Милан Обренович

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Милан I)
Направо към: навигация, търсене
Крал Милан Обренович
Сръбски крал
Крал Милан Обренович 
Роден: 22 август 1854 г.
Починал: 11 февруари 1901 г. (46 г.)

Милан I Обренович (на сръбски: Милан Обреновић) е сръбски княз (1868 – 1882) и по-късно крал (1882 – 1889).

През 1876 г. в съюз с Черна гора води война срещу Турция. Главнокомандващ на Сръбската армия, която се включва в Руско-турската война (1877 – 1878). По силата на Берлинския договор, Събия получава статут на независима държава.

След Берлинския договор княз Милан повежда политика на сбижение с Австро-Унгария. През 1880 година между двете страни е договорено построяване на жп линия от Будапеща през Белград до Ниш и разклонения до българската и османската граница. Година по-късно е сключена и тайна политическа конвенция, с която Милан подчинява външната си политика на австро-унгарската дипломация, в замяна на подкрепата на Виена за династията на Обреновичите. По същото време е подписан и търговски договор, с който сръбското княжество е обвързано икономически с Двойната монархия.[1]

Проавстрийският курс на Милан го вкарва в конфликт с премиера Йован Ристич.[1] След оставката на последния през 1880 година, князът се опира консерваторите (напредняци) начело с Милан Пирочанац. С тяхна помощ той постига договореностите с Австро-Унгария и се опитва да прокара вътрешнополитически мерки за укрепване на властта си, но среща силен отпор от нововъзникналата Радикална партия, която настоява за демократизация и засилване на парламента и местното самоуправление.[2] Отношенията на княза с църквата също се изострят, поради русофилството на митрополит Михаил и съпротивата му срещу данъчното облагане на духовенството. През октомври 1881 година Михаил е свален от поста си, последван от подкрепилите го сръбски епископи.[3]

На 22 февруари 1882 година Сърбия е обявена за кралство, а Милан получава международно признание на кралската си титла благодарение на австроунгарската подкрепа.[4]

Също в началото на 1882 година разногласията между краля и радикалите прерастват в бойкот на парламента от последните.[5] След като на два пъти организира допълнителни избори Милан успява да си осигури послушен парламент и да прокара закон за създаване на постоянна армия на мястото на съществувалата дотогава милиционна система. Радикалите подемат агитация срещу реформата, виждайки в новата армия инструмент на краля и допълнителна данъчна тежест за избирателите си от селското съсловие. На изборите през септември 1883 година те постигат пълна победа, което принуждава министър-председателя Пирочанац да подаде оставка. На негово място Милан назначава друг консерватор – Никола Христич, който разпорежда разоръжаване на селяните. Това предизвиква голямо въстание в Източна Сърбия – Тимошката буна. След потушаването му Милан разтуря Радикалната партия като затваря част от водачите ѝ, а други (сред които и Никола Пашич) са принудени да емигрират в България.[6]

Подтикван от австрийците и собствените си експанзионистични стремежи, Милан се обявява против Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. и нахлува в българската територия, предизвиквайки Сръбско-българската война, която завършва с неуспех за Сърбия.

Милан Обренович абдикира на 9 януари 1889 г. заради предизвиканото недоволство срещу него поради изгубената война и политическото разклащане на Сърбия след нея.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Манчев, Кръстьо. История на балканските народи. Том 2. София, Парадигма, 1999. ISBN 954-9536-19-X. с. 123-124.
  2. Манчев 1999, с. 124-125.
  3. Манчев 1999, с. 127.
  4. Манчев 1999, с. 124.
  5. Манчев 1999, с. 126.
  6. Манчев 1999, с. 128-129.
Михаил Обренович княз на Сърбия (1868 – 1882)
крал на Сърбия (1882 – 1889) Александър I