Михаил Маджаров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Михаил Маджаров
български политик и дипломат

Роден
Починал
23 януари 1944 г. (89 г.)
Политика
Партия Народна партия
Депутат II ОНС   III ОНС   IV ОНС   VI ОНС   VII ОНС   VIII ОНС   IX ОНС   X ОНС   XI ОНС   XII ОНС   XIII ОНС   XIV ОНС   V ВНС   XV ОНС   XVIII ОНС   
Правителство на Константин Стоилов министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията
Правителство на Стоян Данев 4 министър на вътрешните работи на България
Правителство на Теодор Теодоров 1 и 2 министър на отбраната на България
Правителство на Александър Стамболийски 1 министър на външните работи на България
Подпис Mihail Madzharov Signature (vectorized).svg
Михаил Маджаров в Общомедия

Акад. Михаил Иванов Маджаров е български публицист, дипломат, министър и политик, един от водачите на Народната партия.

Михаил Маджаров е народен представител във II (1880 – 1881), III (1882 – 1883), IV (1884 – 1886), V (1887 – 1890), VI (1890 – 1893), VII (1893 – 1894), VIII (1894 – 1896), IX (1896 – 1899), X (1899 – 1900), XI (1901 – 1902), XII (1902 – 1903), XIII (1903 – 1908), XIV (1908 – 1911), XV (1911 – 1913) и XVIII (1919 – 1920) Обикновено Народно събрание и в V Велико Народно събрание (1911). Той е подпредседател на V Велико Народно събрание (1911) и XV Обикновено Народно събрание (1911 – 1912).

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Михаил Маджаров е роден на 12 февруари (31 януари стар стил) 1854 г. в Копривщица. Той е племенник на революционера Георги Бенковски. Учи в Копривщица и Пловдив и през 1877 г. завършва Робърт колеж в Цариград. Още като ученик прави първи опити да пише поезия, по-късно преминава към публицистиката. За кратко е учител в Пазарджик (1877 – 1879) г. и по това време започва публицистичната си дейност. Поканен е за редактор на вестник „Марица“, започва да отразява политическите събития и духовния живот. Запознава се с Иван Вазов и Константин Величков, с когото го свързва сърдечна дружба. Сближава се и със Стефан Бобчев, току-що завършил правни науки в Москва. Маджаров и Бобчев работят на високи постове в администрацията на Източна Румелия, а през 1885 г. се сродяват – Маджаров сключва брак с Мария – сестра на съпругата на Бобчев. Женитбата му съвпада със Съединението[1].

Политическа и журналистическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

Снимка в Рилски манастир, 1897 г. Вляво от свещеника е Михаил Маджаров, а вдясно – Стефан Бобчев. Фото Димитър Карастоянов

Маджаров става един от водачите на Народната партия в Източна Румелия. Той е депутат в Областното събрание (18801885) г. и директор на финансите (1884 – 1885) г. на автономната област.

След Съединението младото семейство е интернирано в Елена, а през март 1886 Маджаров се завръща в Пловдив, където смята да се установи. След преврата от 1886 г. Михаил Маджаров е арестуван с обвинение за съучастие в преврата. След абдикацията на Батенберг е освободен и емигрира в Цариград. Прекарва две години в емиграция, а през 1888 г. се завръща в България и работи като адвокат и публицист. През този период той прави първия превод на български език на романа Война и мир на Лев Толстой.

Заедно с Бобчев основават две списания: „Юридически преглед“ (1893) и „Българска сбирка“ (1894). През 1894 г. се кандидатира за депутат като представител на пловдивските „съединисти“, които скоро се сливат с новообразуваната Народна партия[1]. След падането на правителството на Стефан Стамболов Михаил Маджаров става един от водачите на Народната партия и заема поста министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията в правителството на Константин Стоилов (1894 – 1899) г.

След освобождаването му става главен редактор на вестник „Мир“ и остава такъв до 1912 г. През това време пише смели статии, в които не се страхува да се противопоставя на цар Фердинанд. Сам определя вестникарството като главно занятие[1].

През 1913 – 1914 г. Маджаров е посланик на България във Великобритания и подписва от българска страна Лондонския договор през 1913 г. След това за кратко е посланик в Русия (1914 – 1915) г. Тъй като не е дипломат по професия, в докладите си продължава да отстоява убежденията си, дори да се разминават с мненията на правителството и двореца. Това става причина и за завръщането му в България[1].

Страницата с подписите на Борис III, Александър Стамболийски и Михаил Маджаров на ратификацията на Ньойския договор. Източник: ДА „Архиви“

Още няколко пъти заема министерски постове: министър на вътрешните работи в Правителство на Стоян Данев 4, на войната в двете правителства на Теодоров и министър на външните работи и вероизповеданията в първото правителство на Стамболийски. Като такъв поставя подписа си под Ньойския договор.

През 1920 г. Народната партия се обединява с Прогресивнолибералната партия в Обединена народно-прогресивна партия. Като активен деец на опозиционния Конституционен блок, през 1922 г. Михаил Маджаров е изпратен в затвора от следващото правителство на Александър Стамболийски.

В Шуменския затвор, заедно с други лидери на опозицията, 1923 г.

През 1926 г. става първият почетен гражданин на град Попово. Обявен е за такъв за заслуги като министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията, свързани с прокарването на жп-линията София-Варна през града, дала тласък на икономическото му развитие.

Напуснал кабинета на Стамболийски, Маджаров, подобно на Т. Теодоров и Ст. Данев, участва в Демократическия сговор 1931 г. Към края на живота си сътрудничи и на списанията „Българска мисъл“, „Демократически преглед“ и „Златорог“.

Михаил Маджаров е тежко ранен по време на бомбардировката на София на 10 януари 1944 г. и умира на 23 януари 1944 г.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • „Защо ме съдят“ (1923)
  • „Източна Румелия“ (1925)
  • „Последните години на К. Стоилов“ (1927)
  • „На Божи гроб преди 60 години и днес“ (1929)
  • „Дипломатическата подготовка на нашите войни“ (1932)
  • „От самовластие към свобода и законност“ (1936)
  • „Спомени“ (1968)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Каменова, Анна и др. Напиши за този род. София, Весела Люцканова, 1995. с. 160.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]