Максим Изповедник

Максим Изповедник
Роден	580 г. Византийска империя
Починал	13 август 662 г. Цигери, Грузия
Почитан в	Католически свят Източноправославен свят Англиканско съобщество Лутеранство
Празник	13 август (Западнохристиянски църкви) 21 януари (Източно православие)
Максим Изповедник в Общомедия

Максим Изповедник (на средногръцки: Μάξιμος ὁ Ὁμολογητής), известен също като Максим Богослов и Максим Константинополски е християнски монах, богослов и учен от VI - VII век.

В ранните си години Максим служи като държавен служител и е помощник на византийския император Ираклий. Впоследствие напуска политическия живот и се посвещава на монашеството. Изучава различни философски школи, включително платоновите диалози, трудовете на Аристотел и коментари на по-късни платоници като Плотин, Порфирий, Ямблих и Прокъл. Когато негов приятел започва да подкрепя христологическата позиция, известна като монотелитство, Максим се включва в спора. Той защитава халкидонската формула, според която Исус има както човешка, така и божествена воля.

Максим е почитан както в Католическата, така и в Източноправославната църква. Заради своите христологически възгледи той е преследван и след съдебен процес езикът и дясната му ръка са осакатени. Изпратен в изгнание, той умира на 13 август 662 г. в Цагери, днешна Грузия. Въпреки това неговото богословие е утвърдено от Третия Константинополски събор, а той е почетен като светец скоро след смъртта си.

Титлата „Изповедник“ означава, че Максим страдал за християнската вяра, но не е пряко убит заради нея. Неговият празник се чества на 13 август в Западната църква и на 21 януари в източноправославната традиция.

Живот

Много малко се знае за живота на Максим Изповедник преди участието му в богословските и политически конфликти, свързани с монотелитската криза. Много учени поставят под съмнение значителни части от маронитската биография на Максим, включително твърдението, че е роден в Палестина – често използван метод през VII век за дискредитиране на опоненти.

Изключителното образование, което Максим очевидно получава, едва ли би било възможно извън Константинопол, а вероятно само в Кесария или Александрия. Също така е малко вероятно човек от ниско социално положение, както твърди маронитската биография, да достигне до 30-годишна възраст позицията на протоасекретис (първи секретар) на император Ираклий – една от най-влиятелните длъжности във Византийската империя. По-вероятно е Максим да е от аристократично семейство и да е получил блестящо образование по философия, математика и астрономия. Въпреки това самият той признава в предговора на своето произведение „Ранни Амбигуа към Йоан“, че не е изучавал реторика, което се потвърждава от по-скромния му стил по византийските стандарти.

Максим напуска обществената сцена и се замонашва в манастира „Филипик“ в Хрисополис, град на отсрещния бряг на Босфора срещу Константинопол. По-късно е издигнат до игумен на манастира.

След като персите завладяват Анатолия, Максим избягва в манастир близо до Картаген. Там попадна под духовното наставничество на свети Софроний и започва задълбочено да изучава христологическите съчинения на Григорий Назиански и Псевдо-Дионисий Ареопагит. Според историка П. Шелдън Уилямс, постижението на Максим е в това, че успява да постави тези учения в рамките на аристотеловата логика, което съответства на духа на времето и намалява риска от неправилна интерпретация.

По време на дългия си престой в Картаген Максим продължава да пише богословски и духовни произведения. Радва на голямо уважение от страна на екзарха Григорий и епарха Георги.

Участие в монотелитския спор

Докато Максим се намира в Картаген, избухва спор относно разбирането на взаимодействието между човешката и божествената природа в личността на Исус. Този христологичен дебат представлява най-новото развитие на разногласията, започнали след Първия вселенски събор в Никея през 325 г. и засилени след Халкидонския събор през 451 г.

Максим Изповедник и неговите чудеса. Икона от Строгановското училище от началото на 17-ти век от Солвичегодск.

Монотелитизмът възниква като компромис между диофизитите и миафизитите, които смятат, че диофизитството не се различава съществено от несторианството. Монотелитите приемат халкидонското определение за ипостасното единство – че двете природи, божествената и човешката, са съединени в Христос. Те обаче твърдят, че Христос притежава само една воля – божествена, без човешка (терминът „монотелитизъм“ произлиза от гръцки и означава „една воля“).

Патриарх Сергий I Константинополски и Пир, приятел на Максим и негов наследник като игумен на манастира в Хрисополис, популяризират монотелитската позиция. След смъртта на Сергий през 638 г. Пир го наследява като патриарх, но скоро е свален по политически причини. По време на изгнанието си от Константинопол, той и Максим провеждат публичен дебат по въпроса за монотелитството. В присъствието на много северноафрикански епископи Максим защитава тезата, че Христос притежава както божествена, така и човешка воля. В резултат на спора Пир признава грешката на монотелитската доктрина, а Максим го придружава до Рим през 645 г.

Максим вероятно остава в римския манастир „Сан Саба“, тъй като присъства, когато новоизбраният папа Мартин I свиква Латеранския събор през 649 г. в Латеранската базилика. На събора 105 епископи осъждат монотелитизма в официалните актове, за които се предполага, че са написани от самия Максим.

Именно в Рим през 653 г. по заповед на император Констант II, който подкрепя монотелитството, папа Мартин и Максим са арестувани. Папа Мартин е осъден без съдебен процес и умира, преди да бъде изпратен в столицата на империята.

Процес и изгнаничество

Констант II (вляво) бие Максим заради отказа да приеме монотелитството. Миниатюра от Манасиевата хроника от XII век.

Отказът на Максим да приеме монотелитството води до това, че през 658 г. той е доведен в столицата Константинопол, за да бъде съден като еретик. В града монотелитството вече се радва на подкрепата както на императора, така и на патриарха на Константинопол. Въпреки натиска, Максим остава твърд защитник на диотелитската позиция и е изпратен в изгнание за още четири години. По време на процеса срещу него е обвинен, че е подпомогнал мюсюлманските завоевания в Египет и Северна Африка, но той категорично отхвърля тези обвинения като клевета.

През 662 г. Максим отново е изправен пред съд и отново е осъден за ерес. След процеса е подложен на жестоки мъчения – езикът му е отрязан, за да не може повече да изразява своето несъгласие, а дясната му ръка – отсечена, за да не може да пише. След това е заточен в областта Лазика или Колхида, в днешна Грузия, и е хвърлен в крепостта Шемарум, вероятно разположена близо до днешния град Цагери. Умира скоро след това, на 13 август 662 г.

Събитията около съдебните процеси срещу Максим са подробно описани от Анастасий Библиотекар.

Наследство

Заедно с папа Мартин I, Максим е реабилитиран от Третия Константинополски събор (680 – 681 г.), който постановява, че Христос притежава както човешка, така и божествена воля. С това решение монотелитството официално се обявява за ерес, а Максим посмъртно е оправдан.

Скоро след смъртта си, Максим започва да се почита като светец. Реабилитацията на неговите богословски възгледи го прави изключително популярен още в рамките на едно поколение, като разказите за чудеса, свързани с неговия гроб, допринасят за култа към него.

Той е сред последните християнски богослови, признати от както Православната, така и Католическата църква като Отци на Църквата. В енцикликата Spe Salvi (2007 г.) папа Бенедикт XVI го нарича „великият гръцки учител на Църквата“, макар да не е ясно дали папата има предвид, че Максим вече е обявен за „Учител на Църквата“, или просто го признава като такъв.

Теология

Максим Изповедник (мозайка)

Като последовател на Псевдо-Дионисий, Максим изиграва ключова роля в запазването и интерпретирането на по-ранната неоплатоническа философия, включително идеите на философи като Плотин и Прокъл. Неговата работа върху Псевдо-Дионисий Ариопагит по-късно е продължена от Джон Скот Ериугена по поръчка на Карл Плешиви.

Влиянието на платонизма в мисленето на Максим най-ясно се откроява в неговата богословска антропология. Той възприема платоническия модел на exitus-reditus (изход и завръщане), като учи, че човечеството е сътворено по Божи образ и че целта на спасението е възстановяването на единството с Бога. Този акцент върху обòжението (theosis) утвърждава значението на Максим в източното богословие, тъй като тези концепции винаги заемат важно място в източното християнство.

В христологията Максим твърдо защитава диофизитството, което за него е пряко свързано с обòжението. Според неговото разбиране за спасението, човечеството трябва напълно да се обедини с Бога. Това е възможно, защото първо Бог напълно се съединява с човечеството чрез въплъщението. Ако Христос не беше напълно човешки (например, ако имаше само божествена, но не и човешка воля), тогава спасението би станало невъзможно, тъй като човечеството не би могло напълно да се обòжи. В своите трудове Максим също защитава безусловността на Божественото въплъщение.

По отношение на спасението, Максим, подобно на Ориген и св. Григорий Нисийски, често е описван като привърженик на apocatastasis – учението за всеобщото възстановяване, според което всички разумни души в крайна сметка ще бъдат изкупени. Тази интерпретация остава спорна, но някои изследователи твърдят, че Максим споделя това убеждение с най-зрелите си ученици.

Творчество

• Ambigua ad Iohannem („Трудни пасажи, адресирани до Йоан“)
• Ambigua ad Thomam („Трудни пасажи, адресирани до Тома“)
• Capita XV („Петнадесет глави“)
• Capita de caritate („Глави за милосърдието“)
• Capita theologica et oeconomica („Глави по богословие и икономика“)
• Computus ecclesiasticus („Църковно изчисление“)
• Disputatio cum Pyrrho („Спор с Пир“)
• Epistulae I–XLV („Послания 1–45“)
• Expositio orationis dominicae („Тълкуване на Господнята молитва“)
• Expositio in Psalmum LIX („Тълкуване на Псалом 59“)
• Liber Asceticus („За аскетичния живот“)
• Mystagogia („Мистагогия“)
• Maximi Epistola ad Anastasium monachum discipulum („Писмо на Максим до монаха и ученик Анастасий“)
• Opuscula theologica et polemica („Малки богословски и полемични трудове“)
• Quaestiones et dubia („Въпроси и съмнения“)
• Quaestiones ad Thalassium („Въпроси, адресирани до Таласий“)
• Questiones ad Theopemptum („Въпроси, адресирани до Теопемпт“)
• Testimonia et syllogismi („Свидетелства и силогизми“)

Приписвани творби

Scholia – коментар върху по-ранните писания на Псевдо-Дионисий. Първото латинско издание на Балтазар Кордерий (Антверпен, 1634) приписва всички Scholia на Максим Изповедник, но авторството е под въпрос. Ханс Урс фон Балтазар (1940, 1961) приписва част от Scholia на Йоан Скифополски

Животът на Дева Мария – най-ранната пълна биография на Мария, майката на Исус. Това е приписвано произведение, но днес се смята, че не е дело на Максим Изповедник. Янковяк и Бут твърдят, че „нито една от характерните теми на Максим не се появява в Живота, а от своя страна нито една от централните теми на Живота не присъства в мимолетните размишления за Мария в автентичните му произведения“. Те също така отбелязват, че няма гръцки ръкопис, който да свидетелства за текста, няма доказателства, че ключови мислители, повлияни от Максим, са били наясно с Живота и че няма запис на съществуването му преди втората половина на X век.