Направо към съдържанието

Марко Балабанов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Марко Балабанов
български политик
Роден
Починал
1921 г. (83 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Учил вХалкинска семинария
Хайделбергски университет
Парижки университет
Работил вСофийски университет
Политика
ПартияКонсервативна партия (1879 – 1884)
Прогресивнолиберална партия (1884 – 1886)
депутат
I ОНС   IV ОНС   VIII ОНС   XI ОНС   V ВНС   
Семейство
Други родниниЛюбомир Милетич (сват)
Марко Балабанов в Общомедия

Марко Димитриев Балабанов е български юрист и политик (от Консервативната партия, после от Прогресивнолибералната партия[1]), първи външен министър на България (през 1879 и от 1883 до 1884 г.) и председател на XI обикновено народно събрание през 1901 г.[1].

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Обща снимка на делегатите на Събора в Цариград от 24 юли 1871 година. Балабанов е № 5 на първия ред
Гробът на Марко Балабанов на Централните софийски гробища

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Младежки години

[редактиране | редактиране на кода]

Марко Балабанов е роден на 14 март 1837 година в Клисура, в семейство на абаджия. Първоначално учи в килийното училище в родното си село, а след това завършва, със съдействието на митрополит Константий Бурсенски, гръцкото богословско училище на остров Халки. През следващите години следва право в Атина, медицина в Париж, философия в Хайделберг, като завършва право в Париж.[2][1]

От 1870 година работи като адвокат и журналист в Цариград, където съдейства за създаването на независимата Българска екзархия. В 1871 година Балабанов е представител от Пловдивската епархия на Църковно-народния събор в османската столица, като е избран за секретар на Светия синод. Той е сред делегатите, подписали на 14 май 1871 година новоприетия устав на Екзархията.[3]

Редактор е на списание „Читалище“ до 1871 година и на вестник „Век“ в Цариград (1874 – 1876)[1]. През есента на 1876 година, заедно с Драган Цанков, предприема обиколка в Европа, за да представи тежкото положение на българския народ след Априлското въстание[1].

Професионална дейност

[редактиране | редактиране на кода]

1876 – 1889 г.

[редактиране | редактиране на кода]

По време на Временното руско управление Балабанов е вицегубернатор на Свищов и Русе (1878 – 1879), народен представител от консервативното крило в Учредителното събрание и външен министър в първото правителство на България, водено от Тодор Бурмов. През следващите години е дипломатически представител в Османската империя (1880 – 1883). През 1882 година Балабанов преминава към воденото от Драган Цанков крило на Либералната партия, обособило се през 1884 година в Прогресивнолиберална партия. През 1883 – 1884 година отново е външен министър – във втория и в третия кабинет на Драган Цанков[2][1].

1889 – 1905 г.

[редактиране | редактиране на кода]

Марко Балабанов преподава гръцки език и гръцка литература (1889 – 1898) и римско, византийско и канонично право (1892 – 1902) в новосъздаденото Висше училище, днес Софийски университет „Свети Климент Охридски“. От 1881 г. е дописен, а от 1884 г. – редовен член-кореспондент на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). През 1902 – 1903 г. е дипломатически представител в Румъния, а през 1905 г. – в Гърция[2]. Председател е на клона на държавните науки и на философско-обществения клон на БКД и БАН. През 1896 – 1897 г. е декан на Юридическия факултет на Софийския университет[1].

Прадядо е на българския писател и сценарист Георги Данаилов.[4]

Марко Балабанов умира на 16 юни 1921 г. в София според Данаил Крапчев „в немотия“.[5][2][2]

Памет

[редактиране | редактиране на кода]

На Марко Балабанов са наречени улици в София (Карта) и Варна.

Има улица ,,Марко Балабанов" и в родния му град Клисура. Както и чешма с беседка, и камък с метална плоча с писание в негова чест отново в Клисура.

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. 1 2 3 4 5 6 7 Цураков 2008, с. 9.
  2. 1 2 3 4 5 Ташев 1999, с. 43 – 44.
  3. ↑ Маркова, Зина. Българската екзархия 1870 – 1879. София, Издателство на Българската академия на науките, 1989. с. 324.
  4. ↑ Данаилов, Георги. Доколкото си спомням. София, Фондация „Свободна и демократична България“, 2000.
  5. ↑ Крапчев, Данаил. Марко Балабанов, в: Изминат път. Избрани статии, София 1992, с. 220

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]

Литература

[редактиране | редактиране на кода]
  • Турция и България (1869)
  • сп. „Читалище“, г. I. Цариград, 1870
  • Що е народност (1880)
  • Войната за освобождението на България 1877 – 78 (1881)
  • Домашни забавления (в три части; 1884)
  • Мемориал, поднесен в името на българския народ до шестте сили на Европа в 1876 г. (1885)
  • Елинска христоматия с обяснения на български и с елино–българско словарче (в две части; 1892 – 1896)
  • Завещанието на Сароглу пред атинските съдилища (1893)
  • Йон Братиану 1821 – 1891 и признателна България (1903)
  • Страница от политическото ни възраждане (1904)
  • Граф Игнатиев. Спомени (1909)
  • Българска колония в един остров (1910)
  • От Солун до Белград. Пътни бележки и наблюдения (1910)
  • Гаврил Кръстевич. Народен деец, книжовник, съдия и управител (1914)
  • Философски и социологически съчинения (1986)
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
  • Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Марко_Балабанов&oldid=12861054“.