Любов

Вижте пояснителната страница за други значения на Любов.

Любовта е чувство на дълбоко привличане и привързаност към друг човек или към нещо (например към животно, растение, шоколад, родината, знанието или някой спорт – тези употреби на думата могат да се третират и като използване в преносен смисъл). В българския език съществува синоним на думата „любов“ – „обич“, като трудно може да се определи ясна разлика и граница между двете понятия освен, че обичта е постоянството на любовта. Коренът люб е част и от други думи със свързано значение, като човеколюбие, любезност и любовник; по сходен начин – и в други езици, например (от гръцки език): философия - любов към знанието, стремеж към мъдрост; систематично изследване.^[1]

В по-общ смисъл любовта е чувство, характерно не само за хората. Например в чисто биологично-физиологичен аспект тя може да се изрази с грижата на родителския индивид към малките, както и в действията по тяхното създаване. Тя може да приема въобще множество форми, включително страст към нещо, романтична любов, семейна любов и любов между приятели. Любовта често се описва като мощна сила, която може да свързва хората и да създава силни емоционални връзки,^[2] включително между хора и домашни любимци.

Биология и физиология

Биологичните модели на секса при бозайниците разглеждат любовта като инстинкт, подобен на глада или жаждата.^[3]

Хелън Фишър – водещ експерт в областта на любовта, разделя обичта на три отделни, частично сливащи се етапа: страстно желание, привличане и обвързване. Страстното желание (наричано още и лъст) демаскира хората за другите, романтичното привличане окуражава хората да фокусират енергията си върху съвкуплението, а обвързването включва толериране на партньора.

Страстното желание е първоначалното сексуално желание, което поощрява съвкуплението и включва увеличено произвеждане и секретиране в кръвта на тестостерон (при мъжете) и естроген (при жените). Ефектът от тези хормони рядко трае повече от седмици или месеци.

Привличането е по-индивидуално и романтично желание към специфичен кандидат за съвкупление. Привличането се развива от първичното сексуално желание, като обвързване към отделна личност. Скорошни изследвания в неврологията показват, че когато хората се влюбват, мозъкът последователно секретира определени вещества, включително феромони, допамин, норадреналин и серотонин, чието действие е подобно на амфетамините, стимулирайки центъра за удоволствие в главния мозък, което води до ускорено сърцебиене, загуба на апетит и сън и силно усещане на вълнение. Изследванията показват, че този етап по принцип има продължителност от половин до три години.^[4]

Предвид това, че етапите на страстното желание и привличането са временни, се налага въвеждането на дефиниция за трети етап – за дългите връзки. Обвързването представлява връзката, която поощрява любов, продължаваща много години и дори няколко десетилетия. Обвързването често е базирано на брак или раждане на деца, а ако става въпрос за приятелство – на пример на общи интереси. Това се свързва с по-високите нива на веществата окситоцин и антидиуретичен хормон (вазопресин) в сравнение с тези при кратките връзки.^[4] Енцо Емануеле и неговите съдружници съобщават, че протеиновата молекула, позната като фактор за нервен растеж (ФНР), е в по-големи количества, когато хората се включват за пръв път и постепенно се връща до нормалните количества в разстояние на една година.^[5]

Религия и изкуство

Основна статия: Любов (христианска добродетел)

В религиите любовта може да бъде нещо повече от чувство, екстатично изживяване или опит. В много от тях, включително във вярванията на древните гърци и римляни, в християнство и в исляма, любовта се отъждествява с някое от основните божества или с единствения почитан бог. Тя може да се счита и за основно тяхно качество, управлявана от тях част от реалността и важна част от (взаимо)отношенията им към и с хората и света (от своя страна – техни творения и/или намиращи се под тяхна власт и опека). Бог Ерос (у римляните отъждествяван с Купидон/Амур) е сред изначалните древногръцки божества и е представян, като син на богинята на любовта Афродита/Венера. Друго известно любовно божество е акадската и вавилонска богиня Ищар.

Любовта заема важна роля в религиозните вярвания и практики (например в погребалните практики и в тайнствата). Религиите, включително юдаизмът в „Стария завет“ разглеждат често (но невинаги, например не и в „Песен на песните“) еротичните любовни отношения, като грях и прелюбодеяние, включително и тогава, когато са между съпрузи, но се отклоняват от определени норми. От друга страна те говорят и за интерперсоналната любов, както е в християнството, например – за любовта към ближния (по-специално в интерпретацията, дадена ѝ от Исус Христос, който подчертава, че понятието „ближен“ може да се възприеме и съвсем превратно – в притчата за добрия самарянин), но също и за любовта към Бога и божественото, към мъдростта и т.н. Друг пример в това отношение са конфуцианските учения по тези и сходни въпроси.

В будизма и индуизма кама (на санскрит; това е името и на индуското божество на любовта и удоволствието, оттук заглавието на известния древноиндийски трактат на тема любовното изкуство „Кама Сутра“) е чувствената, сексуалната любов, тя се възприема, като пречка към пътя на просветлението, тъй като е себична, но и като една от основните цели и ценности на човешкия живот. Каруна е състрадание и милост, която намалява страданието на другите, тя е считана за комплементарна на мъдростта и за необходима за просвещението. Адвеша и метта са доброжелателната любов, която е безусловна и изисква изключително себеприемане. Тя е твърде различна от обикновената любов, която обикновено е свързана с привързаността и секса – неща, които рядко съществуват без наличие на собствен интерес. Вместо това будизмът утвърждава, като добро, най-вече неангажираността със собственото си щастие (в текущия живот, който се разглежда и като един вид илюзия и измама на ума и сетивата) и неегоистичния интерес към положението на другите.^[6] Идеалът за бодхисатва в будизма на школата Махаяна (едно от основните разклонения на тази религия, редом с Хинаяна) включва пълното себеотрицание на човека, за да може той да поеме бремето на страдащия свят (светът на кармата), избавлението (излизането от кръговрата самсара) или облекчаването, от което фактически се явява благополучният завършек на т.нар. среден път. Най-силната мотивация на човека, за да поеме по духовния път на бодхисатва, е идеята за спасението в рамките на неегоистичната, алтруистична любов към всички живи същества.

Различни отсенки на понятията за любовта се илюстрират и в езика и стават предмет на разнообразни форми на разнообразни изкуства. Например в състава на християнската лексика има няколко гръцки думи за любов, които обичайно се отнасят към християнските среди:

Агапе. В Новия завет агапе е щедра, неегоистична, алтруистична, безусловна. Това е родителската любов, видяна като даряваща добро по света, това е начинът, по който се възприема, че Бог обича човечеството, и любовта, която християните се стремят да имат към другите.
Филия. В Новия завет филия е човешкият отклик към нещо, което се възприема като възхитително. Също познато като „братска любов“.
Ерос (сексуална любов) – една от двете други думи за любов в гръцкия език – никога не се употребява в Новия завет, а сторге (любов на дете към родител) се среща само в съставната филосторгос (Римляни 12:10).

Темата за любовта е застъпена и на други места в Новия завет, а особено – в Евангелието от Йоан, но ценността ѝ е описана най-добре в „Първо послание на свети апостол Павел до коринтяните“, където авторът дава едно универсално определение за любовта, вместо да е пречупена през личностния егоизъм на всеки отделен индивид, и я описва като изява на добродетели и извор на блага, същевременно противопоставяна по значение на някои всеобщо ценени и разпространени неща, оценявани по смисъла на долното по-скоро като суета:

„	Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам ще бъда мед що звънти, или кимвал, що звека.	“
1 Кор. 13, 1

„	Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли.	“
1 Кор. 13, 4 – 5

Древният писател посочва определена градация на духовността и добродетелността, в която братолюбието и любовта имат върховна позиция, като самата любов би могла да се отъждестви с Исус Христос, така че да се онагледи убеждението, че само вярата и упованието в него не са достатъчни за приближаването на човека до Рая:

1:5 то по самата тая причина положете всяко старание и прибавете на вярата си добродетел, на добродетелта си благоразумие.

1:6 на благоразумието си себеобуздание, на себеобузданието си твърдост, на твърдостта си благочестие.

1:7 на благочестието си братолюбие, и на братолюбието си любов.
1:8 Защото ако тия добродетели се намират у вас и изобилстват, те ви правят да не сте безделни, нито безплодни в познанието на нашия Господ Исус Христос.

В края на посланието (утвърждавайки любовта, като висша добродетел, с решаващо значение за спасението на душата, духовното прераждане, доброто християнско възпитание и връзката със Светата Троица) казва и:

„	А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.	“
1 Кор. 13, 13

Философия и психология

Основна статия: Любовта в трудовете на Фром

Любовта е дълбоко чувство, което се споделя от близки, влюбени и такива, които имат интимни отношения. В психологически план тя е силната привързаност към друг човек, индивид, а в социален – е необходимост от (личностен, когато е за хората) контакт. В личните взаимоотношения любовта може да се изразява чрез добронамереност, състрадание и разбиране, грижа, чувство на привързаност, симпатия (симпатията е благосклонност и насърчителност в отношението към другия), привличане – в някои случаи като при влюбените – произлизащо или съпътствано и от сексуалното привличане. Най-общо това е потребността на човек да бъде всеотдаен към друг човек; това може да включва и склонност към саможертва и себеотрицание, тъй като хората поставят нуждите и желанията на своите близки пред своите собствени.

Едно от най-добрите обяснения на любовта е дадено от Ерих Фром (посветил една от книгите си на любовта: „Изкуството да обичаш“). Той казва:

„

Любовта не е само чувство, защото чувствата рано или късно умират, по своята същност тя е действена, тоест действие, изкуство, което повечето хора си мислим, че владеем, но не е така.

“

Фром формулира тезата си за любовта като отговор на проблема за човешкото съществуване:^[7]

„

Любовта е единственият начин да се постигне единение на базата на равенството и така да се спасим от непоносимото чувство за самота и безсилие.

“

Съществува и терминът „платонична любов“^[8], (по името на древногръцкия философ Платон; не съвпада с платонизма – философското течение, на което е основател) характеризираща се с изпитването на „любовни чувства“ от половозрели индивиди, необвързани от родителски или роднински връзки при липсата на сексуален контакт.