Мария Клотилда Савойска

Мария Клотилда Савойска
принцеса Наполеон и принцеса на Монфор
Родена	2 март 1843 г. Кралски дворец в Торино, Италия
Починала	25 юни 1911 г. Кралски замък в Монкалиери, Италия
Погребана	Суперга, Италия
Религия	католицизъм
Герб
Семейство
Род	Савойска династия, Бонапарт
Баща	Виктор Емануил II Савойски
Майка	Мария Аделхайд Австрийска
Братя/сестри	Умберто I Савойски Амадей I Отон Евгений Мария Савойски Мария Пия Савойска Карл Алберт Савойски Виктор Емануил Савойски Виктор Емануил Леополд Савойски Природени: Витория Гуериери ди Мирафиори Емануеле Алберто Гуериери ди Мирафиори Емануела Мария Гуериери ди Ровербела Савоярда Савойска Донато Етна Виторио ди Ро Мария Пия ди Ро Витория Де Доменичис Доменико Скарпета Около 20 други с фамилия Гуериеро/Гуериеро
Съпруг	Наполеон-Жозеф Бонапарт
Деца	Наполеон-Виктор Бонапарт Луи Бонапарт Мария-Летиция Бонапарт
Мария Клотилда Савойска в Общомедия

Лудовика Тереза Мария Клотилда Савойска (на италиански: Ludovica Teresa Maria Clotilde di Savoia; * 2 март 1843, Торино, Сардинско кралство; † 25 юни 1911, Монкалиери, пак там) е италианска аристократка, най-голяма дъщеря на италианския крал Виктор Емануил II и чрез брак принцеса Наполеон и принцеса на Монфор.

Прозход

Мария Клотилда Савойска е първородната дъщеря на крал Виктор Емануил II, тогава все още принц (* 1820, † 1878), и братовчедка му Мария Аделхайд фон Хабсбург-Лотарингска (* 1822, † 1855). Нейни дядо и баба по бащина линия са кралят на Сардиния Карл Алберт Савойски-Каринян и Мария Тереза Австрийска-Тосканска, а по майчина –.ерцхерцог Райнер Йосиф Хабсбург-Лотарингски, вицекрал на Ломбардия-Венеция, и Мария Елизабета Савойска-Каринян. Има шест братя и една сестра:

• Умберто Райнер (* 1844; † 1900), като Умберто I крал на Италия (1878 – 1900), съпруг на Маргарита Савойска
• Амадей Фердинанд (* 1845; † 1890), крал на Испания, херцог на Аоста, съпруг на Мария Витория дал Поцо дела Чистерна и на племенницата си Мария Летиция Бонапарт
• Отон Евгений (* 1846; † 1866), принц на Савоя и херцог на Монферат, инвалид
• Мария Пия (* 1847; † 1911), кралица на Португалия като съпруга на Луиш I
• Карл Алберт (* 1851; † 1854), херцог на Шабле
• Виктор Емануил (*/ † 1852)
• Виктор Емануил (* / †1855), граф на Генуа

Има и един полубрат и една полусестра от втория брак на баща си, трима полубратя и четири полусестри от шест негови извънбрачни връзки, сред които Донато Етна, генерал, както и поне още 20 природени брая и сестри с фамилиите „Гуериери“ или „Гуериеро“ от други негови извънбрачни връзки.

Биография

Детство и младост

Мария Клотилда в млада възраст, изобразена с братята и сестрите си Умберто, Амедео, Одоне и Мария Пия през 1850 г.

Майка й поема лично ранното възпитание на дъщеря си, отказвайки да използва дойки и кърмачки. Тя прекарва дълги периоди с малката Мария Клотилда в замъка в Монкалиери, заедно със свекърва си Мария Тереза. В тази среда от ранни години тя проявява характер, съчетаващ нежност и твърдост, и възпитава дъщеря си в дух на католически морал, молитва и дисциплина.

Кекина, както скоро започват да я наричат, следва пътя, характерен за аристократичните ѝ връстници. Дните ѝ са строго организирани: обучават я висококвалифицирани преподаватели по основните училищни предмети, а наред с това получава и задълбочено духовно възпитание. В програмата ѝ присъстват и различни занимания за отдих, сред които езда, към която проявява особена страст. В ежедневието си тя е подпомагана от гувернантката Паолина ди Приола, към която запазва топли чувства и за която си спомня с обич дори десетилетия по-късно, когато се среща с една от нейните правнучки.

Мария Клотилда се подготвя за първите тайнства с изключителна грижа и лична ангажираност. Съхранени са три тетрадки с нейни духовни размишления, написани в месеца преди Първото причастие. Те разкриват вече оформена, сериозна и дълбоко религиозна личност, решена да поставя Бога в центъра на всекидневието си. В първата тетрадка се вижда, че практиките на благочестие на десетгодишната принцеса са необичайно зрели за възрастта ѝ. Тя записва свои малки ежедневни обещания, които възприема като „унижения“, тоест доброволни жестове на смирение и самодисциплина: да върши с доброта нещата, които не ѝ харесват; да си спомня всеки ден в определени моменти за Божието присъствие; да бъде вярна на малките прояви на смирение; да отделя част от собствените си удоволствия за бедните.

Причастието и миропомазването на Мария Клотилда са извършени на 11 юни 1853 г. в енорийската църква в Ступиниджи от монсеньор Андреа Чарваз, архиепископ на Генуа. На същата церемония същите тайнства получава и брат ѝ Умберто.

Мария Клотилда и Мария Пия посещават гроба на майка си

Мария Клотилда скоро е принудена да понесе тежки изпитания, които придават конкретно съдържание на обещаните от нея жертви. През 1855 г. семейството е разтърсено от четири последователни смъртни случая, които дълбоко бележат детството ѝ. На 12 януари умира баба ѝ Мария Тереза, а само четири дни по-късно, в деня на погребението, майка ѝ Мария Аделхайд се разболява тежко от гастроентерит. Заболяването прогресира бързо и тя умира на 20 януари, два дни след като Мария Клотилда успява да се сбогува с нея за последен път. Смъртта на чичо ѝ Фердинанд, херцог на Генуа, на 11 февруари, както и загубата на малкия ѝ брат Виктор Емануил, граф на Генуа, през май, допълват трагичната поредица от събития.

Принцесата се изправя срещу болката си с оръжията на вярата, които постепенно укрепва, както се вижда от написаното в дневника ѝ, в писмата ѝ от онова време и, много години по-късно, в мемоарите ѝ. След това тя продължава духовното си образование, придружена от доминиканския монсеньор Джовани Томазо Гиларди, епископ на Мондови, варнавита Чезаре Лоли и абата Станислао Гацели.

През този период принцесата постепенно се утвърждава и в обществения живот на савойския двор, където си спечелва репутация на жена с изискани обноски и силно чувство за дълг. Като първа дама на Савоя тя е натоварена с важни представителни задължения, особено в контекста на напрегнатите международни отношения от средата на XIX век. През май 1856 г. е призована да посрещне вдовстващата руска императрица Александра Фьодоровна, пристигнала в Торино с дипломатическа мисия да смекчи отношенията между Савойската династия и Русия, обтегнати заради Кримската война. През декември 1857 г. тя отново изпълнява ролята на първа дама при посещението на великия княз Константин, брат на император Александър II. Клотилда записва впечатленията си от това второ посещение, като отделя особено внимание на малкия Николай, син на Константин.

Брак

Наполеон-Жозеф Шарл Пол Бонапарт и Мария Клотилда през 1904 г.

През 1858 г. Камило Бенсо ди Кавур умело управлява дипломатическите маневри на Пиемонт. Тъй като френският император Наполеон III, който имаше либерално минало, изглеждаше благосклонен към каузата на италианското Рисорджименто, графът посвети усилията си на сключване на съюз с Франция. Така двамата мъже се срещнаха тайно на 21 юли в Пломбиер, за да финализират известните Пломбиерски споразумения.

Императорът поисква отстъпката на Ница и Савоя в замяна на неговата помощ, което предвещава Втората италианска война за независимост. Той също така обещава да гарантира защитата си над кралство в Централна Италия, свободно от папската власт и ръководено в целите си от братовчед си Наполеон Жозеф Шарл Пол (известен като Жером) Бонапарт, племенник на по-известния Наполеон I. За да бъде това възможно и за да бъде съюзът по-стабилен, е необходим брак между Жером и принцеса от Савойската династия. Така изборът пада върху Клотилда.

Императорът не прави брака формално задължително условие за изпълнение на споразуменията от Пломбиер, но за Кавур е очевидно, че отказът би поставил под риск целия френско‑пиемонтски съюз. В политическия контекст на 1858 г. Пиемонт отчаяно се нуждае от подкрепата на Франция срещу Австрия, а династичният брак е възприеман като най-силната гаранция за стабилност на договореностите. Затова, макар и не изрично изискван, съюзът между Савойската династия и Бонапартите става почти неизбежен.

Изборът на Мария Клотилда като бъдеща съпруга на Наполеон-Жозеф поражда сериозни опасения в двора. Причините са няколко:

• Голяма възрастова разлика – Наполеон-Жозеф е с около двадесет години по-възрастен от нея.
• Несъвместимост в ценностите – докато Мария Клотилда е възпитана в строг католически дух, Наполеон-Жозеф е известен с либералните си възгледи и с откритото си раздразнение към Църквата.
• Начин на живот – той води светски, често разпуснат живот, изпълнен с мимолетни любовни връзки, което рязко контрастира с религиозността и дисциплината на младата принцеса.

Мария Клотилда се оказва изправена пред едно от най-тежките морални изпитания в живота си, когато баща ѝ, крал Виктор Емануил II, е натоварен да ѝ съобщи за предложения династичен брак, произтичащ от договореностите в Пломбиер. Макар императорът да не е поставил брака като формално условие, за Кавур е ясно, че отказът би подкопал надеждите за френска подкрепа. Така политическата необходимост се сблъсква челно с личните убеждения на младата принцеса. От замъка Казото край Гаресио Клотилда изпраща писмо до Кавур, в което с изключителна учтивост, но и с неподправена искреност, изразява вътрешната си борба. Тя признава, че предложението е „напълно в противоречие“ с нейните идеи и духовни стремежи, но същевременно осъзнава неговото значение за бъдещето на Пиемонт и за ролята на баща ѝ като крал.

Принцесата прекарала целия месец август в Казото, обмисляйки отговора, и през септември се връща в Ракониджи. Именно тук тя взема окончателно решение, приемайки брака. Въпреки че изборът ѝ е повлиян от политически причини, той произтича до голяма степен и от убеждението, че чрез съзнателно, но жертвоготовно придържане към желанията на Кавур и френския император, както и към нуждите на страната си, тя изпълнява Божията воля. По-късно самата тя споделя, че решението ѝ не се дължи, поне не просто, на чуждо налагане: „Омъжих се за принца, защото го исках.“

Срещата между Мария Клотилда и Наполеон-Жозеф, която тя поставя като единствено условие преди да даде окончателното си съгласие, се превръща в решаващ момент. Посещението на принца е отложено, което ѝ позволява да напусне Ракониджи и да се върне в Торино. Там, на 16 януари 1859 г., двамата се виждат за първи път. Тази среща разсейва последните ѝ съмнения и прави предстоящия брак официален факт. Новината за годежа предизвиква бурни протести в савойския двор. Мнозина са възмутени, че животът на едно петнадесетгодишно момиче е пожертван в името на политически сделки между владетелите. Все пак тази демонстрация трае кратко.

Принцеса Мария Клотилда и принц Наполеон-Жозеф Шарл Пол Бонапарт, снимани от Disderi & Co.

На 23 януари генерал Адолф Ниел отправя официалното искане за ръката на Клотилда към нейния баща, крал Виктор Емануил II. Само няколко дни по-късно, на 28 януари, споразуменията от Пломбиѐр са формализирани на среща между краля, Наполеон-Жозеф и император Наполеон III. Така политическият съюз между Савойската династия и Бонапартите придобива окончателна форма.

В неделя, 30 януари 1859 г., в кралския параклис на Светата Плащаница в Торино се състои сватбеният обред. Той е отслужен от архиепископа на Верчели Алесандро д’Анжен, в съслужение с прелатите на Казале Монферато, Савона, Пинероло и Суза. Присъствието на толкова много висши духовници подчертава значението на събитието както за династията, така и за международната политика. Клотилда официално се отказва от правата си върху савойската корона. Зестрата ѝ включва 500 000 лири в пари, 300 000 лири в бижута и 100 000 лири чеиз. Този щедър принос, съчетан с династичния престиж на Савойската династия, позволява на Наполеон III да укрепи позициите на своя род, свързвайки го с една от най-старите и уважавани европейски династии.

В самия ден на церемонията младоженците напускат града. Кралят, Кавур и ген. Алфонсо Ла Мармора ги придружават с влак до Генуа, където вечерта присъстват на представление в театър „Карл Феликс“, посрещнати с ентусиазъм от публиката. След две нощи, прекарани под светлината на „Лантерната“, Клотилда се сбогува с баща си и отплава за Марсилия, откъдето започва пътят ѝ към новия живот във Франция.

На 4 септември, следобед, принцесата напуска Прованс с императорски влак и на следващата сутрин пристига във Фонтенбло. Там се среща със свекъра си Жером и с балдъзата си Матилда. Вечерта на същия ден пристига в Париж, където е посрещната в двора от императорската двойка.

В Париж

Имперска принцеса Мария Клотилда Савойска

Графиня Виламарина, нейната придворна дама и приятелка от детството, напуска Париж почти веднага. За нея животът в столицата е прекалено хедонистичен, шумен и далечен от умерените нрави на савойския двор. Това само подчертава колко различна е новата среда, в която Мария Клотилда трябва да се установи.

За самата принцеса адаптацията е още по-трудна. Париж я посреща студено, без особен ентусиазъм към младата италианска принцеса. Духовната атмосфера на двора е в пълен разрез с нейната дълбока религиозност. Начинът на живот на съпруга ѝ остава далеч от нейните ценности, което я оставя неразбрана и самотна. На Мария Клотилда е поверен собствен двор, съставен от френски дами, сред които мадам Ортанс Тейер, описвана като „благочестива“, графиня Бертран, баронеса дьо ла Ронсиер и мадам дьо Клермон-Тонер.

Мария Клотилда живее във френската столица в продължение на много години, неразбрана от съпруга си, без да се интересува особено от блясъка на императорския двор и изцяло отдадена на благотворителност. Скромна, но горда: когато императрица Евгения, която не произхожда от кралски род, ѝ предлага да пропусне „обичайния прием на официалните лица“, защото „може би ще бъде твърде изморително за Вас“, Клотилда отговаря спокойно, но твърдо: „Вие забравяте, госпожо, че съм родена в двора и че съм свикнала с определени функции още от детството си“. Този отговор само засилва първоначалната, почти инстинктивна антипатия на испанската императрица към нея – чувство, което с времето постепенно отслабва.

Още от самото начало съпругът ѝ се възползва от всички социални възможности, които Париж предлага в изобилие. Благодарение на официалните приеми и свободните вечери, които прекарвал в личния си апартамент, той бързо се връща към всичките си навици на зрял ерген, без да се въздържа от изневери. Това се случва въпреки упреците на баща му, който изпитвал искрена привързаност към младата си снаха, както и въпреки неодобрението на сестра му Матилда. Въпреки уверенията, които Наполеон-Жозеф дава на крал Виктор Емануил и на граф Кавур, че обича Клотилда и желае да я направи щастлива, поведението му остава непроменено. Клотилда обаче запазва необичайно спокойствие. В писмо до приятел от 26 март тя пише, че е „чудесно“ и „изключително щастлива“. Укрепена от дълбоката си вяра, тя успява да понесе както ролята си на пешка в политическата шахматна дъска, така и изневерите на съпруга си. Всекидневно присъства на литургия в личния си параклис в Пале Роял и посвещава голяма част от времето си на грижи за болните в болницата..

Мария Клотилда, снимана през 1859 г.

Парижкият живот на Клотилда постепенно придобива ясно очертания, изцяло подчинени на християнския ѝ дух. След ежедневната литургия тя неизменно отива да помага на болните, а у дома търпи дистанцията между себе си и съпруга си, който рядко прекрачвал прага на нейните покои и предпочита да живее отделно, в собствените си апартаменти. Самотата, която това създава, не я пречупва: тя я превръща в пространство за молитва, служение и вътрешно укрепване. На 20 юни 1859 г. Клотилда се посвещава като дъщеря на Мария в августинския манастир „Де Оазо“, който вече посещава редовно. Само три дни по-късно тя „приема местната асоциация на Светото Сърце Исусово“, поставяйки началото на една преданост, към която ще остане вярна през целия си живот.

През юни 1860 г. здравето на възрастния Жером Бонапарт рязко се влошава. Клотилда и съпругът ѝ се отправят към Вилжени, в департамента Сен-е-Оаз, за да бъдат до него. В следващите дни принцесата остава неотлъчно край леглото му. Тя се грижи за него с нежност и постоянство, движена от желанието той да получи последно елеосвещение, преди да издъхне. Това желание обаче влиза в открито противоречие с волята на нейния съпруг, който не желае намесата на духовници. Въпреки това Мария Клотилда, вярна на убежденията си, пише до императорската двойка с молба да изпратят свещеник. На 23 юни във Вилжени пристигат придворният капелан и архиепископът на Париж. Жером получава тайнството именно в този момент – и умира, докато го приема. Според свидетелства той „се усмихва на разпятието, което монахинята му предлага“, сякаш намира покой в последния миг.

Междувременно събитията в Италия се ускоряват, а в чужбина започващата Американска гражданска война също предизвиква интереса на френската политика. През пролетта на 1861 г. съпругът на Мария Клотилда се впуска в плаване за Новия свят, решен да получи търговски предимства за страната си. Когато научава, че младата принцеса също се е качила на яхтата, Виктор Емануил е донякъде озадачен, притеснен от дългото пътуване, което във всеки случай е трябвало да отведе най-голямата му дъщеря само до Лисабон. Мария Клотилда обаче иска да придружи Наполеон до Америка. След като получава съгласието на съпруга си, след повече от два месеца плаване тя слиза с него в Ню Йорк, където остава сама за известно време, докато съпругът й се отправя към Северните щати и Канада. В големия град тя отново започва редовно да посещава литургия и възобновява практиките на благочестие, от които се въздържа по време на пътуването, за да не дразни съпруга си.

Американското пътуване е един от редките моменти на интимност със съпруга ѝ. След завръщането си във Франция Клотилд е бременна за първи път. Разстоянието между съпруга и съпругата обаче скоро отново се проявява: Наполеон-Жозеф настоява за намаляване на светската власт на Църквата, докато благородницата, чието мислене не може да приеме светска държава, се събира в молитва, умолявайки съпруга си да обърне вярата. Тя моли многобройни получатели на кореспонденцията си да направят същото, показвайки загрижеността си за душата на Бонапарт.

На 18 юли 1862 г. се ражда първородният син на двойката, Виктор-Наполеон, кръстен частно и без официална церемония. Майката иска лично да се грижи за детето, което трябва да изостави за кратко през октомври. Бракът на сестра ѝ Мария Пия с португалския крал Луиш я повиква обратно в Торино, където не се е връщала от сватбата. За първи път тя вижда баща си, братята си и местата от детството си. След тържеството Клотилда отива със съпруга си в Египет, където си позволява кратко плаване. Тя се надява, че пътуването ще я отведе до Светата земя, но желанието ѝ не се сбъдва.

Падане на Втората френска империя

Мария Клотилда в напреднала възраст с дъщеря си Мария Летиция Бонапарт и внука си Умберто от Савой-Аоста

След падането на Втората френска империя през септември 1870 г., Клотилда решава да остане в бунтовния град, въпреки настояването на баща си да се върне у дома. Клотилда отговаря с известно писмо, което обобщава целия ѝ живот, белязан от задълженията на принцеса от Савойския дом. След като всички Бонапарти са избягали (императрица Евгения напуска столицата преоблечена и бяга в Англия) и републиката е провъзгласена, Мария Клотилда Савойска е последната, която напуска Париж сама на 5 септември посред бял ден, с откритата си карета и своите знамена. Републиканската гвардия ѝ отдава почит. След това двойката отива в Женева.

Последни години и смърт

Дълбоко религиозна, Мария Клотилда страда от разпуснатото поведение и разпуснатия начин на живот на съпруга си, който по-късно я изоставя, оставяйки я във финансово затруднено положение. Тя се присъединява към доминиканските терциарии, ставайки сестра Катерина от Светото Сърце. По-късно се завръща в Италия и се установява в замъка в Монкалиери . Наричана е „светицата от Монкалиери“. Погребана е в базиликата „Суперга“ в Торино, заедно с другите принцове и херцози на Савоя. В църквата „Санта Мария ин Монкалиери“ е издигнат паметник в неин юбилей, дело на Пиетро Каноника, който я изобразява коленичила в мистичен екстаз. На 10 юли 1942 г. папа Пий XII внася каузата за беатификация на Мария Клотилда и обявява принцесата за Божия слугиня. Каузата за беатификацията на принцесата все още е открита.

Потомство

От брака на Мария Клотилда с принц Наполеон-Жозеф Бонапарт се раждат двама сина и една дъщеря:

• Наполеон-Виктор Бонапарт (1862 – 1926), принц Наполеон; ∞ 14 ноември 1910 в Монкалиери за принцеса Клементина Белгийска (1872 – 1955), от която има син и дъщеря;
• Луи Бонапарт (1864 – 1932);
• Мария-Летиция Бонапарт (1866 – 1926), ∞ за вуйчо си Амадей Савойски (1845 – 1890), крал на Испания, по-късно херцог на Аоста, от когото има един син.

Библиография

• Maria Ragazzi, Clotilde di Savoia Napoleone, Assisi, Pro Civitate Christiana, 1942
• Michele M. Favero, Maria Clotilde di Savoia-Napoleone, Torino, L.i.c.e.-R. Berrutti & C., 1943
• Angiolo Biancotti, Maria Clotilde di Savoia, Torino, Società editrice internazionale, 1955
• Tommaso Gallarati Scotti, Interpretazioni e memorie, Milano, Mondadori, 1960
• Valentino Brosio, Due principesse fra Torino e Parigi, Torino, Fògola editore, 1978 (biografie di Clotilde e della figlia Letizia Bonaparte)
• Giulio Vignoli, Donne di Casa Savoia, Genova, Ecig, 2002
• Cristina Tessaro, Clotilde di Savoia. Il "sì" che fece l'Italia, Milano, Paoline, 2012

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Maria Clotilde di Savoia в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​