунт, успяват да отблъснат две атаки на миланската армия, водена от подеста Бонифачо да Куриаго. Лукино участва и в битката при Тризеле, където отново е ранен.

На 5 юли 1320 г. Филип дьо Валоа пристига в Асти като представител на Робер Анжуйски и укрепва силите си с подкрепата на множество ломбардски гвелфи. По това време Лукино, заедно с братята си Галеацо и Марко, участва в обсадата на Верчели в подкрепа на рода Тицони срещу Авогадро. Тримата Висконти се оттеглят временно към Новара, където извършват преглед на войските си (между 3000 и 5000 конници, придружени от значителна пехота), след което се връщат към Верчели и лагеруват на около три мили от френските позиции. Според съвременни хронисти избухването на битка е предотвратено благодарение на дар, направен от Галеацо I Висконти: две сребърни бъчви, пълни с вино – или, според по-вероятни тълкувания, със злато.

Битка при Горгондзола

През февруари 1323 г. кондотиерът Рамон де Кардона, анжуйски наместник в Ломбардия, подтикнат от милански изгнани благородници, се присъединява към основните сили на гвелфите, след като превзема Алесандрия и Тортона. Армията му междувременно е подсилена от значителни контингенти, изпратени от множество ломбардски, пиемонтски и емилиански градове. Галеацо I Висконти разполага с ограничени сили, тъй като редица съюзни гибелински господари се помиряват с папата. В тази ситуация той може да укрепи Милано единствено чрез изграждането на бастион извън градските квартали.

Кралят на Германия Лудвиг IV Баварски безуспешно се опитва да убеди папския легат да прекрати похода, но успява да привлече на страната на Висконти родовете Скалиджери, Бонаколси и Есте. На 19 април Марко и Лукино Висконти напускат Милано начело на около 2000 пехотинци и 1000 конници. В късния следобед те се сблъскват с гвелфската армия, наброяваща приблизително 4000 пехотинци и 2000 конници, в района на Тречела (близо до Поцуоло Мартезана). Сражението продължава до настъпването на мрака и завършва с победа за гвелфите, които остават господари на бойното поле, макар да понасят двойно по-големи загуби. Лукино е тежко ранен, поради което Марко решава да се оттегли обратно към Милано.

Идване на Лудвиг IV Баварски в Италия

Лудвиг IV Баварски

Ацо Висконти

През 1327 г. Лудвиг IV Баварски, подтикнат от Марко и Лодризио Висконти, влиза в Милано, за да бъде коронясан за крал на Италия. Малко след пристигането си той нарежда ареста на братята Галеацо, Лукино и Джовани Висконти, тъй като смята поведението на Галеацо за двусмислено: външно той подкрепя исканията на краля, но едновременно с това търси помирение с Църквата. Тримата братя са хвърлени в подземните затвори на замъка в Монца. Те остават задържани до 25 март 1328 г., когато са освободени благодарение на намесата на Кастручо Кастракани. След като безуспешно се опитва да убеди новия император да промени решението си, Кастракани подновява офанзивата срещу флорентинците в Тоскана, демонстрирайки своята независимост от имперската власт.

Джовани Висконти

Изоставен от антипапа Николай V, който се връща разкаян на служба при Йоан XXII, и предвиждайки възможни бунтове в Тоскана, Лудвиг IV се завръща в Ломбардия през април. Когато достига бреговете на река По, той е изоставен от 600 арбалетчици, които незабавно преминават на страната на Ацо Висконти. Междувременно Ацо и Джовани Висконти, подложени на натиск от Обицо III д’Есте чрез дъщеря му Беатриче, водят тайни преговори за помирение с папата. Те не забравят нито арогантността и алчността, с които традиционно се свързва слизането на германските крале в Италия, нито собственото си затваряне в Монца.

На 17 април Пинала и Мартино Алипранди успяват да проникнат в Монца и да я превземат, принуждавайки губернатора Лудвиг фон Тек да се укрие в замъка, който веднага е подложен на обсада. На 21 април Лудвиг IV, разгневен от събитията и от промяната в позиция на Висконти спрямо папството, свиква заседание в Маркария, където настоява за събирането на армия с цел да бъдат подчинени бунтовните градове. В Кремона той формира войска от около 1000 пехотинци и 2000 конници.

В началото на май Лудвиг IV достига стените на Лоди, но е отказан достъп и насочва усилията си към Меленяно, а след това към Монца. Лукино Висконти се придвижва към Меленяно, но установява, че императорът вече е преминал оттам. Имперските сили се опитват да атакуват Монца от изток, за да освободят обсадения замък, но не успяват да прекосят придошлата река Ламбро, чиито води остават непроходими няколко дни.

По съвет на милански благородници, противници на Висконти, Лудвиг IV се насочва седем мили на север до Аляте, където има мост над реката, преминава го и се връща, за да атакува Монца от запад. Градът обаче отказва да отвори портите си и императорът е принуден да обсажда замъка без успех в продължение на няколко дни, като единственият резултат е бягството на Аморато дела Торе, син на Гуидо дела Торе.

След като се отказва от намерението да превземе Монца, Лудвиг IV се насочва към Милано, което е още по-добре укрепено. И тази обсада се проваля. Изоставен от повечето гибелински господари, с изключение наКангранде I дела Скала, императорът решава да прекрати кампанията и се оттегля в Павия. На 23 септември той потвърждава имперския викариат на Ацо Висконти, брат на Лукино, отменяйки привилегиите и феодите, раздадени през предходните две години, след което се завръща в Германия.

Провалена обсада на Верона

Мастино II дела Скала

През април 1337 г., след нападението на Мастино II дела Скала срещу Венеция, Ацо Висконти свиква съвещание с участието на Гонзага, Есте и други ломбардски господари. Решено е не само да не се оказва подкрепа на Мастино, но и да бъде събрана обща армия за водене на война срещу него. Командването на 300 милански конници е поверено на Лукино Висконти, който се отправя към Верона, за да започне обсадата.

Мастино II приема предизвикателството и двамата се договарят за сражение на 26 юни. Малко преди битката Лукино научава, че германските наемници в неговата армия възнамеряват да го предадат. В момента на сблъсъка те преминават на страната на Мастино, принуждавайки Лукино да се оттегли към Мантуа и да изостави по-голямата част от обоза. Обсадата на Верона се проваля. Въпреки това Ацо Висконти успява тайно да вкара част от войниците си в Бреша, които отварят портите и позволяват на останалата армия да влезе. Старият и новият град са превзети за кратко време, но мощната крепост устоява до 13 ноември.

Битка при Парабиаго

През януари 1339 г., след помирението със Скалиджери и Венеция, Ацо Висконти освобождава всички швейцарски и германски наемнически части. Това насърчава Лодризио Висконти да предприеме опит за сваляне на миланското управление. С подкрепата на Мастино II дела Скала той започва да набира наемници, формирайки Компанията на Св. Георги – една от първите организирани наемнически дружини в Италия. Тя включва около 7500 конници, 800 пехотинци и 200 арбалетчици. Командването ѝ вероятно е поверено на Раймонд от Гивер, наричан „Малерба“, на Конрад фон Ландау, наричан „Граф Ландо“ от италианците, и на Вернер фон Урслинген, които през следващите години се превръщат в ключови фигури в множество въоръжени конфликти.

Лодризио настъпва към Милано, опустошавайки провинцията на Бреша и Бергамо. На 9 февруари той преминава река Ада близо до Риволта и побеждава гарнизона, командван от Пинала Алипранди. След това се придвижва през Чернуско, Сесто и Леняно, и, достигайки земите си в Сеприо, събира неплатените по време на изгнанието му данъци, за да финансира войската си. Насилието, извършвано от наемническите му части, принуждава множество жители от околните райони да търсят убежище в Милано. Поради изоставянето на мелниците и нивите снабдяването с храна в града се затруднява.

Ацо Висконти започва да събира войска, като задачата се оказва лесна: множество милански граждани – както благородници, така и обикновени жители – се записват доброволно, решени да се противопоставят на жестокостите на чуждата наемническа армия. Той търси и подкрепата на съюзните господари. Командването на събраните сили е поверено на Лукино Висконти, докато самият Ацо, страдащ от подагра, остава в Милано, за да защитава града с гарнизон от около 700 души.

Лукино разполага основната част от войската в Нервиано, като нарежда на авангарда да заеме позиции в Парабиаго, а на ариергарда – да се установи в Ро. По-малки контингенти са изпратени в още три–четири близки села. Обилните снеговалежи през предходните дни обаче затрудняват изграждането на стабилни лагери и усложняват разполагането на войските.

На разсъмване на 21 февруари, въпреки силния снеговалеж, Лодризио Висконти напуска Леняно, решен да предизвика решително сражение, тъй като приходите от данъците в Сеприо се оказват недостатъчни за поддържането на неговата наемническа армия. Той разделя силите си на три части, които се насочват към Парабиаго и нападат града изненадващо от три различни посоки. Там се намира авангардът на миланската армия – около 2000 пехотинци и 800 конници под командването на Райналд фон Лонрих, почти всички германски наемници. Въпреки че е застигнат от изненада, тъй като много войници още спят, Лонрих успява бързо да реорганизира силите си и да организира упорита отбрана, която продължава до обяд. Тогава той преминава в контраатака с 300 конници, придружен от Джовани Висконти, наричан „Джованоло“ (син на Верчелино Висконти). В хода на сражението повече от 2000 пехотинци и 500 конници от войската на Лодризио са убити или принудени да бягат.

Преди да достигне основния лагер, Лукино Висконти посвещава в рицарско звание няколко благородници, за да повиши морала на войската. След това, с бойния вик Miles Sancti Ambrosii, миланците атакуват. Мнозина се отличават в битката, сред тях Антонио Висконти – извънбрачен син на Матео, който след като поваля множество противници, пленява едно от знамената. Въпреки проявената доблест, миланските сили постепенно отслабват. След дълги часове на сражение Лукино е свален от коня, ранен, съблечен и вързан за дърво, докато войската му започва да отстъпва към Нервиано.

Преди да достигнат Нервиано, от Милано пристигат подкрепления – 300 савойски конници под командването на Еторе да Паниго и ферарски отряд, воден от Бранделизио да Марано. Миланската армия се реорганизира, освобождава Лукино и се връща в настъпление срещу Компанията на Св. Георги, чиито войници, изтощени от битката, са разкъсали редиците си и грабят Парабиаго. В кратко сражение миланците постигат решителна победа и пленяват Лодризио заедно с двамата му сина – Амброджо и Джаното. Лодризио е затворен в замъка „Сан Коломбано“ в Сан Коломбано ал Ламбро.

Според по-късна легенда победата е постигната благодарение на чудотворната поява на Свети Амвросий, който се явява на бял кон и с камшик в ръка всява ужас сред враговете. В знак на благодарност миланците организират шествие до базиликата на светеца и издигат църква на мястото на явлението. Постановено е ежегодно, на датата на битката, да се извършва шествие от Милано до тази църква – традиция, която се запазва до времето на архиепископ Карло Боромео през XVI век.

На 16 август племенникът на Лукино – Ацо Висконти – умира на едва 32-годишна възраст, вероятно вследствие на усложнения от подагра.

Господар на Милано

На 17 август 1339 г. Генералният съвет на Милано се събира, за да избере новия господар на града. Изборът пада върху Лукино Висконти и брат му Джовани, епископ на Новара, който на практика предоставя управлението изцяло в ръцете на Лукино. В стремеж да укрепи авторитета си и да спечели подкрепата на населението, Лукино освобождава гражданите от плащането на всички просрочени глоби, натрупани до деня на избирането му, с изключение на тези, извършили особено тежки престъпления.

През 1340 г. Генералният съвет на Милано, както и съветите на Павия, Комо, Новара и Верчели, упълномощават Гуидото дел Каличе да води преговори с папството за премахване на отлъчването от Църквата и запрещението. На следващата година санкциите са отменени. В замяна миланците се задължават да не признават нито един император, освен ако той предварително не бъде одобрен от папата, и да останат верни на Църквата.

Същата година в Милано се провежда първият известен турнир. Победител е Бруцио Висконти – подест на Лоди и извънбрачен първороден син на Лукино, получава като награда червено кадифено платно на стойност 40 флорина.

Превземане на Белинцона и Локарно

През 1340 г. родът Руска, укрепил се в замъка Белинцона (в дн. Кастелгранде), прави опит да си върне Комо, като кани император Лудвиг IV Баварски да се завърне в Италия. Още през 1333 г. Руска търсят помощ от Ацо Висконти, след като Бенедето да Азинаго – архиепископ на Комо, назначен от папа Йоан XXII – се опитва да превземе града и да прогони Валериано Руска, избран от местното население. Ацо се съгласява да се намеси, но поставя условие: да получи Сеньория Комо в замяна на Белинцона.

Лукино Висконти не може да допусне ново слизане на германския император в Италия и в края на февруари 1340 г. изпраща армия да обсади Белинцона. В операцията са използвани единадесет требушета, които бомбардират стените непрекъснато, ден и нощ. На 1 май, убедени, че императорска помощ няма да дойде, Руска се предават. Животът им е пощаден, но Белинцона преминава под властта на Висконти.

През 1341 г. Лукино предприема настъпление срещу Локарно по суша и вода. Десетки кораби от флотата на Висконти са изтеглени по река Тичино, а за нуждите на операцията са построени още шест специални кораба, наричани ganzerre. Поради силните течения те са транспортирани по суша до бреговете на езерото Локарно и след превземането на града са използвани повторно по река По. Въпреки укрепленията си, Локарно пада сравнително бързо. Местните благородници са депортирани в Милано, а за да затвърди властта си, Лукино нарежда да бъде построен замък и оставя гарнизон в града.

Конспирация на Франческо Пустерла

Военните успехи на Лукино Висконти и жестът на благосклонност, който той проявява непосредствено след избирането си, не са достатъчни, за да спечелят симпатиите на народа и част от миланската аристокрация. Характерът му, изграден на бойното поле, е суров и сприхав; той е склонен към тираничност, пренебрежение към съветниците и държание, възприемано като надменно, което поражда недоволство.

Според хрониста от XIV век Пиетро Адзарио Лукино започва да проявява нежелано внимание към своята братовчедка Маргарита Висконти, дъщеря на Уберто Висконти – брат на баща му Матео I. Маргарита е съпруга на Франческо Пустерла, един от най-богатите и влиятелни благородници в Милано, известна и със своята красота. Оскърбен, Пустерла търси съюзници сред недоволните милански благородници, включително кондотиерите Пинала и Мартино Алипранди, Калцино Торниели, Бороло да Кастелето, както и Матео, Галеацо и Бернабо Висконти – тримата синове на покойния брат на Лукино, Стефано.

Пустерла се обръща и към брат си Дзурионе, който от своя страна се опитва да привлече Алпиноло да Казате. Алпиноло обаче разкрива заговора на брат си Раменго да Казате, а Раменго уведомява Лукино Висконти в замяна на гаранция за имунитет за Алпиноло. Узнавайки за разкритията, Пустерла събира колкото може от богатството си и бяга в Авиньон.

Лукино нарежда Маргарита да бъде затворена и подлага някои от заговорниците на изтезания, за да бъдат разкрити подробности за конспирацията. Въпреки това той не предприема незабавни действия срещу племенниците си, вероятно поради липса на достатъчно доказателства или защото предпочита да запази възможността за бъдещо отмъщение.

За да залови Франческо Пустерла, Лукино Висконти се сприятелява с един от неговите приближени и инсценира прогонването му от Милано. Приближеният заминава за Авиньон, където е приет от Пустерла и започва да действа като шпионин в полза на Лукино. След това Лукино изпраща на Пустерла няколко фалшиви писма, подписани от Мастино II дела Скала, в които го предупреждава да напусне Авиньон, тъй като там имало хора, враждебно настроени към него. Пустерла се поддава на измамата и отплава към Порто Пизано, където е арестуван и отведен в Милано. Той е признат за виновен и осъден на обезглавяване заедно с двамата си сина. Екзекуцията се извършва на площада на Бролето Нуово. Останалите заговорници получават различни наказания: някои, като Алипранди, са обезглавени; други са подложени на мъчения; трети са глобени, като имуществото им е конфискувано. Само конфискуваните богатства на Пустерла възлизат на около 200 000 златни флорина.

Войни с Пиза и Ферара

През лятото на 1341 г. пизанците искат военна помощ от Висконти за войната си срещу флорентинците. Лукино изпраща 2000 конници под командването на Джовани Висконти да Оледжо в замяна на 50 000 флорина. На 2 октомври се разразява битката при Сан Кирико: флорентинците първоначално успяват да разгромят миланската кавалерия и да пленят Джовани, но контраатаката на пизанците, както и пасивността на конницата, водена от Джовани дела Валина, обръщат изхода на сражението.

През същия период Лукино оказва военна подкрепа и на рода Гонзага, както и на Маркграфство Салуцо, където неговата племенница Ричарда е съпруга на Томас II. През същата година градовете Бобио и Асти доброволно признават властта му. Асти обаче е под анжуйска власт и преминаването му към Висконти предизвиква недоволството на папа Бенедикт XII.

На 6 юли 1342 г., след единадесетмесечна обсада, пизанците, подкрепени от миланските сили, влизат в Лука. Още през 1341 г. Лукино установява фактически протекторат над Павия, управлявана от гибелинския род Бекария, благосклонен към Висконти. Това му осигурява военната подкрепа на павийците, които разполагат със силен речен флот

На 23 март е сключено тригодишно примирие между Висконти и Гонзага от една страна, и Скалиджери, Есте и Болоня от друга.

През март 1344 г. Лукино изпраща войска срещу Пиза, за да накаже града за отношението му към Джовани Висконти да Оледжо и за прогонването на синовете на Кастручо Кастракани от Лука. На 5 април миланците побеждават пизанците при Ротая, осигурявайки си Луниджана и няколко замъка. След това те се оттеглят от Пиза поради чумата. През 1345 г. пизанците са принудени да поискат мир, в който се задължават да плащат по 80 или 100 хил. флорина на Висконти и да му дават по 1 параден кон и 2 – 3 сокола всяка година.

На 6 декември 1345 г. миланските и мантуанските войски побеждават армията на Есте при Ривалта близо до Реджо, пленявайки множество благородници. Родът Есте е закупил Парма без съгласието на Милано, което води до продължителни сблъсъци. През 1346 г., след като Скалиджери преминават на страната на Висконти, Есте са принудени да продадат Парма за 60 000 флорина.

В началото на 1347 г. Лукино изпраща подкрепления в Тренто в помощ на Карл IV Люксембургски, който превзема Белуно и Фелтре и побеждава Лудвиг V Баварски. Малко след смъртта на Лудвиг V Карл IV е признат от всички за нов крал на Германия.

Заговор на синовете на Стефано Висконти

Галеацо II Висконти

На 4 април 1346 г. третата съпруга на Лукино – Изабела Фиески – ражда близнаци: Лукино Новело и Джовани. Техният тържествен кръщелен обред се състои на 10 септември и преминава с голяма помпозност. Сред присъстващите са видни личности като Обицо III д’Есте, Джовани II от Монферат, Кастелино Бекария – господар на Павия, и Остазио I да Полента – господар на Равена.

Матео II Висконти

През 1347 г. Лукино разрешава на съпругата си Изабела Фиески да извърши поклонение в базиликата Сан Марко във Венеция, в изпълнение на обет, който тя дава предходната година по повод раждането на близнаците. Тя е придружена от разкошно шествие, включващо рицари от всички градове, подчинени на Сеньория Милано, сред които и наскоро анексираните Алесандрия и Тортона. Начело на рицарите е Матео II Висконти – син на покойния брат на Лукино, Стефано. Шествието напуска Милано на 29 април, прекарва първата нощ във Ваприо, преминава през Бреша и пристига във Венеция навреме за празника Възнесение Господне.

Бернабò Висконти

През втората половина на 1347 г. племенниците на Лукино – Матео, Галеацо и Бернабò, които вече са участвали в заговора на Франческо Пустерла, организират нов опит за сваляне на господаря на Милано. Галеацо е допълнително компрометиран от подозрения за любовна връзка със съпругата на Лукино, Изабела Фиески. Този път Лукино реагира решително и изпраща тримата в изгнание извън Ломбардия.

На Матео е позволено да намери убежище в Морано, в Маркграфство Монферат, благодарение на застъпничеството на рода Гонзага – родът на съпругата му Джильола. Галеацо заминава за Фландрия при своя приятел, графа на Ено (Хегенау). Бернабо първоначално се оттегля в Савоя, а през 1348 г. се присъединява към двора на френския крал Филип VI във Фландрия. И Галеацо, и Бернабò вероятно участват в някои военни кампании във Фландрия, Франция и Германия, където имат възможност да се отличат.

През 1349 г. Лукино успява да постигне отлъчването на Галеацо и Бернабò от Църквата. Тримата му племенници остават в изгнание до смъртта му през същата година.

Кампания срещу Гонзага

Между лятото на 1347 и зимата на 1348 г. Лукино Висконти, в съюз с Джовани II от Монферат и Томас II от Салуцо, започва война срещу граф Амедей VI Савойски. В хода на кампанията той успява да превземе Алба, Мондови, Кунео и Кераско. По-късно, вероятно за да ограничи разширяването на Монферат или поради лични причини, Лукино отправя заплахи към маркиза на Монферат, който напуска Милано, оставяйки в града провизии, коне и свои приближени. С този акт Лукино си навлича враждебността на рода Гонзага – верни съюзници на Монферат.

След като Гонзага отказват да върнат окупираните от тях територии в областите Бреша и Кремона, Лукино изпраща срещу тях армия под командването на Андреото Марлиани и Социо да Бицоцеро. Тя успява да превземе Казалмаджоре и Сабионета и да обсади Боргофорте. По-късно войската получава подкрепления от родовете Скалиджери и Есте. Въпреки това на 30 септември Гонзага успяват да изненадат маршируващите войски на Висконти и да ги разпръснат, с което кампанията приключва без окончателен успех.

През 1348 г. Лукино завладява Гави, Волтаджо и няколко околни селища. В края на годината или в началото на 1349 г. той изпраща сина си Бруцио, заедно с Райналдо дели Асандри от Мантуа и Франческо Кристиано от Павия, да обсадят Генуа. Обсадата е прекратена, когато в лагера пристига вестта за смъртта на Лукино Висконти.

Чумна епидемия

През 1347 г. Черната смърт, идваща от степите на Централна Азия, започва да опустошава Италия, поразявайки Генуа, Венеция, Пиза, Сицилия и Сардиния, и причинявайки смъртта на между 25% и 80% от населението. През 1348 г. епидемията достига и Милано. Първите случаи са регистрирани в три къщи, разположени близо до градските стени. По заповед на Лукино Висконти сградите са незабавно зазидани, а обитателите им оставени да умрат вътре – от чума или глад. Паралелно с това Лукино въвежда строг контрол върху всички стоки, влизащи в града.

Тези сурови и безпощадни мерки успяват да ограничат разпространението на болестта: епидемията засяга не повече от около 15% от населението на Милано – изключително нисък процент в сравнение с останалите италиански и европейски градове, с изключение на Краков и някои ррайони на Полша.

Смърт

На 24 януари 1349 г. Лукино Висконти умира на около 57-годишна възраст. Причината за смъртта му е предмет на различни тълкувания в изворите. Според историците от XV–XVI век Бернардино Корио и Паоло Джовио той е отровен от съпругата си Изабела Фиески, която – след скандала, предизвикан по време на пътуването ѝ до Венеция – вероятно се е страхувала от заплахата му да бъде изгорена на клада. Галвано Фиама (XIV век) твърди, че Лукино умира от продължително и изтощително заболяване, докато според Джовани да Бацано (XIV век) причината е чума.
Различни са и сведенията за мястото на неговото погребение. Пиетро Адзарио (XIV век) посочва църквата „Санта Мария Роса“ в Милано, докато Корио и Джовио твърдят, че е погребан в „Сан Готардо ин Корте“, където се намира и гробът на Ацо Висконти.

След смъртта на Лукино неговият брат Джовани Висконти става едноличен господар на Милано.

Брак и потомство

Жени се три пъти:

1. ∞ 1316 за Катерина Спинола († 1317), дъщеря на Оберто Спинола, генуезки патриций, от която има една дъщеря:

• Катерина Висконти, ∞ 6 юни 1342 във Флоренция за Бертолдо I д’Есте, съгосподар на Ферара, син на Франческо д'Есте, господар на Ферара и на Реджо, и на Орсина Орсини, от която няма деца.

2. ∞ 1318 за Изабела Фиески († сл. 1331), дъщеря на Карло Фиески – капитан на народа и патриций на Генуа, и на съпругата му Теодора, както и племенница на папа Адриан V, от която има една дъщеря и един син или двама сина-близнаци:

• Орсина Висконти (* 1343, † сл. 8 април 1404); ∞ вероятно за Балцарино Пустерла, патриций на Милано
• Лукино Новело Висконти (* 4 април или 24 август 1346, Милано; † 1399, Венеция). На 4 октомври 1356 г. е принуден от майка си да бяга от Милано в Генуа. Оттогава е постоянно преследван от братовчедите си и живее между Венеция и Фриули. Любовните авантюри на майка му са използвани след смъртта на баща му от племенниците Висконти, за да го прогонят от наследството; ∞ 1. във Венеция за Лудовика Адорно, дъщеря на дожа на Генуа Антониото Адорно и на съпругата му Виоланта Джустиниани 2. 1372 за Мадалена Строци от Флоренция († сл. 7 юли 1399).
• Джовани Висконти (* 4 април или 24 август 1346, † млад), вероятен

3. 1339 за Виоланта от Салуцо († сл. 1339), дъщеря на маркграфа на Салуцо Томазо I ина съпругата му Алоизия от Чева, от която няма деца.

Има и трима извънбрачни сина от неизвестни жени:

• Брицио или Бруцио Висконти († 1356 или 1357, Венеция), владетел на Тортона (1346 – 1347), подест на Лоди, поет и приятел на Петрарка;
• Борсо Висконти († сл. 1349);
• Форестино Висконти († сл. 1349).

Архитектурни творби, свързани с Лукино Висконти

По нареждане на Лукино Висконти са построени:

Cavallerizza, бивша Стара крепост на Замъка на Виджевано

Милано, проспект от XVIII век на средновековната Порта Романа с крепостта

• 1341: замъкът в Локарно и Старата крепост (Rocca Vecchia) на Замъка във Виджевано; укрепен е и съществуващият замък.
• 1341: мостът във Виджевано. Той е впечатляващ дървен мост над река Тичино – конструкция с дължина около една миля, снабдена с назъбени укрепителни елементи. Мостът е достатъчно широк, за да позволи преминаването на три каруци едновременно, а високите му арки дават възможност за преминаване на малки кораби. Той е подсилен с дървени кули и каменни укрепления в двата края и защитен с два подвижни моста. Смятан е за най-дългия дървен мост в Сеньория Милано. През 1356 г. е опожарен и разрушен от павийците.
• Около 300 мелници, предназначени да намалят риска от глад и други бедствия в Милано. Те функционират чрез система от тежести и противотежести и не изискват нито водна, нито вятърна енергия, което ги прави първите мелници от този тип в Италия.

Изглед към площад „Сан Джовани ин Конка“ (днешен пл. „Мисори“) в Милано през 18 век

• Рокета ди Порта Романа – укрепление, издигнато в близост до едноименната градска порта на Милано, отличаващо се с висока кула. Не бива да се бърка с цитаделата – замъка Сан Надзаро, построена по-късно от Бернабо Висконти от противоположната страна на вратата, към Ка Гранда.

• Дворецът при „Сан Джовани ин Конка“, по-късно известен като Ка ди Кан – внушителна резиденция, разположена в непосредствена близост до църквата „Сан Джовани ин Конка“ в Милано. По-късно е избрана за основна резиденция на Бернабо Висконти. Сградата разполага с четири ъглови кули и покрита лоджия с дължина около 500 брачи (прибл. 200–330 m) и ширина 10 брачи (прибл. 4,6–6 m), която, преминавайки над градските къщи, я свързва с Бролето Векио (днешен Кралски дворец на Милано).
• Крепостта, известна като „Портони ди Пиаца“, разположена в центъра на Пиаченца, на централна позиция между Цитаделата Фодеста и замъка Сант Антонино.

Вижте също

• Висконти
• Сеньория Милано
• Списък на владетелите на Милано

Източници

• Viscónti, Luchino, Dizionario Biografico degli Italiani online
• Luchino Visconti, Opac Regesta Imperii
• Giorgio Giulini, Memorie spettanti alla storia, al governo ed alla descrizione della città e della campagna di Milano nei Secoli Bassi, Milano, 1854.

Бележки

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Luchino Visconti (signore di Milano) в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​