Манастир (дем Козлукебир)
- Вижте пояснителната страница за други значения на Манастир.
| Манастир Μοναστήρι | |
| — село — | |
  Манастир  Манастир  Манастир | |
| Страна |  Гърция |
|---|---|
| Област | Източна Македония и Тракия |
| Дем | Козлукебир |
| Географска област | Западна Тракия |
| Надм. височина | 700 m |
| Население | 79 души (2001) |
Манастир (на гръцки: Μοναστήρι, Монастири, катаревуса Μοναστήριον, Монастирион) е село в Гърция, разположено на територията на дем Козлукебир (Ариана), област Източна Македония и Тракия.
География
[редактиране | редактиране на кода]Селото е разположено западно от пътя Балдъран (Неа Санда) – Мерикоз (Кехрос), по южния склон на Голо било (800 m).
История
[редактиране | редактиране на кода]Манастир е старо българско село. Отбелязано е в османски документ за събиране на данък джизие, събиран от немюсюлмани, от 1614 г. с 35 домакинства.[1]
Според „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Манастир (Manastir) има 220 домакинства и 1085 българи.[2]
| Църковно-училищни и революционни дейци | |
|---|---|
| Име | Бележка |
| 1. Христо Макрелов | свещеник, от Чокманово |
| 2. Вълко Лапардоза | |
| 3. Стамо Михалев | |
| 4. Пею Тончев | |
| 5. Вълчо Пехливано | |
| 6. Димитър Стоянов Киречиев | |
| 7. Коста Манолев | |
| 8. Киро Хаджиев | |
| 9. Стою Андреев | |
| 10. Иван Черкезов | |
| 11. Васил Карастамов | учител |
| 12. Стою Карабаджака | |
| 13. Вълчо Куличев | |
| 14. Иван Палазът | |
| 15. Вълко Палазов | |
| 16. Киро Димчев | |
| 17. Киро Пулев | |
| 18. Илко Димитров[3] | |
При избухването на Балканската война в 1912 година 6 души от Манастир са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[4]
| Македоно-Одринско Опълчение (1912 – 1913) Личен Състав. Манастир. |
|---|
| Арабаджиев, Неделчо Николов
23-годишен, готвач; IV отделение; 1-ва рота на 2-ра Скопска дружина; 1.X.1912 г. – неизвестно |
| Василев, Никола
воловар; нестроева рота на 8-а Костурска дружина; 15.X.1912 г. – 10.VIII.1913 г. |
| Вълчев, Георги
24-годишен, земеделец (овчар); III отделение; Сярска чета |
| Николов, Петър
40-годишен, овчар; III отделение; четата на П. Карамфилов |
| Русев, Иван
20-годишен, 2-ра рота на 11-а Сярска дружина; неизвестно – 10.VIII.1913 г. |
| Сгурев, Тодор
28-годишен, зидар; 1-ва рота на 10-а Прилепска дружина; 16.X.1912 г. – 11.VIII.1913 г.; ранен на 17.VI.1913 г. |
До 1913 година село Манастир е едно от най-големите български християнски села в Гюмюрджинско, наред със съседното село Сачанли, като е имало 300 семейства.[5] Според местни жители през 1913 г. в Манастир живеели 450 семейства или общо 1800 жители. По данни от събирания данък беглик селото отглеждало 70000 овце и кози и до 2000 глави едър добитък, до 1500 коне и мулета.[6] След разорението му от турския башибозук и помаци от съседните села през 1913 г. то е обезлюдено. По-късно малко манастирци се заселват там – 83 сем. или 367 души,[7] но в началото на 20-те години на ХХ в. са окончателно прогонени от гръцките власти.
След орожаряване на селото на 5.IX.1913 г.,[8] манастирци се разделят на две основни групи. Едната заедно със съчанлийци поема пътя към България да пресекат (кървавата по-късно) река Арда,[9] другата слиза долу в равнината. Една малка група обаче остава да се крие из горите на селото. Те са вярвали че българската армия е напът да ги защити.[10] Те биват открити, мъжете се спасяват а над 40 жени, девойки и деца са отвлечени най-вероятно от помаци следвайки примера на братята си по религия. За разлика от турците обаче, помаците не се сещат че те живеят много близко до родните места на жертвите си и такава огромна плячка не може просто да бъде скрита. В Гюмюрджина (Комотини) властите започват да търсят изчезналата група. От страх да бъдат заловени, помаците след като влачат жертвите си дни наред насевер из планината, ги убиват всички в едно дере близо до село Аврен (днес в България) Там има издигнат паметник в тяхна памет а имената им могат да се прочетат тук.[11]
След междусъюзническата война, бежанските комисии, които имат за цел да разселват бежанците в Тракия настаняват хората от с. Манастир в следните околни села:[12]
- В Хаджимустафакьой – 30 семейства със 130 члена
- В Черибашкьой – 61 семейства с 238 члена
- В Ирджан – 56 семейства с 235 члена
- В Манастир – 54 семейства с 265 члена
- В Ясъюк – 68 семейства с 208 члена
- В Кючуккьой – 8 семейства с 47 члена
След загубата на Гърция във войната с Турция гръцки бежанци от Мала Азия биват настанени по българските села в Западна Тракия, а българското население там заточено по гръцките острови.[13] След намесата на Франция и с подписването на договора Моллов-Кафандарис огромен брой български бежанци са прокудени в България вкл. тези манастирци слезли в равнината. Така завършва през 20-те години най-голямото обезбългаряване на Беломорска Тракия.
В селото се заселват българи мюсюлмани от село Чука (Чуките), разположено южно от голямото село Мерикос, които пасли добитъка си в тоя район. В периода 1941 – 1944 година, когато Западна Тракия е отново в пределите на България, някои манастирци, бежанци в България, отново се връщат в родното село, но за кратко. Днес селото е западнало. Къщичките са малки и порутени. Старото българско гробище на Голо било е заличено.[14] На мястото на някогашната черква в центъра на селото сега има голяма частна сграда и само голямата чешма със студена вода, както и вековното широколистно дърво до нея са оцелели.[15] Втората черква е била в южния край на източната махала. Днес и от двете черкви няма останки, тъй като камъните им са използвани от заселилите се българи мохамедани за градеж на къщи.
Личности
[редактиране | редактиране на кода]- Родени в Манастир
Атанас Н. Кулджиев, деец на ВМОРО, четник на Тане Николов, заловен от османските власти, осъден на 10 години и след 3 години умрял в Одринския затвор; на 19 април 1943 година вдовицата му Кера Атанасова Кулджиева, живееща в Созопол, подава молба за българска народна пенсия,[16] която е одобрена и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България[17]- Димитър Стоянов Киретчиев, български просветен деец и революционер, учител в Чобанкьой[18]
- Илко Димитров (1899 - 1988), български революционер и етнограф
- Кел Петко Янакиев (Петко Келя), революционер и съратник на войводата Тане Николов, взривил заедно с Тане Николов и Митрю Карабелята моста на железопътната линия Дедеагач-Солун от 28 срещу 29 юни 1904 година[19]
- Стамен Стоянов (1908 - 1984), български военен
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Днешен изглед на селото с Голо било на заден план Архив на оригинала от 2016-08-21 в Wayback Machine..
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Грозданова, Е. „Българската народност през XVII век“, С., 1989, с. 473
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 36.
- ↑ Караманджуковъ, Христо Ив. Западнотракийскитѣ българи въ своето културно-историческо минало. Съ особенъ погледъ къмъ тѣхното политико-революционно движение. Т. Книга I. Историята имъ до 1903 год. София, Библиотека „Тракия“ № 7, Издава Тракийскиятъ върховенъ изпълнителенъ комитетъ, Печатница Б. А. Кожухаровъ, 1934. с. 197.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 51, 112, 132, 511, 598, 606.
- ↑ Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 295.
- ↑ Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 220
- ↑ Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 313
- ↑ стар стил. Промяна на календара с 13 дни напред в България става на 31.III. 1916 г., а в Гърция на 15.II.1923 г. и Турция на 18.XII.1926 г.
- ↑ близо до Ятаджик (или Дупница, днес Маджарово)
- ↑ Само 4 дни по-късно българската армия навлиза в Западна Тракия да установи българсата власт там съгласно Букурещкия договор но почти с 2 месеца закъснение поради заетостта им на западния и северен фронт в края на Междусъузническата война.
- ↑ Милетич, Л. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, С., 1918, стр. 271
- ↑ Търговски фар, бр., 573, 22 юни 1914 г. Заселването на бежанците от Мала Азия, Тракия и Македония
- ↑ ЗАТОЧЕНИЕТО. Ранни и по-късни спомени на един тракиец, Хараламби Етакчиев, ИК „Коралов и сие“, София 2004
- ↑ Днес там са застроени вятърни генератори, вж. снимката в първата външна препратка.
- ↑ Митринов, Г. Из Южните Родопи (Гюмюрджинско) Втора част. – Родопи, 2009, кн. 1 – 2.
- ↑ Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 318.
- ↑ Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел I. София, Библиотека Струмски, 2021. ISBN 978-619-1885718. с. 319.
- ↑ Караманджуков, Христо Ив. Родопа през Илинденско-Преображенското въстание : Спомени и документи. София, Издателство на Отечествения фронт, 1980. с. 78, 83, 84.
- ↑ Караманджуков, Христо Ив. Родопа през Илинденско-Преображенското въстание : Спомени и документи. София, Издателство на Отечествения фронт, 1980. с. 81.