Любомир Левчев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Любомир Левчев
български поет

Роден
29 април 1935 г. (82 г.)
Националност Флаг на България България
Професия журналист, администратор, издател
Литература
Период От 1957
Жанрове стихотворение, поема, есе, мемоари
Направление Априлско поколение
Известни творби „Недопустимост“
Награди Димитровска награда (1972)
„Пеньо Пенев“ (1984)
Рицар на поезията
на Френската академия (1985)
„Мате Залка“
и „Борис Полевой“ – Русия (1986)
„Фернандо Риело“ (1993)
„Христо Г. Данов“ (2008)
„Златен венец“
на Стружките вечери на поезията (2010)
Политика
Партия Отечествен фронт, БКП
Депутат VI НС   VII НС   VIII НС   IX НС   
Семейство
Съпруга Дора Бонева
Деца Владимир и Марта

Уебсайт Страница в IMDb

Любомир Спиридонов Левчев е български поет и писател, член на ЦК на БКП[1], народен деятел на изкуството и културата. Баща е на поета Владимир Левчев и на художничката Марта Левчева.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 29 април 1935 г. в Троян. Завършва гимназия в София и висше образование в Софийския университет „Климент Охридски“, специалност „Библиография и библиотекознание“ към Философско-историческия факултет. Член е на БКП от 1961 г. Като ученик и студент е секретар на Комсомолското дружество. От 1959 до 1963 г. е инструктор в ЦК на ДКМС.

Първата му книга „Звездите са мои“ е издадена през 1957 г., а общо 58 негови книги са преведени в 36 страни. Автор на три романа и на сценарии за филмите „Мълчаливите пътеки“, „Гибелта на Александър Велики“ и „Сладко и горчиво“.

Работи в Радио София и вестник „Литературен фронт“.[2] От 1972 до 1975 г. е заместник-председател на НС на ОФ. По-късно е първи заместник-председател на Комитета за култура. Председател на Съюза на българските писатели от 1979 до 1988 г. Левчев е участник в близкото лично обкръжение на диктатора Тодор Живков, известно като „ловната дружинка“ и действащо като неформален съветнически щаб.[3] Член е на Президиума на НС на ОФ, на Световния съвет на мира и на Европейската академия за наука и изкуство.[4] От 1991 г. е собственик на издателска къща „Орфей“, издаваща стихосбирки и едноименно списание.

Признание и награди[редактиране | редактиране на кода]

Международни
  • Златен медал за поезия на Френската академия и носител на званието Рицар на поезията (1985);
  • Медал на Асоциацията на венецуелските писатели (1985);
  • Награди „Мате Залка“ и „Борис Полевой“ – Русия (1986);
  • Голяма награда на института „Александър Пушкин“ и Сорбоната (1989);
  • Световна награда за мистична поезия „Фернандо Риело“[5] (1993);
  • Орден „Владимир Маяковски“, учреден от Съюза на писателите в Евразия и Съюза на писателите и преводачите в Русия, и Диплом на литературно-обществената премия „Да светиш винаги“ през 2009 г.[6]
  • „Златен венец“ на Стружките вечери на поезията (2010)[7]
В България

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

Поезия[редактиране | редактиране на кода]

  • „Звездите са мои. Стихотворения“ (1957)
  • „Завинаги. Стихотворения“ (1960)
  • „Позиция. Стихотворения“ (1962)
  • „Но преди да остарея. Стихотворения“ (1964)
  • „Пристрастия. Стихотворения“ (1966)
  • „Обсерватория. Стихотворения“ (1967)
  • „Рецитал. Стихотворения“ (1968)
  • „Стрелбище. Стихотворения“ (1971, 1974)
  • „Дневник за изгаряне. Стихотворения“ (1973, 1975)
  • „Звездопът. Поеми“ (1973)
  • „Свобода. Стихове“ (1974)
  • „Самосъд. Стихотворения из десет книги“ (1975)
  • „Изход. Стихове“ (1976)
  • „Поздрав към огъня. Стихове“ (1976, 1978)
  • „Откъс. Стихове“ (1980)
  • „Заклинания. Стихотворения“ (1981)
  • „Лък. Стихотворения“ (1983)
  • „Самосъд'83. Стихотворения из четиринадесет книги“ (1983)
  • „Работническа кръв. Стихотворения“ (1984)
  • „Бавен марш и други стихотворения“ (1984)
  • „Метроном. Стихове“ (1986)
  • „Седмата смърт. Стихове“ (1989)
  • „Отвъд. Стихотворения“ (1994)
  • „Небесен срив. Стихотворения“ (1996)
  • „Пръстен от пръст“ (1999)
  • „Селена“ (2001)
  • „Вечерен акт“ (2003)[17]
  • „Пепел от светлина“ (2005)[18]
  • „Окончания“ (2006)
  • „Кон със зелени крила“ (2009)
  • „Капризната игра на времената“ (2010)
  • „Седемдесет и седем стихотворения“ (2012)
  • „В невидимата кула“. Любовна лирика. ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2014.[19]

Автор е на текстовете на песните „Да те жадувам“ на рок група „Сигнал“ и „След любов“ по музика на Александър Йосифов, включена в албума „Борис Гуджунов '78“.

Проза, есеистика, мемоари[редактиране | редактиране на кода]

  • „Поетическото изкуство“ (1986)
  • „Убий българина. Роман“ (1988)
  • „Ти си следващият“ – роман (2001)
  • „Размисли за орфизма“
  • „Писма от Ада. Есета“. София: Стандарт, 2008, 262 с.
  • „Панихида за мъртвото време“ (2011)[20], [21], [22]

Отличия[редактиране | редактиране на кода]

  • 1977 г. – удостоен е със званието „Народен деятел на изкуството и културата“[23]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Протокол № 497 от 1 юли 1972 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП.
  2. Народни представители в Седмо народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1977, с. 260
  3. Груев, Михаил. Политическото развитие на България през 50-те – 80-те години на XX век. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 164.
  4. Народни представители в девето народно събрание на Народна република България, Изд. Наука и изкуство, 1987, с. 285
  5. The Fernando Rielo World Prize for Mystical Poetry, Thirty-First Annual Award – Rules ((en))
  6. „Левчев с орден „Маяковски“, plovdiv-online.com, 31 юли 2009.
  7. Поповска, Невена. Струга уште еднаш ќе ја празнува поезијата. // 19 август 2010. Посетен на 2010-08-19.
  8. „Лауреати на Националната литературна награда „Пеньо Пенев“, сайт на Дом-музей „Пеньо Пенев“ в Димитровград.
  9. Почетни доктори на Бургаския свободен университет, сайт на УниБИТ.
  10. „Президентът връчи ордени на Любомир Левчев, Недялко Йорданов и Александър Морфов“, сайт на Президентството, 1 март 2006
  11. Почетни доктори и професори на Университета по библиотекознание и информационни технологии
  12. Лауреати на нацоналната награда „Христо Г. Данов“ 2008, сайт на Министерство на културата на Р България, 14 юни 2008 г.
  13. „Любомир Левчев стана почетен гражданин на Смолян“, smolyandnes.com, 21 май 2010 г.
  14. „Любомир Левчев – почетен гражданин на Смолян“, в. „24 часа“, 22 май 2010 г.
  15. Решение № 243 по т. 49, обявено на 29.04.2015, сайт на Столична община.
  16. Дневен ред на заседанието на Столичния общински съвет, проведено на 23 април 2015 г., сайт на Столична община.
  17. Анахит Хачикян, Минирепортаж от премиерата на „Вечерен акт“ в НДК, в. „Култура“, 21 март 2003 г.
  18. Константин Еленков, „Поетът няма тайни от читателя“, рец. във в. „Дума“, 28 юни 2005 г.
  19. Марин Бодаков, „Ходене по буквите“, в. „Култура“, бр. 6 (2755), 14 февруари 2014 г.
  20. „Самотата е работилницата на поета“, интервю на Валерия Велева, в. „Стандарт“, 26 септември 2011 г.
  21. „Нито вълк, нито брат. Човек за човека е българин“, интервю на Пенчо Ковачев, в. „24 часа“, 19 ноември 2011 г.
  22. Аглика Георгиева, „Левчев се изповядва в „Панихида на мъртвото време“, в. „Новинар“, 26 септември 2011 г.
  23. Указ № 800 от 23 май 1977 г. Обн. ДВ. бр. 43 от 3 юни 1977 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Открийте още информация за Любомир Левчев в нашите сродни проекти:

Wikiquote-logo.png Уикицитат (цитати)
Произведения
Интервюта
За него