Максим Пловдивски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Максим
български духовник
Максим Пловдивски, 1938 година. Източник: Държавна агенция „Архиви“
Максим Пловдивски, 1938 година. Източник: Държавна агенция „Архиви“

Роден
Починал
1 март 1938 г. (87 г.)
Максим Пловдивски в Общомедия

Максим е висш български духовник, митрополит на българската Скопска епархия от 1892 до 1894 (или 1895) година и митрополит на българската Пловдивска епархия от 1906 до 1938 година.[1][2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Роден е като Марин Пенчов Пелов на 14 септември в 1850 година в троянското село Орешак, тогава в Османската империя. Кръстен е на светското име на вуйчо си архимандрит Макарий, игумен на Троянския манастир.[3] Бъдещият епископ Максим Браницки му е племенник.[4] В 1858 година става послушник в Троянската обител.[5] Започва да учи при чичо си Спиридон, монах в скита „Свети Николай“.[6] След операция на окото, в 1862 година[7] продължава образованието си в училището в Орешак при Стефан Попдудев, а от учебната 1862 - 1863 година учи в Ловеч[8] при Манол Лазаров. Поради заболване от тифус се мести да учи в Сопот, където учи при Партений Белчев,[9] Михаил Радославов и Стефан Труфчев. В Сопот заедно попада под влияние на революционния комитет, начело с учителя Ганчо Попниколов, и участва в списването на ръкописния вестник „Остен“.[10] След разпространяването на един брой на „Остен“ всичките троянски ученици са принудени да избягат от Сопот и Марин Пелов се установява в скита „Свети Йоан Предтеча“ на Троянския манастир. През зимата на 1869 година продължава образованието си в Троян,[11] а след това от лятото се установява в Троянския манастир, където е четец и клисар.[12]

Член на Троянския революционен комитет[редактиране | редактиране на кода]

На 21 януари 1870 година в Плевен е ръкоположен за дякон от митрополит Доротей Софийски, който променя името му на Максим.[12] Служи като дякон, певец и учител в Троянския манастир до 1871 година, когато става учител в Клисура.[13]

Докато е монах, в Троянския манастир се образува революционен комитет, начело с архимандрит Макарий, в който влиза и Максим. Комитетът е заклет от Васил Левски, който често се укрива в манастира. През 1871 година Максим за една година става учител в Клисура, където служи и като дякон и също членува в революционния комитет от десетина души. Общува с Левски и Ангел Кънчев, които посещават градчето.[14] В 1872 година участва в комитетско събрание в Сопот с ръководителя на сопотския комитет Ганчо Попниколов и Левски.[15]

Дякон в Пловдивската митрополия[редактиране | редактиране на кода]

През май 1872 година в Клисура пристига митрополит Панарет Пловдивски, който харесва дякон Максим[16] и след края на учебната година на 1 юли 1872 година Максим постъпва на служба в Пловдивската митрополия.[17] Участва в обиколките на Панарет из Родопите, включително и в Ахъчелебийско, което е присъединено към Пловдивската екзархийска епархия. След това Максим служи като дякон в Екзархята в Цариград зедно с дяконите Василий, Иларион и архидякон Хрисант и взима уроци по френски при протосингела Йосиф. Като дякон на митрополит Панарет продължава обиколките из епархията.[18] В тежките месеци по време и след въстанието епархията остава под управлението на епископ Гервасий Левкийски,[19] а дякон Максим събира сведения за убийствата и насилията над българското население. Тези сведения са изпращани чрез руското консулство в Пловдив до Екзархията и до руското посолство в Цариград, след което попадат в европейските вестници „Дейли Нюз“, „Фигаро“ и други. С учителя в Робърт колеж Петър Димитров организира посещението в Пловдив на европейската комисия, която проучва положението в областта.[20] През есента на 1876 година оставането на дякон Максим в Пловдив става опасно и той е изтеглен от екзарха в Цариград,[21] където се включва в така наречената Народна комисия, начело с архимандрит Методий Кусев, обработваща събраните свидетелства в изложения до дипломатическите представителства и кореспондентите на европейските вестници в османската столица.[22] В началото на 1877 година заедно с архимандрит Методий разпраща съобщения до българските общини да не подписват благодарствени махзари за обявената от Мидхат паша Османска конституция.[23]

Студент в Русия[редактиране | редактиране на кода]

В 1877 година Феликс Каниц, който познава дякон Максим от Троянския манастир, му предлага стипендия за обучение във Виена,[24] но екзарх Антим не го пуска в Австрия с обещание, че ще го изпрати да учи в Русия.[25] В началото на 1877 година заедно с отец Георги Тилев заминава за Одеса,[26] след което постъпва във втори клас на Киевската семинария.[27] След избухването на Руско-турската война през лятото на 1877 година с дякон Иларион Ветовски заминават за фронта при Свищов като санитари.[28] През септември се връща в Киев.[29] Подобно на повечето представители на църквата Максим неодобрява приетата Търновска конституция, намирайки я за неподходяща за неразвитата българска нация. На Успение Богородично 1880 година чете в Троянския манастир реч против партизанството в страната, която е публикувана в „Марица“[30] и която разгневява лидера на либералите Драган Цанков.[31] С препоръчително писмо на Йосиф I Български до митрополит Платон Киевски е допуснат да разучи управлението на епархията.[32]

Секретар и протосингел на Екзархията[редактиране | редактиране на кода]

След завършването на семинарията през юни 1881 година Максим иска да продължи да учи в Духовната академия в Киев, но митрополит Панарет не му позволява, тъй като епархията се нуждае от уреждане и директора на просвещението на Източна Румелия Йоаким Груев го назначава за учител по Закон Божи в Пловдивската мъжка и в девическата гимназия.[33] В началото на учебната 1882/1883 година отново заминава за Русия, за да учи в Киевската духовна академия, но не го приемат, тъй като закъснява[34] и екзарх Йосиф го назначава за секретар на Екзархията. Опитва се да получи разрешение от екзарха да учи в Дрезден, но не успява. В края на август 1884 година[35] замества Методий Кусевич като протосингел на Екзархията.[36]

На 11 ноември 1884 г. е ръкоположен за презвитер от екзарх Йосиф в съслужение с Евстатий Пелагонийски и Синесий Стовийски.[37] През март 1885 година екзарх Йосиф го въвежда в чин йеромонах и архимандрит.[36]

Митрополит в Скопие[редактиране | редактиране на кода]

В 1892 година е ръкоположен за митрополит и застава начело на Скопската епархия, която възглавява от 1892 до 1894 година. Според някои източници подава оставка като скопски митрополит в 1895 година и след това 2 години е предстоятел на българската църква „Свети Стефан“ в Цариград.[38] В периода 1897 — 1906 година управлява Ловешката епархия.

Митрополит в Пловдив[редактиране | редактиране на кода]

От ляво надясно седнали: митрополитите Неофит Скопски, Максим Пловдивски, Неофит Видински, екзарх Стефан I Български и митрополит Иларион Сливенски; прави от ляво надясно: митрополитите Борис Неврокопски, Михаил Доростолски и Червенски, Паисий Врачански, Софроний Търновски и епископ Кирил Стобийски, главен секретар на Светия синод, 1937 г.
„Господине Председателю,
Въ т. 8 на посмъртното си завещание покойниятъ Пловдивски Митрополит Максим разпорежда да се дадатъ отъ неговитѣ лични средства и на читалището в с. Орѣшакъ, Троянско, четири хиляди лева.
Въ изпълнение на това разпореждане на блаженопочившия завещатель, молимъ, да ни изпратите квитанция за сума 4000 лева, за да Ви я изпратимъ.
Изпълнители на завещанието:
† Старозагорский Митрополитъ Павелъ,
† Драговитийский Епископъ Харитонъ,
† Браницкий Епископъ Максимъ,
Игуменъ на Троянския монастиръ Климентъ.“

От 1906 до смъртта си е пловдивски митрополит.[39]

Митрополит Максим е член на Светия Синод от 1913 година, а от 1921 до 28 март 1928 година е негов наместник-председател. Умира на 1 март 1938 година в Пловдив.[40]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7.
  2. Цацов, Борис. Архиереите на Българската православна църква: Биографичен сборник. Princeps, 2003. ISBN 9548067757. с. 227.
  3. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 7.
  4. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 8.
  5. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 9.
  6. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 10.
  7. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 12.
  8. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 13.
  9. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 14.
  10. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 15.
  11. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 16.
  12. а б Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 17.
  13. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 19.
  14. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 20.
  15. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 21.
  16. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 22.
  17. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 23.
  18. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 26.
  19. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 27.
  20. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 28.
  21. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 29.
  22. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 31.
  23. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 34.
  24. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 35.
  25. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 36.
  26. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 37.
  27. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 38.
  28. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 39.
  29. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 45.
  30. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 48.
  31. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 49.
  32. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 51.
  33. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 52.
  34. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 55.
  35. Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 56.
  36. а б Скопски и Пловдивски митрополит Максим. Автобиография. Спомени. София, ИК „Христо Ботев“, ИК „Вяра и култура“, 1993. ISBN 954-445-080-7. с. 57.
  37. Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 133.
  38. Темелски, Христо. Екзарх Йосиф I. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1995. с. 92.
  39. Куманов, Милен. Македония. Кратък исторически справочник. София, 1993. с. 159.
  40. Чернески, Чавде. Кой, как и защо разпиля и разпродава спастреното от книжовните имоти на българите в Македония и Одринско?. София, Авангард Прима, 2010. с. 58.
Теодосий скопски митрополит
(23 февруари 1892 – 1894)
Синесий
Антим Брегалнишки управляващ Ловчанската епархия
(6 февруари 1897 – 1 октомври 1906)
Климент Браницки
Натанаил пловдивски митрополит
(1 октомври 1906 – 1 март 1938)
Кирил
     Портал „Македония“         Портал „Македония