Минко Неволин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Минко Неволин
български писател и революционер
Роден
Починал
„Тракийски песни“, 1941

Минко Савов Петков – Неволин е български революционер, поет, драматург и писател. Летописец на Преображенското въстание. Член на Съюза на българските писатели.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е през 1881 година в град Карнобат. Отначало учи в родния си град, а по-късно в Сливен. Завършва гимназия в Русе (1905) и учителства две години в селата Шабанкъра (днес Загорци) и Орханкьой (днес Малина). Чете руска литература и попада под влияние на анархизма. По-късно отказва да даде клетва за вярност на княза и отечеството, поради което е уволнен от работа като учител. През 1902 г. заминава за София и издава първата си стихосбирка „Вълните на живота“. Тук той се среща с Гоце Делчев, който оказва решаваща роля в бъдещата му творческа и революционна дейност. Така Минко Неволин се включва в македоно-одринското революционно движение. Участието в организационна обиколка на четата на Делчо Коцев в Македония. Разболява се и се завръща в родния си Карнобат.

Укрепнал здравословно, на следващата пролет (1903 г.) той заминава за Бургас. Среща се с Михаил Герджиков и Георги Минков, които уреждат заминаването и включването му в четата в село Алан Кайряк (днес Ясна поляна). Още същия ден, облечени в четнически дрехи и въоръжени, четниците предвождани от войводата Кръстю Българията потеглят за Петрова нива. Участва на конгреса на Петрова нива, където е охрана. Отначало Неволин попада в четата на Пеню Шиваров, който е избухлив по характер, което не му се нрави. По-късно се прехвърля в четата на войводата Петър Ангелов. В навечерието на въстанието (4 август) четата на Петър Ангелов и четата на Цено Куртев решават да нападнат турски отряд, пребиваващ в село Маджура, с цел да се снабдят с необходимите за въстанието боеприпаси и оръжие. Четниците успяват да обезвредят врага с минимални загуби. В тази битка Минко Неволин е ранен в крака. По-късно заедно с други ранени и болни четници се връща с керван в България. Неговото участие приключва преди края на въстанието.

Следва в Софийския университет, без да завърши. Чиновник е в Генералната банка (1909-1930), откъдето е уволнен за убежденията си. По-късно работи в дирекция Храноизнос (1930-1943). Сътрудничи на списанията „Общо дело“, „Мисъл“, „Демократически преглед“, „Българска сбирка“ и много други.

Литературни творби[редактиране | редактиране на кода]

Въстанници и делегати при Алан кайряк. От ляво на дясно: I ред полегнали: Михаил Даев, Кръстьо Българията, Константин Калканджиев и Христо Караманджуков; II ред полегнали и седнали: Тодор Станков над Даев, Никола Славейков, Янко Стоянов и баща му Стоян кехая Петров, Спас Цветков с цигара на уста, Велко Думев, един фелдфебел, Васил Пасков, Георги Василев, Димитър Катерински с пушката над коленете, зад последните двама Сава Киров, Георги Хаджиатанасов, Димитър Аянов, тримата от края неизевестни (единият е войник на границата); III ред полегнали, седнали и прави: Димитър Янев, двама неизвестни, Анастас Разбойников (до Тодор Станков) чисти револвера си, зад него на един крак Димо Янков, Минко Неволин (зад Тодор Станков и Никола Славейков), руснак (правият зад Стоян кехая Петров), останалите 9 са неизвестни
  • “Вълните на живота” (стихове, 1902);
  • “Стихотворения” (1903);
  • “Акорди на меланхолията” (стихове, 1919);
  • “Палми в пустинята” (стихове, 1923);
  • “Старинни вази” (стихове, 1924);
  • “Братче и сестрица” (приказка в стихове, 1926);
  • “Слънцето на Багдад” (поеми, 1931);
  • “Хайдути“ (драма, 1932 г.);
  • “Да спи зло под камък” (драма, 1933),
  • “Сребърни зрънца” (стихове, 1933);
  • “Бели шатри” (стихове, 1934);
  • “Момина кула” (поема, 1936);
  • “Заплакала е гората” (стихове, 1937);
  • “Пушка пукна из гора зелена” (поема, 1937);
  • “Белият елен” (приказна поема, 1939);
  • “Тракийски песни” (стихове, 1941);
  • “Жадуван свят” (стихове, 1947);
  • “Гласът на времето” (стихове, 1950);
  • “На Странджа баир гората” (разкази, 1953, 1973);
  • “Изминат път” (избрани стихове и поеми, 1955);
  • “Българи глава дигнали” (повест, 1960);
  • “Избрани стихотворения и поеми” (1962);
  • “Из героичното минало на странджанци” (включваща повестите “Българи глава дигнали” (1960), “Нашите майки са ясните звездици” (1965) и “Нашите булки са тънките ни пушки” (1968).
  • “По хълмовете на Странджа” (избрани произведения, повести, 1971).[1]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Енциклопедия България, том 4, Издателство на БАН, София, с. 550.
     Портал „Македония“         Портал „Македония