Макс Фриш

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Макс Фриш
Max Frisch
ETH-BIB-Max Frisch-Com C20-015-023-001.jpg
Макс Фриш ок. 1974 г.
Роден 15 май 1911 г.
Починал 4 април 1991 г. (79 г.)
Националност Флаг на Швейцария Швейцария
Жанр роман, разказ, есе, драма
Дебютни работи „Юрг Райнхарт“ – роман (1934)
Уебсайт Страница в IMDb
Макс Фриш в Общомедия

Макс Фриш (на немски: Max Frisch) е швейцарски белетрист, есеист, драматург, журналист и архитект.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Лятна къпалня в Цюрих, проектирана от Макс Фриш

Роден е в Цюрих в семейството на архитект-строител. Отначало следва германистика. Но след като през 1933 г. в Германия на власт идва Хитлер, Фриш се изпълва с неудовлетворение към хуманитарните дисциплини, прекъсва следването си и става журналист на свободна практика. Пътува из Чехословакия, Унгария, Сърбия, Босна и Херцеговина, Далмация, Турция; обикаля пеш из Гърция и опознава нейните старини.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

През 1934 г. Макс Фриш публикува първата си книга – романа „Юрг Райнхарт“. Изживява мирогледна криза, решава да скъса с литературата и да се отдаде на „положителна“ професия. Така през 1936 г. Фриш започва да следва архитектура в Швейцарския политехнически институт, дипломира се и дълго време работи като квалифициран архитект. Междувременно за романа си получава авторитетната литературна награда Конрад Фердинанд Майер на град Цюрих (1938). И въпреки решението си да изостави литературата, продължава да пише и публикува първия си значителен роман „Мъчни хора“ (1943).

В Цюрихския драматичен театър е поставена и първата му пиеса-реквием „Ето че те отново пеят“ (1945). Следват драмите „Санта Крус“ (1946), „Когато войната свърши“ (1949), „Граф Йодерланд“ (1951) и големият му световен успех – комедията „Дон Жуан или Любовта към геометрията“ (1953).

Цюрихският драматичен театър

Слава на белетрист му донасят романите Щилер (1954), Хомо Фабер [1] (1957) и „Ще се нарека Гантенбайн“ (1964). През последните години на живота му вниманието привлякоха повестта му Монтаук (1975), драмата Триптих (1978), както и повестите Човекът се появява през холоцена (1979) и „Синята брада“ (1982).

В творчеството си писателят разглежда отчуждението на съвременния човек от света, от себеподобните и от самия себе си, загубата на индивидуалната самоличност и нравствени устои, като излага възгледите си на хуманист и моралист.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Проза[редактиране | редактиране на кода]

„Щилер“ (1954)
  • Jürg Reinhart. Eine sommerliche Schicksalsfahrt, Roman, 1934
  • Antwort aus der Stille, Erzählung, 1937
  • Blätter aus dem Brotsack. Geschrieben im Grenzdienst 1939, 1940
  • J'adore ce qui me brûle oder Die Schwierigen, Roman, 1943
  • Bin oder die Reise nach Peking, 1945
  • Tagebuch mit Marion, 1947
  • Tagebuch 1946 – 1949, 1950
  • Stiller, Roman, 1954 (Щилер)
  • Achtung: die Schweiz, Ein Pamphlet, 1955
  • Homo faber. Ein Bericht, Roman, 1957 (Хомо Фабер)
  • Mein Name sei Gantenbein, Roman, 1964
  • Öffentlichkeit als Partner, Reden und Essays, 1967
  • Erinnerungen an Brecht, 1968
  • Wilhelm Tell für die Schule, 1971
  • Tagebuch 1966 – 1971, 1972
  • Dienstbüchlein, 1974
  • Montauk, Erzählung, 1975 (Монтаук)
  • Wir hoffen. Rede zum Friedenspreis des Deutschen Buchhandels 1976, 1976
  • Der Mensch erscheint im Holozän, Erzählung, 1979 (Човекът се появява през холоцена)
  • Blaubart, Erzählung, 1982
  • Forderungen des Tages. Portraits, Skizzen, Reden 1943 – 1982, 1983
  • Schweiz ohne Armee? Ein Palaver, 1989
  • Schweiz als Heimat? Versuche über 50 Jahre, 1990

Драма[редактиране | редактиране на кода]

  • Santa Cruz. Eine Romanze, 1944/1947
  • Nun singen sie wieder. Versuch eines Requiems, 1946
  • Die Chinesische Mauer. Eine Farce, 1947
  • Als der Krieg zu Ende war. Schauspiel, 1949
  • Graf Öderland. Ein Spiel in zehn Bildern, 1951
  • Don Juan oder Die Liebe zur Geometrie. Eine Komödie in fünf Akten, 1953 (Дон Жуан или Любовта към геометрията, бълг. постановка 1979)
„Господин Бидерман и подпалвачите“ (1955)
  • Rip van Winkle. Hörspiel, 1953/1969
  • Herr Biedermann und die Brandstifter, 1955
  • Biedermann und die Brandstifter. Ein Lehrstück ohne Lehre. Mit einem Nachspiel, 1958
  • Die große Wut des Philipp Hotz. Ein Sketch, 1958
  • Andorra. Stück in zwölf Bildern, 1961
  • Zürich – Transit. Skizze eines Films, 1967
  • Biographie: Ein Spiel, 1967
  • Triptychon. Drei szenische Bilder, 1978 (Триптих)

Посмъртни публикации[редактиране | редактиране на кода]

  • Jetzt ist Sehenszeit. Briefe, Notate, Dokumente 1943 – 1963, 1998
  • Max Frisch/Friedrich Dürrenmatt. Briefwechsel, 1998
  • Max Frisch/Uwe Johnson. Briefwechsel, 1999
  • Im übrigen bin ich immer völlig allein. Briefwechsel mit der Mutter 1933, Berichte von der Eishockey-Weltmeisterschaft in Prag, Reisefeuilletons, 2000
  • Max Frisch. Journalistische Arbeiten 1931 – 1939, 2001
  • Max Frisch. Schwarzes Quadrat. Zwei Poetikvorlesungen, 2008

На български[редактиране | редактиране на кода]

  • Макс Фриш, Хомо Фабер. Роман. Превод от немски Венцеслав Константинов. Пловдив: Христо Г. Данов, 1973, 251 с.
  • Макс Фриш, Монтаук. Роман. Превод от немски Елена Николова-Руж. Варна: Георги Бакалов, 1977, 127 с.
  • Макс Фриш, Щилер. Роман. Превод от немски Венцеслав Константинов. Пловдив: Христо Г. Данов, 1978, 368 с.
  • Макс Фриш, Дон Жуан или любовта към геометрията, Комедия в 5 действия. Превод от немски Венцеслав Константинов. София: Народна култура, 1979, 124 с.
  • Макс Фриш, Дневници. Извлечения, Кн. 1 – 2, Превод от немски Маргарита Дилова. Варна: Георги Бакалов, 1979
  • Макс Фриш, Хомо Фабер. Роман. Превод от немски Венцеслав Константинов. Пловдив: Христо Г. Данов, 1981, 184 с.
  • Макс Фриш, Щилер. Роман. Превод от немски Венцеслав Константинов. Пловдив: Христо Г. Данов, 1982, 375 с.
  • Макс Фриш, Човекът се появява през холоцена. Повест. Превод от немски Венцеслав Константинов. София: Народна култура, 1984, 132 с.
  • Макс Фриш, Синята брада. Роман. Превод от немски Ива Илиева. София: Народна култура, 1985, 119 с.
  • Макс Фриш, Ще се нарека Гантенбайн, Роман. Превод от немски Емилия Драганова. София: Бард, 1993, 384 с.; София: Фама, 2009, 285 с.
  • Макс Фриш, Хомо Фабер. Роман. Превод от немски Венцеслав Константинов. София: П. К Яворов, 1995, 248 с. (ISBN 954-525-043-7)
  • Макс Фриш, Досие. Превод от немски Ангел Христов, Ерика Стойкова. Плевен: Lege Artis, 2000, 128 с. (ISBN 954-993-08-3)
  • Макс Фриш, Черен квадрат. Две лекции по поетика. Превод от немски Лилия Атанасова. Плевен: Lege Artis, 2010, 89 с. (ISBN 978-954-8311-04-5)
  • Макс Фриш, Щилер. Роман. Превод от немски Венцеслав Константинов. Плевен: Lege Artis, 2011, 548 с. (ISBN 978-954-8311-22-9)
  • Макс Фриш, Хомо Фабер. Роман. Превод от немски Венцеслав Константинов. Плевен: Lege Artis, 2012 (ISBN 954-9933-24-5)

Награди и отличия[редактиране | редактиране на кода]

наградата.

В чест на писателя град Цюрих учредява през 1998 г. литературната награда Макс Фриш.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Homo faber е философско понятие, което буквално означава „човек ковач“. Изведено е от сентенцията на Апий, цитирана от Салустий, „Faber est suae quisque fortunae!“ – „Всеки е ковач на своята съдба!“.
  2. Friedenspreis des Deutschen Buchhandels

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Тази статия се основава на материал, използван с разрешение.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Статии от Венцеслав Константинов