Мейн (броненосен крайцер)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Мейн
USS Maine c1897 LOC det 4a25824.jpg
Броненосен крайцер „Мейн“
Флаг Съединени американски щати Съединени американски щати
Клас и тип Броненосен крайцер
Производител Brooklyn Navy Yard, Ню Йорк, САЩ.
Живот
Поръчан 3 август 1886 г.
Заложен 17 октомври 1888 г.
Спуснат на вода 18 ноември 1890 г.
Влиза в строй 17 септември 1895 г.
Изведен от
експлоатация
взривил се и потънал на 15 февруари 1898 г.
докато бил на рейд в пристанището на Хавана, Куба
Състояние извън експлоатация
Характеристика
Дължина 98,9 m
Ширина 17,37 m
Газене 6,55 – 6,9 m
Задвижване 2 парни машини с тройно разширение, 8 котли, 2 винта, 9000 к.с.
Скорост 16,4 – 17 възела
(30.47 km/h)
Водоизместимост 6,789 тона (пълна)
Броня на борда: 152 – 305 mm
на палубата: 51 mm
барбети: 305 mm
кули ГК: 203 mm
на бойната рубка: 254 mm
Екипаж 355 души
вкл. и 39 души морска пехота
Далечина на
плаване
3605 морски мили
запас гориво: 910 t
Въоръжение
Артилерия 2х2 254 mm
6х152 mm
7х57 mm
8х37 mm
Торпеда 4х450 mm ТА
Други 4×1 картечници „Дригс-Шредер“
Мейн в Общомедия

Мейн (на английски: USS Maine, ACR-1) е броненосен крайцер (фактически – броненосец 2-ри клас) на ВМС на САЩ. Той е единият от двата американски броненосни кораби, въведени в експлоатация през 1895 г. и първият военен кораб на САЩ, кръстен в чест на американския щат Мейн.

Корабът остава в историята със загадъчната си гибел в пристанището на Хавана, Куба, където пристига на 25 януари 1898 г. във връзка с народното недоволство на кубинците против колониалното управление на метрополията Испания. Вечерта на 15 февруари 1898 г. корабът се взривява и потъва. Загиват 266 души: 260 по време на взрива или веднага след него и 6 починали по-късно в болница от получените наранявания. Капитан Сигсби и по-голямата част от офицерите оцеляват, тъй като в момента на експлозията се намират на кърмата на кораба[1].

Гибелта на кораба и на по-голямата част от екипажа получава широк обществен отзвук в американската преса, която от своя страна пряко или косвено обвинява Испания в унищожаването на кораба и по този начин става катализатор за формиране на обществено мнение за започване на испано-американската война.

История на проекта[редактиране | редактиране на кода]

Влизането в строй на бразилските броненосци „Риахуело“ и „Акидабан“ в периода 1883 – 1885 сериозно изменя баланса на военноморските сили в Западното полушарие. Въпреки че по европейските мерки корабите са неголеми и се отнасят към 2-ри или дори 3-ти клас броненосци, нито една от държавите на двата американски континента (включително и САЩ) не разполага със съвременни броненосци. Двата броненосеца, за определен период от време, правят Бразилия една от най-силните морски държави на Новия Свят.

Американският флот през 1880-те години е в упадъчно състояние. Както мрачно отбелязва председателят на комитета по морските въпроси Хърбърт А. Хилари, „ако „Риахуело“ срещне целият ни флот в открито море се съмнявам, че дори и един от нашите кораби ще успее да се върне в своята база“. Позициите на изолационистите в Конгреса, отстояващи идеите на крайцерската война срещу търговското корабоплаване на потенциалните европейски противници, са сериозно разклатени от появата на съвременни линейни кораби в потенциално враждебна държава, която е близо до американските брегове. Привържениците на концепцията за съвременен флот вземат превес в Конгреса и проектирането на „отговора“ започва веднага след това.

През 1884 г. бюрото за проектиране и ремонт представя за одобрение два проекта – за 7500 тонен броненосец и за 5000 тонен крайцер. Секретарят на флота Уилям Колинс Уитли вместо тях помолил Конгреса за построяване на два 6000 тонни броненосни кораба (молбата е продиктувана от ограниченията по тонаж, които имали наличните докове, и проблематичната им евентуална модернизация, която само се предполагало, че някога ще се случи). В 1886 разрешението е дадено и флотът започва проектирането на първите си, за последните 20 години, броненосни кораби.

Конструкция[редактиране | редактиране на кода]

Броненосен крайцер „Мейн“. Схема

Проектът на „Мейн“ е разработен от Тиодор Д. Уилсон, главен инженер на Бюрото за проектиране и ремонт. Назначението на кораба е определено като предимно крайцерско (докато „Тексас“, който, с почти идентична компоновка, от самото начало се проектирал като линкор), което и определило необходимостта от скорост поне 17 възела.

„Мейн“, както и „Тексас“, всъщност повтарят бразилските кораби: и двата кораба имат ешелонно разположение на оръдията от главния калибър и са преди всичко проектирани за водене на сражение в линеен строй. Това, че концепцията вече се счита за остаряла, а и че самата конструкция на „Риахуело“ не била оптимална, американците все още не знаели.

Дължината на кораба е 98,9 m, ширината – 17,4 метра, а газенето – 6,9 метра. Пълната водоизместомост е 6789 тона. Той бил и малко по-дълъг от „Тексас“, корпусът е разделен на 214 водонепроницаеми отсека и имал една дълга надлъжна преграда. Двойно дъно имал само в рамките на цитаделата.

Въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

Основното въоръжение на „Мейн“ е от четири 254 mm 35 калиброви оръдия 10"/35 Mark 2. Оръдията са разположени в сдвоени, диагонално разположени въртящи се кули: носовата кула е силно изместена към десния борд (и частично излизаща отвъд него), а кърмовата кула – към левия. Заради разположението на кулите към краищата корабът е подложен на силно надлъжно (килно) клатене. Освен това стоящите ниско оръдия са заливани от вода. Кулите се задвижвали хидравлично.

Главният калибър изстрелвал 231 кг снаряд с начална скорост 610 метра в секунда. На дистанция до 5000 метра снарядът пробива 180 мм закалена броня на Харви. Но скорострелността на оръдията, заради неудачната конструкция и остарялата процедура по презареждане, е много ниска – около 1 изстрел за минута и половина. Към 1905 година[2], за сметка на тренировка на артилеристите и опростяване на презареждането скорострелността достигнала до 2 – 3 изстрела в минута. Въпреки това, конструкторите смятали основното въоръжение на „Мейн“ за по-удачно, отколкото при „Тексас“, поради това, че презареждането на оръдията на „Мейн“ ставало при всяко положение на кулите, тъй като било интегрирано в самите кули[3].

Спомогателното въоръжение на кораба са шест 152 mm 30 калиброви оръдия, разположени в каземати. Формално скорострелни, оръдията имали разделно зареждане и на практика първоначално давали не повече от 1 изстрел в минута (това се променило към 1890). Тяхната пределна далекобойност била около 8000 метра.

Противоминното оръжие на „Мейн“ са седем 57 mm скорострелни оръдия „Дригс-Шредер“, на покрива на надстройката. Оръдията стреляли с до 20 изстрела в минута. Като допълнение имало и четири 37 мм оръдия „Хочкис“ и четири 1-но фунтови картечници „Дригс-Шредер“. Също корабът имал четири 450 mm торпедни апарата (по два на борд) и според първоначалния проект следвало да носи на борда си и два малки миноносеца с водоизместимост 15 тона. По-късно се отказали от тази идея, поради съвършено неудовлетворителните качества на експерименталния миноносец.

Брониране[редактиране | редактиране на кода]

Бронирането на главния пояс на кораба е от Никелова броня. Той е дебел в горната си част 305 мм и изтънява надолу до 178 mm. Поясът прикривал цитаделата на кораба между кулите на главния калибър. Височината му е 2,1 метра, от които 0,9 m са над водата. По краищата на цитаделата, поясът под наклон влиза в корпуса, изтънявайки до 203 mm, и прелива в бронирана преграда.

Изпъкналата бронева палуба е дебела 51 mm в централната част със скосове дебели 76 mm зад броневия пояс. В кърмовата част броневата палуба слиза под нивото на водата защитавайки от падащи снаряди руля и винтовете. Артилерията на ГК е защитена от 203 mm броня при дебелина на бронята при барбетите до 305 mm горната част (в долната – до 250 mm). Казематите са защитени от 114 mm броня.

Силова установка[редактиране | редактиране на кода]

Корабът има две парни машини с тройно разширение, с обща мощност от 9239 к.с. Проектната скорост от 17 възела така и не била достигната: на изпитанията корабът дава само 16,45 възела, което е по-зле дори спрямо „Тексас“. Далечината на плаване при икономичен ход е едва 6670 км.

Взривът в Хавана[редактиране | редактиране на кода]

Останките на „Мейн“ след експлозията. 1898 г.

На 15 февруари 1898 г. „Мейн“ е в Куба, за да защитава американските граждани от започващото срещу испанците въстание. В 21.40 на борда на крайцера избухва мощен взрив. Последващият анализ показва, че повече от 5 тона барутни заряди в носовите артилерийски погреби детонират едновременно, което унищожава носа на кораба. Останките на кораба бързо потъват в пристанището. Тъй като било нощ, по-голямата част от екипажа почивала в кубриците, разположени в носовата част, и катастрофата отнела 266 човешки живота (над 2/3 от екипажа). Старшите офицери оцелели само заради това, че каютите им били на кърмата – най-далеч от взрива.

Гибелта на „Мейн“ предизвикала вълна от недоволство в американското общество против испанците. Радикалите считали, че крайцерът е унищожен от испанска мина, която тайно е качена на крайцера през нощта. Тази версия е силно застъпена в американската пропаганда в навечерието на войната с Испания.

Разследване на взрива[редактиране | редактиране на кода]

Като допълнение на испанското разследване на причините за взрива, проведено от правителството на Испания от двама военноморски офицери, американската страна прави две други, официални, разследвания – през 1898 г. и 1910 г. Тяхното разследване от 1898 г. стигнало до извода, че причина за гибелта на кораба е външна експлозия на торпедо или мина, което неофициално приписало отговорността за произшествието на Испания, макар че официалният доклад да не посочвал отговорна страна. Това политизирано решение е подложено на силна критика, която се основавала на свидетелства на очевидци, които твърдели, че взривът става вътре, в корпуса на кораба.

През 1910 г. започнала операция по изваждането на кораба, който пречел на корабоплаването в пристанището на Хавана. Технологията била следната: тъй като „Мейн“ потънал на неголяма дълбочина (14 метра), в дъното, с помощта на плаващи парни чукове, били набити множество 30 метрови колци. Те образували кръг около кораба, който бил затворен с водонепроницаеми кофердами, а след като запълнили празнините между тях, започнали да изпомпват водата. Едновременно започнало ново разследване на инцидента.

Огледът на корпуса на кораба, извършен от водолази, не могъл да установи точните причини за взрива, но поставил под съмнение изводите на комисията от 1898 г. Например, водолазите установили, че повредите по кила, които през 1898 са едни от основните аргументи в полза на предположението за външен взрив, са предизвикани в действителност от детонация на погребите (която същевременно също може да е предизвикана от външна експлозия). Една от причините за несигурните изводи на новата комисия е напълно разрушената носова част на кораба и силната корозия, която е обхванала корпуса на кораба.

След пресушаването на кофердама, американските инженери отрязват надстройките и горните палуби на кораба, отрязват носовата част на кораба. Останалата час от кораба е херметизирана с цимент, изчистена от наносите и след напълване на пространството с вода – изплувала. На 16 март 1912 г., останките на кораба са отбуксирани в открито море и потопени.

През 1976 г. американският адмирал Хайман Джордж Риковер организирал частно разследване на инцидента. Той предположил, че причината е самовъзпламеняване на битумните въглища, които точно по това време започват да се използват в американския флот. National Geographic Society през 1998 г., по повод столетието от гибелта на кораба, прави собствено проучване. Изводите от него са нееднозначни – изследването на архивите и компютърното моделиране показват, че пожарът във въглищните бункери може да доведе до взрив, но същото може да се случи и при детонация на малка мина, закрепена от външната страна на корпуса на правилното място.

През 2002 г. телевизионният канал History Channel излъчва в ефир своята версия за трагедията. Като най-вероятна причина за експлозията се счита пожар във въглищните бункери и последваща детонация на разположения в съседство погреб за боеприпаси на 6 дюймовата артилерия. Подобна версия се разглеждала и от комисията през 1898 г., но по политически причини била определена за „малко вероятна“.

Версия – испанска диверсия[редактиране | редактиране на кода]

Макар тази версия (взривяване на крайцера от мина, сложена от испанците) широко да циркулирала в американската преса, тя никога не е обявявана като официално обвинение. Унищожаването на „Мейн“ не носило на Испания никакви изгоди (освен загубата за американския флот от един кораб) и силно увеличавало вероятността от конфликт със САЩ, който испанското правителство всячески се стремяло да избегне. Въпреки това версията, че корабът е жертва на откъснала се мина от минните заграждения на пристанището и дрейфуваща по вятъра е много вероятна.

Версията – провокация[редактиране | редактиране на кода]

Практически от самото унищожаване на крайцера има конспиративна версия, че той е взривен от агенти на правителството на САЩ, което от своя страна да предизвика вълна от възмущение срещу Испания. Тази версия не се основава на никакви сериозни доказателства, но е много популярна. Основният аргумент срещу нея е, че унищожаването на „Мейн“ – единият от малкото съвременни към момента американски бойни кораби – като провокация, е неоправдано скъпа акция, която съществено подкопава боеспособността на американския флот.

Оценка на проекта[редактиране | редактиране на кода]

Като един от двата първенци на тогавашното американско броненосно корабостроене „Мейн“ не бил особено удачен кораб. Липсата на собствен опит и копирането на остарял европейски опит от американските конструктори – копирането на „Риахуело“, диагоналното разположение на ГК – довело до това, че формално мощният кораб бил малобоеспособен.

Отстъпвайки на тогавашните броненосци по въоръжение и броня, „Мейн“ бил твърде бавен и с малка далечина на плаване, за да бъде и ефективен крайцер. Макар и въоръжението му да било по-ефективно, отколкото това на „Тексас“, неудовлетворителните качества на всички американски тежки оръдия довеждат до това, че той е по-слаб от всички свои европейски аналози.

Все пак, строежът на „Мейн“ и „Тексас“ дава на американските корабостроители ценен опит и ги научава да не следват сляпо често остарелите европейски практики, а да търсят свой собствен път в корабостроенето.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. The Destruction of USS Maine
  2. На други кораби, с идентични оръдия.
  3. На „Тексас“ механизмите за презареждане са разположени в неподвижната част на барбета и те можели да се презареждат само в диаметралната плоскост и при нулев огъл на наводка. Този недостатък е отстранен едва през 1897 г.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „USS Maine (ACR-1)“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.