Михаил Атанаскович

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Михаил Атанаскович
лекар и общественик
Роден
1850 г.
Починал
1877 г.

Националност България

Михаил Атанаскович[1] е български лекар, участник във Втората българска легия и общественик.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Ниш на 23 октомври 1850 г.[2] Получава основно образование в българско училище.[2] Присъединява се към Втората българска легия (1867 – 1868 г.) и в Белград преминава през военна подготовка рамо до рамо с Васил Левски.[3] След разпускането на формированието част от доброволците се насочват към Влашко.

Атанаскович се преселва в Букурещ.[2] През 1869 г. започва следването си в Националното училище по медицина и фармация. Работи в българското букурещко читалище „Братска любов“, където изнася лекции на здравни теми.[2] Междувременно се запознава с Любен Каравелов. Сътрудничи на в. „Свобода“. През 1870 г. там излиза негово стихотворение, озаглавено „Българио...“.[4] Същата година вестникът публикува обръщение в поетична форма, с което Атанаскович призовава българите на въстание.[1] Нарежда се сред основателите на Дружеството за разпространение на полезни знания[5] Създадената през 1872 г. културно-просветна организация обединява т.нар. млади от българската колония в румънската столица.[2] Дружеството подпомага сп. „Знание“, издавано от Каравелов.[6]

През 1875 г. Атанаскович успешно защитава докторска дисертация[5] на тема „Cateva cuvinte asupra febreĭ“[7] (на български: „Няколко думи за треската“[8]). Христо Ботев използва случая, за да припомни на нишлията за нуждата от образовани лекари в бъдещата възстановена българска държава.[9] Работи като доктор в Букурещ. Присъединява се към червенокръсткото движение на Румъния и влиза в състава на румънска полева болница, изпратена през 1876 г. в помощ на Княжество Сърбия, намиращо се във война с Османската империя.[2]

Източниците дават противоречиви подробности около смъртта на Михаил Атанаскович. Според някои от тях той почива в Кладово[2] на 9 март 1877 г.[10] Каравелов помества прочувствено известие за кончината на своя близък сътрудник, но посочва Фокшани за място на неговата смърт.[11]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б В. „Свобода“, бр. 28, Букурещ 1870, стр. 299
  2. а б в г д е ж Сюпюр, Елена, Българската емигрантска интелигенция в Румъния през XIX век, София 1982, стр. 119
  3. Греков, Михаил, Спомени, София 1971, стр. 99
  4. В.„Свобода“, бр. 45, Букурещ 1870, стр. 355
  5. а б Сп. „Знание“, бр. 10, Букурещ 1875, стр. 160
  6. Маринов, Момчил, Стопанска тематика в сп. „Знание“ (1875 – 1876, 1878), стр. 548
  7. Стоянов, Маньо, Българска възрожденска книжнина: Аналитичен репертоар на българските книги и периодични издания 1806 – 1878, София 1967, стр. 7
  8. Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, том 9, София 1969, стр. 61
  9. Ботев, Христо, Събрани съчинения, том 3, София 1976, стр. 181
  10. Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 52.
  11. Сп. „Знание“, бр. 10, Букурещ 1876, стр. 32