Марин Дринов
| Марин Дринов | |
|---|---|
| български историк | |
 | |
| Роден |
20 октомври 1838 година (стар стил)
|
| Починал | 28 февруари 1906 година (стар стил)
|
| Погребан | Централни софийски гробища, София, Република България |
| Националност |  Османска империя Русия България |
| Учил в | Историко-филологически факултет на Московския университет |
| Политика | |
| упр. Отдел за народно просвещение и духовни дела | |
| 8 май 1878 – 5 юли 1879 | |
| Председател на БАН | |
| 1869 – 1882 1884 – 1894 | |
| Семейство | |
| Баща | Стоян Дринов |
| Братя/сестри | Найден Дринов[1] Пейо Дринов[2] |
| Марин Дринов в Общомедия | |
Марин Стоянов Дринов е български възрожденски историк, филолог и държавник, работил през по-голямата част от живота си в Русия. Той е един от основоположниците на българската историография, професор, член-съосновател и първи председател на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Брат е на революционера Найден Дринов.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Ранни години и учителстване в Панагюрище[редактиране | редактиране на кода]
Марин Дринов е роден през 1838 г. в град Панагюрище в голямото семейство на занаятчията Стоян Дринов. Двама от братята му, Найден и Пейо, са активни организатори и участници в Априлското въстание.
Учи в едно от първите класни училища в България при Атанас Чолаков и после Йордан Ненов. През 1852 г. става помощник-учител. След напускането на Ненов през 1855 г., Дринов и неговият близък другар – Нешо Бончев, са назначени за временни главни учители. Остават на тази позиция до 1858 г. В този период по заръка на съгражданина си Васил Чолаков събират народни песни, които изпращат в Москва. По-голямата част биват предадени на Константин Миладинов и влизат в сборника „Български народни песни“ (1861).
Следване и изследователска дейност в Русия и Европа[редактиране | редактиране на кода]
На 1 септември 1858 г. с помощта на копривщенеца Найден Геров и на панагюрското население, което събира дарения и се задължава да плаща по 3500 гроша за всяка година на тяхното следване, Марин Дринов и Нешо Бончев заминават за Русия, за да продължат образованието си. Там Дринов учи в духовната семинария в Киев, а впоследствие – в Московския университет, където се дипломира през 1865 г.
Между 1865 и 1871 г., като учител на руско княжеско семейство, пътува из цяла Европа. Това му позволява да посети най-важните библиотеки и да се запознае със средновековни български и славянски ръкописи. Рано изпъква като сериозен изследовател, създава си име сред българската интелигенция извън страната.
Дринов създава правописни правила, които лягат в основата на първия официален български правопис.
Той играе централна роля в стандартизацията на българския език.[3] През 1870 година отхвърля предложенията на Партений Зографски и Кузман Шапкарев за смесена източна и западна българска (вкл. македонска) основа на стандартния език: „Такова искуствено сглобяване на писмен език е нещо невъзможно, недостижимо и не се е чуло да е станало някъде“.[4][5][6] Тази позиция на Дринов е критикувана от някои съвременни български лингвисти като Благой Шклифов, според когото именно Марин Дринов е отговорен за монодиалектната основа на българския език. [7]
През 1869 г. става един от съучредителите и първи председател на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1872 г. получава докторска степен и от 1873 г. е доцент по славянска филология в Харковския университет. В края на 1876 г. е признат за редовен професор.
Държавническа дейност в България (1877 – 1879)[редактиране | редактиране на кода]
През освободителната Руско-турска война (1877 – 1878) Марин Дринов е привлечен за съветник в руската главна квартира. Като съветник по българските въпроси подпомага императора Александър Втори и висшите среди в Главната квартира да се ориентират, като по този начин допринася съществено за българската кауза.
Между 1878 и 1879 година Дринов завежда отдела за народното просвещение и духовните дела в рамките на Временното руско управление на България. В този период участва активно в изграждането на държавното устройство на Третата българска държава. Един от съставителите на Търновската конституция. Негово е предложението София да е новата столица на възстановената Българска държава.
Професор в Русия[редактиране | редактиране на кода]
След края на Временното руско управление се връща в Русия, но продължава активно да кореспондира с български политически и научни дейци. Единодушно е смятан в онази епоха за най-образования българин.
След 1881 г. живее в Харков и продължава своята научна и преподавателска дейност до края на живота си. През 1898 г. е избран за член-коренспондент на Императорската Санкт-Петербургска Академия на науките. Марин Дринов умира в Харков през 1906 г.[8] след продължително боледуване от туберкулоза.
На негово име[редактиране | редактиране на кода]
В края на XIX век жителите на село Бахшишлар, днес Дриново, решили да го преименуват в чест на прочутия български професор Марин Дринов, като изпратили нарочна делегация при него. Заедно с неговото съгласие, делегацията се завърнала в Дриново и с подаръци от професора – черковни книги, принадлежности и църковни одежди за свещеника.
На негово име е наречено издателството на БАН.
Библиография[редактиране | редактиране на кода]
- Избрани съчинения. Т. I-II. Под ред. на Иван Дуйчев, София, 1971
- Съчинения. Т. I. Трудове по българска и славянска история. София, 1909 pdf
- Съчинения. Т. II. Трудове по българска църковна история. Трудове по езикознание, литературна история, етнография и народни умотворения. София, 1911 pdf
- Съчинения. Т. III. Публицистични статии. София, 1915 pdf
- pdf Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история. Пловдив-Русчук-Велес, 1869.
- Исторически преглед на Българската църква от самото ѝ начало и до днес., Виена, 1869 pdf
- Заселение Балканскаго полуострова славянами (1872)
- Южные славяни и Византия в Х веке. – Чтения в Императорском обществе истории и древностей российских при Московском университете, 1875, № 3, III. Материалы славянские, 1 – 152.
- Новый церковно-славянский памятник с упоминанием о славянских первоучителях. – Журнал Министерства Народного Просвящения, Ч. 238. Санкт-Петербург, 1885
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ www.math.bas.bg. Посетен на 16 август 2020 година.
- ↑ www.math.bas.bg.
- ↑ Благой Шклифов, За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление. „Македонската“ азбука и книжовна норма са нелегитимни, дружество „Огнище“, София, 2003 г. стр. 7.
- ↑ Вестник Македония 31-ви юли 1870
- ↑ Tchavdar Marinov. In Defense of the Native Tongue: The Standardization of the Macedonian Language and the Bulgarian-Macedonian Linguistic Controversies. in Entangled Histories of the Balkans – Volume One. p. 443
- ↑ Благой Шклифов, За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление. „Македонската“ азбука и книжовна норма са нелегитимни, дружество „Огнище“, София, 2003 г. стр. 7.
- ↑ Благой Шклифов, За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление. „Македонската“ азбука и книжовна норма са нелегитимни, дружество „Огнище“, София, 2003 г. стр. 7 – 10.
- ↑ Манев, Т. Панагюрище, неговото заселвание, битие и възстание. Пловдив, 1906 г., стр. 23
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Изследвания в чест на Марин Стоянов Дринов. София, 1960.
- Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. I. София, 1985, 614 – 616.
- Gjuzelev, V. Marin Drinov (1838 – 1906) – Begründer der bulgarischen Slawistik und Mediävistik, Palaeobulgarica, XVII (1993), № 4, 107 – 126.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
В Общомедия има медийни файлове относно Марин Дринов- Дигитален архив „Марин Дринов“ на ИМИ-БАН
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
| |||||
|
Портал „
Портал „
Портал „
Портал „
Портал „