Марин Дринов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Марин Дринов
Марин Дринов
Мандат
8 май 1878 – 5 юли 1879
Наследник Георги Атанасович
Мандат
1869 – 1882
Наследник Васил Стоянов
Втори мандат
1884 – 1894
Наследник Васил Друмев
Роден
Починал
13 март 1906 г. (67 г.)
Университет ХНУ „Василий Каразин“
Занятие историкфилолог
Портал  Портална икона   Политика

Проф. Марин Стоянов Дринов е български възрожденски историк, филолог и държавник, работил през по-голямата част от живота си в Русия. Той е един от основоположниците на българската историография, член-съосновател и първи председател на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Брат на революционера Найден Дринов.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години и учителстване в Панагюрище[редактиране | редактиране на кода]

Марин Дринов е роден през 1838 г. в град Панагюрище в голямо семейство на занаятчията Стоян Дринов. Двама от братята му, Найден и Пейо, са активни организатори и участници в Априлското въстание.

Учи в едно от първите класни училища в България при Атанас Чолаков и после Йордан Ненов. През 1852 г. става помощник-учител. След напускането на Ненов през 1855 г., Дринов и неговият близък другар - Нешо Бончев, са назначени за временни главни учители. Остават на тази позиция до 1858 г. В този период, по заръка на съгражданина си Васил Чолаков събират народни песни, които изпращат в Москва. По-голямата част биват предадени на Константин Миладинов и влизат в сборника „Български народни песни“ (1861).

Следване и изследователска дейност в Русия и Европа[редактиране | редактиране на кода]

На 1-ви септември 1858, с помощта на копривщенеца Найден Геров и на панагюрското население, което събира дарения и се задължава да плаща по 3500 гроша за всяка година на тяхното следване, заедно с Нешо Бончев заминават заедно за Русия, за да продължат образованието си. Там учи в духовната семинария в Киев, а впоследствие – в Московския университет, където се дипломира през 1865 г.

Между 1865 и 1871 г., като учител на руско княжеско семейство, пътува из цяла Европа. Това му позволява да посети най-важните библиотеки и да се запознае със средновековни български и славянски ръкописи. Рано изпъква като сериозен изследовател, създава си име сред българската интелигенция извън страната.

През 1869 г. става един от съучредителите и първи председател на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1872 г. получава докторска степен и от 1873 г. е доцент по славянска филология в Харковския университет. В края на 1876 г. е признат за редовен професор.

Държавническа дейност в България (1877 – 1879)[редактиране | редактиране на кода]

През освободителната Руско-турска война (1877 – 1878) Марин Дринов е привлечен за съветник в руската главна квартира. Като съветник по българските въпроси подпомага императора Александър Втори и висшите среди в Главната квартира да се ориентират, като по този начин допринася съществено за българската кауза.

Между 1878 и 1879 година Дринов завежда отдела за народното просвещение и духовните дела в рамките на Временното руско управление на България. В този период участва активно в изграждането на държавното устройство на Третата българска държава. Един от съставителите на Търновската конституция. Негово е предложението София да е новата столица на възстановената Българска държава.

Професор в Русия[редактиране | редактиране на кода]

След края на Временното руско управление се връща в Русия, но продължава активно да кореспондира с български политически и научни дейци. Единодушно е смятан в онази епоха за най-образования българин.

След 1881 г. живее в Харков и продължава своята научна и преподавателска дейност до края на живота си. През 1898 г. е избран за член-коренспондент на Императорската Санкт-Петербургска Академия на науките. Марин Дринов умира в Харков през 1906 г.[1] след продължително боледуване от туберкулоза.

На негово име[редактиране | редактиране на кода]

В края на 19 век жителите на село Бахшишлар, днес Дриново, решили да го преименуват в чест на прочутия български професор, Марин Дринов, като изпратили нарочна делегация при него. Заедно с неговото съгласие, делегацията се завърнала в Дриново и с подаръци от професора – черковни книги, принадлежности и църковни одежди за свещеника.

На негово име е наречено издателството на БАН.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Факсимиле на заглавната страница на „Исторически преглед на Българската църква от самото ѝ начало и до днес“. Експонат на Регионалния исторически музей в Хасково.
  • Избрани съчинения. Т. I-II. Под ред. на Иван Дуйчев, София, 1971
  • Съчинения. Т. I. Трудове по българска и славянска история. София, 1909 pdf
  • Съчинения. Т. II. Трудове по българска църковна история. Трудове по езикознание, литературна история, етнография и народни умотворения. София, 1911 pdf
  • Съчинения. Т. III. Публицистични статии. София, 1915 pdf
  • Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история., Пловдив-Русчук-Велес, 1869 pdf
  • Исторически преглед на Българската църква от самото ѝ начало и до днес., Виена, 1869 pdf
  • Заселение Балканскаго полуострова славянами (1872)
  • Южные славяни и Византия в Х веке. – Чтения в Императорском обществе истории и древностей российских при Московском университете, 1875, № 3, III. Материалы славянские, 1 – 152, pdf
  • Новый церковно-славянский памятник с упоминанием о славянских первоучителях. – Журнал Министерства Народного Просвящения, Ч. 238. Санкт-Петербург, 1885 http://www.runivers.ru/bookreader/book457629/#page/426/mode/1up

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Изследвания в чест на Марин Стоянов Дринов. София, 1960.
  • Кирило-Методиевска енциклопедия. Т. I. София, 1985, 614 – 616.
  • Gjuzelev, V. Marin Drinov (1838 – 1906) – Begründer der bulgarischen Slawistik und Mediävistik, Palaeobulgarica, XVII (1993), № 4, 107 – 126.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]