Мариз Конде

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Мариз Конде
Maryse Condé
Maryse Condé.jpg
Родена Мариз Лилиан Аполин Буколон
11 февруари 1937 г. (85 г.)
Пуант-а-Питър, Гваделупа, Франция
Професия писателка, драматург, критик, университетски преподавател
Националност  Франция
Известни творби Сегу (1984 – 85)
Уебсайт
Мариз Конде в Общомедия

Марѝз Лилиан Аполин Кондè с моминска фамилия Буколòн (на френски: Maryse Liliane Appolline Condé, neé Boucolon; * 11 февруари 1937 в Пуант-а-Питър, Гваделупа, Франция) е френска писателка, критичка, драматуржка и университетска преподавателка от френския отвъдморски департамент и регион Гваделупа. Тя е най-известна с романа си „Сегу“ (Ségou) от 1984 – 1985 г.[1]

Нейните романи изследват африканската диаспора, която е резултат от робството и колониализма в Карибите.[2] Те са написани на френски език и са преведени на английски, немски, холандски, италиански, испански, португалски и японски езици.[3] За произведенията си писателката е удостоена с различни награди като Литературната Гран При за жени (Grand Prix Littéraire de la Femme) (1986), Наградата на Френската академия (Prix de l'Académie française) (1988),[2] Награда „Карбе дьо ла Кареб“ (Prix Carbet de la Carraibe) (1997)[4] и Наградата за литература на Нова академия (2018).[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Родена като Мариз Буколон в град Пуант-а-Питър, Гваделупа, тя е най-малкото от осем деца (има четирима братя и три сестри). Конде е родена, когато майка ѝ е на 43, а баща ѝ – на 63 г. Тя описва себе си като разглезено дете, което приписва на по-голямата възраст на родителите си и разликата във възрастта между нея и нейните братя и сестри. В интервю, озаглавено „Сключих мир с моя остров“, тя разказва за ранния си живот. Описва родителите си като едни от първите чернокожи преподаватели в Гваделупа. Майка ѝ Жан Кидал ръководи собствено училище за момичета. Баща ѝ Огюст Буколон, бивш преподавател, основава малката банка „Кооперативна каса на свещениците“, по-късно преименувана на „Антилска банка“.[5]

Конде започва да пише в ранна възраст. Преди 12-годишна възраст пише пиеса от едно действие за един човек като подарък за рождения ден на майка ѝ.[5]

След като завършва гимназия, учи в частния католически лицей „Фенлон“ в Париж от 1953 до 1955 г., когато е изключена. Продължава обучението си в Университет Париж III (Нова Сорбона). Тогава тя, заедно с индийци от Западна Индия, създава клуб „Луис-Карлос Престес“.[5]

Живот и кариера[редактиране | редактиране на кода]

През 1959 г. Конде гледа репетицията на „Негрите“ на Жан Жене, където се среща с гвинейския актьор Мамаду Конде. През август 1959 г. двамата сключват брак. Раждат им се четири деца. До ноември 1959 г. отношенията на двойката се обтягат и Конде се мести в Кот д'Ивоар, където преподава една година.[5]

По време на завръщането си за ваканцията тя става политически осъзната благодарение на група приятели марксисти. Те ѝ повлияват да се премести в Гана.[5]

Между 1960 и 1972 г. преподава в Гвинея, Гана (откъдето е депортирана през 1960-те г. поради политически причини) и Сенегал.[3]

През 1973 г. се завръща в Париж и преподава франкофонска литература в Университет „Париж VII“ (Дени Дидро), Париж X (Нантер) и Париж Ill (Нова Сорбона).[3] През 1975 г. получава докторска степен по сравнителна литература от Нова Сорбона, изследвайки стереотипите за чернокожите в карибската литература.[2] [3]

През 1981 г. се развежда и на следващата година се омъжва за Ричард Филкокс, англоезичният преводач на повечето от нейните романи.

Конде не публикува първия си роман Hérémakhonon, докато не навърши почти 40 г., защото няма увереност в себе си и не смее да представи своя творба на външния свят“.[6] Въпреки това достига сегашната си известност като съвременна карибска писателка с публикуването на третия си роман Ségou (1984).[3]

След успеха на романа, през 1985 г. Конде печели Фулбрайтова стипендия за преподаване в САЩ. Тя става професор по френска и франкофонска литература в Колумбийския университет в Ню Йорк през 1995 г.[2]

Конде преподава в различни университети, включително Калифорнийския университет в Бъркли, Калифорнийски университет – Лос Анжелис, Сорбоната, Вирджински университет и Университет „Париж Нантер“. Оттегля се от преподавателската дейност през 2005 г.[3]

Литературно значение[редактиране | редактиране на кода]

Романите на Конде изследват расови, полови и културни въпроси в различни исторически епохи и места, включително процесите срещу вещиците от Салем в „Аз, Титуба... чернокожа салемска вещица“ (Moi, Tituba, Sorcière…Noire de Salem) (1986), Империята Бамбара в Мали през 19 век в „Сегу“ (1984 – 1985), строежа на Панамския канал през 20 век и влиянието му върху увеличаването на средната класа на Западна Индия в „Дървото на живота“ (La vie scélérate) (1987). Нейните романи проследяват взаимоотношенията между африканските народи и диаспората, особено на Карибите.[2]

Първият ѝ роман „Еремаконон“ (Hérémakhonon) е публикуван през 1976 г.[3] Той е толкова противоречив, че е изтеглен от продажба шест месеца по-късно заради критиките към успеха на африканския социализъм.[7] Макар че историята има близък паралел със собствения живот на писателката по време на първия ѝ престой в Гвинея и е написана като разказ от първо лице, тя подчертава, че това не е автобиография. Книгата е историята, както тя я описва, на „„анти-аза“ – една двусмислена личност, чието търсене на идентичност и произход се характеризира с бунтарска форма на сексуална свобода“.[8]

Конде поддържа значителна дистанция от повечето карибски литературни движения като „Негритюд“ и „Креолство“, и често се фокусира върху теми със силен феминистки и политически привкус. Радикална активистка в работата си, както и в личния си живот, Конде признава: „Не бих могла да напиша нищо... освен ако няма определено политическо значение. Нямам какво друго да предложа, което да остане важно."[2]

По-късните писания на Конде стават все по-автобиографични, като „Сърцето, което се смее и плаче: Истински истории от моето детство" (Le Cœur à rire et à pleurer: contes vrais de mon enfance) (1999) и „Виктоар“ (Victoire) (2006), измислена биография на нейната баба по майчина линия, в която тя изследва темите за майчинството, женствеността, расовите отношения и семейната динамика в постколониалните Кариби. В „Селанир с прерязаното гърло“ (Célanire cou-coupé: roman fantastique) (2000) има следи от прабабата на Конде по бащина линия.

Нейният роман „Миграцията на сърцата“ (La migration des coeurs) от 1995 г. е преработка на „Брулени хълмове“ на Емили Бронте, който тя прочита за първи път на 14-годишна възраст. Конде отдавна иска да създаде произведение свързано с романа в знак на почит към него. Творбата ѝ се развива в Гваделупа, а расата и културата са представени като въпроси, които разделят хората.[2] Размишлявайки върху това как тя черпи от карибския си произход при написването на тази книга, тя казва:

„Да бъдеш част от толкова много светове – част от африканския свят заради африканските роби, част от европейския свят заради европейското образование, е вид двусмислие. Можеш да използваш това по свой начин и да придадеш на изреченията друго значение. Бях толкова доволна, когато вършех тази работа, защото беше игра, вид перверзна, но радостна игра.“ [2]

Литературният архив на Мариз Конде (Maryse Condé Papers) се съхранява в библиотеките на Колумбийския университет.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Романи

  • Hérémakhonon (1976). Heremakhonon (1982).
  • Une saison à Rihata (1981). A Season in Rihata (1988).
  • Ségou: les murailles de terre (1984). Segu (1987).
  • Ségou: la terre en miettes (1985). The Children of Segu (1989).
  • Pays mêlé, продължен от Nanna-ya (1985)
  • Haïti chérie (1986), преиздаден като Rêves amers (2005)
  • Moi, Tituba, sorcière… Noire de Salem (1986). I, Tituba: Black Witch of Salem (1992).
  • La Vie scélérate (1987). Tree of Life (1992).
  • En attendant le bonheur (1988)
  • Hugo le terrible (1989)
  • Traversée de la mangrove (1989). Crossing the Mangrove (1995).
  • Les Derniers rois mages (1992). The Last of the African Kings (1997).
  • La Colonie du nouveau monde (1993).
  • La Migration des coeurs (1995). Windward Heights (1998).
  • Desirada (1997). Desirada (2000).
  • Célanire cou-coupé (2000). Who Slashed Celanire's Throat? (2004).
  • La Belle créole (2001). The Belle Créole (2020).
  • Rêves amers (2001)
  • La Planète Orbis (2002)
  • Historie de la femme cannibale (2003). The Story of the Cannibal Woman (2007).
  • À la courbe du Joliba (2006)
  • Uliss et les Chiens (2006)
  • Les Belles ténébreuses (2008).
  • Savannah blues (2008)
  • Conte cruel (2009)
  • Chiens fous dans la brousse (2008)
  • En attendant la montée des eaux (2010). Waiting for the Waters to Rise (2021).
  • La Vie sans fards (2012)
  • La Belle et la Bête : une version guadeloupéenne (2013)
  • Le Fabuleux et Triste Destin d’Ivan et d’Ivana (2017) The Wondrous and Tragic Life of Ivan and Ivana (2020).
  • L'Évangile du nouveau monde (2021)

Пиеси

  • An tan revolisyon (1991), първа постановка в Гваделупа през 1989 г.
  • Comedie d'Amour, първа постановка в Гваделупа през 1991 г.
  • Dieu nous l'a donné (1972), първа поставка в Париж през 1973 г.
  • La Mort d'Oluwemi d'Ajumako (1973), първа постановка в Габон през 1974 г.
  • Le Morne de Massabielle, първа постановка в Пюто (Франция) през 1974 г., поставена на английски език през 1991 г. в Ню Йорк като The Hills of Massabielle
  • Pension les Alizes (1988), първа постановка в Гваеделупа и впоследствие в Ню Йорк като Tropical Breeze Hotel (1995)
  • Les Sept voyages de Ti Noel (съвместно с Хосе Жернидиер), първа постановка в Гваделупа през 1987 г.
  • Comme deux frères (2007). Like Two Brothers.

Други

  • Stéréotype du noir dans la littérature antillaise: Guadeloupe-Martinique (1976)
  • La Civilisation du bossale: réflexions sur la littérature orale de la Guadeloupe et de la Martinique (1978)
  • La Parole des femmes [Texte imprimé]: essai sur les romancières des Antilles de langue française (1979)
  • Quet de voix pour Guy Tirolien (1990), заедно с Ален Рютил
  • Entretiens avec Maryse Condé (1993). Conversations with Maryse Condé (1996), интервюта с Франсоаз Пфаф. Английският превод съдържа нова глава, базирана на интервю от 1994 г.
  • Le coeur à rire et à pleurer: souvenirs de mon enfance (1999). Tales From the Heart: True Stories From My Childhood (2001).
  • Victoire, les saveurs et les mots (2006). Victoire: My Mother's Mother (2006).
  • La Vie sans fards (2012). What Is Africa to Me? Fragments of a True-to-Life Autobiography (2017).
  • The Journey of a Caribbean Writer (2013), колекция от есета
  • Mets et merveilles (2015). Of Morsels and Marvels (2015).

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Condé, Maryse, and Richard Philcox. Tales from the Heart: True Stories from My Childhood. New York: Soho, 2001.
  2. а б в г д е ж з и Rebecca Wolff, Interview: "Maryse Condé" Архив на оригинала от ноември 1, 2016 в Wayback Machine., Bomb Magazine, Vol. 68, Summer 1999. Retrieved April 27, 2016.
  3. а б в г д е ж Maryse Condé | Columbia | French. // french.columbia.edu. Посетен на 2019-03-16.
  4. "Author Profile: Maryse Condé". World Literature Today (September–December 2004), 78 (3/4), p. 27.
  5. а б в г д Clark, VèVè A. и др. "I Have Made Peace With My Island": An Interview with Maryse Condé. // Callaloo (38). 1989. DOI:10.2307/2931145. с. 87 – 133.
  6. Quinn, Annalisa. Maryse Condé Wins an Alternative to the Literature Nobel in a Scandal-Plagued Year. // The New York Times. 2018-10-12. Посетен на 2019-03-16.
  7. Condé, Maryse. Giving Voice to Guadeloupe. // The New York Review of Books. Посетен на 2019-03-16. (на английски)
  8. Lionnet, F. (1989). "Happiness Deferred: Maryse Condé's Heremakhonon and the Failure of Enunciation". In Autobiographical Voices: Race, Gender, Self-Portraiture (pp. 167 – 190). Ithaca; London: Cornell University Press.
CC BY-SA icon.svg Heckert GNU white.png Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Maryse Condé“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

     Портал „Биографии“         Портал „Биографии          Портал „Литература“         Портал „Литература