Михаил VIII Палеолог
| Михаил VIII Палеолог Μιχαήλ Η΄ Παλαιολόγος | |
| византийски и никейски император | |
 | |
| Роден |
1224 г.
|
|---|---|
| Починал | 11 декември 1282 г.
|
| Религия | православие |
| Управление | |
| Период | 1259 – 1282 |
| Наследява | Йоан IV Дука Ласкарис (Никейска империя) |
| Герб | |
 | |
| Семейство | |
| Род | Палеолози |
| Баща | Андроник Комнин Палеолог |
| Майка | Теодора Ангелина Палеологина |
| Братя/сестри | Константин Палеолог Ирина Комнина Палеологина Йоан Палеолог Неизвестна по име Закария Палеологина Мария-Марта Палеологина |
| Съпруга | Теодора Дукина Ватацина |
| Партньор | Дипловатацина |
| Деца | Мануил Палеолог Андроник II Палеолог Константин Палеолог Ирина Палеологина Анна Палеологина Евдокия Палеологина Теодор Палеолог Ефросина Палеологина Мария Палеологина |
| Михаил VIII Палеолог в Общомедия | |
Михаил VIII Палеолог (на гръцки: Μιχαήλ Η΄ Παλαιολόγος) е никейски и византийски император (1259 – 1282), родоначалник на династията Палеолози, последната византийска императорска династия.
Първоначално е регент на малолетния Йоан, наследник на никейския император Теодор II Ласкарис, после - негов съимператор, а накрая е коронясан и за самостоятелен никейски император, след което Йоан е ослепен по негова заповед на 11-годишна възраст (през 1261 година), с оглед възпрепятстване на евентуално негово царуване. С отвоюването същата година на Константинопол от Латинска империя, създадена от кръстоносците в резултат на Четвъртия кръстоносен поход, се поставя началото на възстановяването (реставрацията) на Византийската империя, а Михаил Палеолог с подкрепата на войската е обявен за неин единствен император (василевс).
С това започва последният период от нейното развитие, който се характеризира с военно-политически неуспехи, но с и подем в културата и изкуството (т.нар. Палеологов ренесанс). Амбициозен и енергичен, Михаил VIII се опитва да възстанови величието на империята с дипломатически и военни средства, но на Балканите постига само частични успехи, докато в Мала Азия и на Егейските острови не успява в нито едно от начинанията си. До известна степен отслабването на едва възстановената византийска държава през XIV век се дължи и на последствията от управлението на Михаил VIII, който изтощава ограничените й ресурси в една твърде широкомащабно замислена политика. Въпреки политическите му умения и мащабният размах на неговата дипломация Византия никога повече не успява да бъде предишната велика сила в Източното Средиземноморие.[1]
Произход и кариера
[редактиране | редактиране на кода]Михаил Палеолог е син на Андроник Комнин Палеолог, велик доместик на Византия (никейските владетели претендират, че със съществуването на държавата им и Византийската империя продължава да съществува), сред чиито предци могат да бъдат проследени роднински връзки с поне 11 византийски императори.
При династията на Ласкаридите, Михаил Палеолог е висш сановник в двора на никейския василевс, но е заподозрян в заговор и изпратен на заточение от Теодор II Ласкарис. Михаил се спасява в земите на Иконийския султанат, където е приет с почит и дори командва армия срещу монголите. По-късно той е опростен от Теодор II Ласкарис и се завръща от изгнание.[2] Очертава се като много популярен аристократ и като неформален глава на аристократичната партия, с която Теодор II Ласкарис дълго и жестоко воюва. Има се с приятна външност, весел характер, щедрост, нееднократно се отличава на бойното поле - той е кумир на аристократите и простолюдието.[3]
Регент и никейски император
[редактиране | редактиране на кода]Регентства на Йоан IV Дука Ласкарис
[редактиране | редактиране на кода]Преди смъртта си (1258 г.) Теодор II Ласкарис назначава за регенти на малолетния си син Йоан IV Дука Ласкарис своя незнатен приятел Георги Музалон и патриарх Арсений Авториан. Само няколко дни по-късно войници убиват Музалон и негови роднини.[4] Патриархът дълго и безрезултатно му търси заместник. В последна сметка се спира на Михаил Палеолог, чийто авторитетът е толкова голям, че той му доверява ключовете от царската хазна. Обаче Михаил отговаря, че санът, който заема, е непригоден за мисията на регент и не би имал право да я поеме, ако не носи титлата деспот (фактически - втори човек в държавата след василевса), вместо велик дука, както се предполага изначално. Отново се събира съвет, на който присъства Византийският синклит и синод. Поради практически единодушно одобрение на епископата и синклита, патриархът утвърждава взетото решение, изпълнявайки желанието на Михаил Палеолог (ноември 1258 г.)[5]
Възшествие
[редактиране | редактиране на кода]Начело на Никейската империя Михаил Палеолог продължава настъпателната външна политика на Балканите и от 1259 г. води успешна война срещу коалицията на Ахейското княжество, Сицилианското кралство и Епирското деспотство. Никейските сили навлизат в Тесалия и побеждават техните в решаващата Пелагонийска битка. Освен това е осигурена и военноморската подкрепа на Генуа срещу венецианския флот.
На 1 януари 1260 година, под натиска на аристокрацията, с нежелание и въпреки опасенията си, от свещения амвон патриарх Арсений провъзгласява Михаил VIII Палеолог за никейски съимператор и украсява главата му с императорска диадема/златен венец, с охотно приетата от последния и сключена в присъствието на Византийския сенат (синклит) и народа уговорка, че ще остане такъв само до пълнолетието на Йоан IV Ласкарис. Михаил VIII закрепява съгласието си с клетва, произнесена публично,[6] но в ответ изисква и получава такава от Йоан IV, че няма да участва в заговори против него, което се възприема, като признаване на легитимността му.[7] Обаче вече планирайки да узурпира трона, Палеолог се постарава да спечели още привърженици, раздавайки на аристократите допълнителни земи и пари и готви на обществото на Византия изненада. Преди церемонията по коронацията, която е вече уговорена и утвърдена, Михаил VIII внезапно заявява на някои архиереи, че не може момче да шества пред възрастен мъж, прославен в сражения и в мирно време. Епископите се съгласяват и обещават да убедят патриарх Арсений в необходимостта от корекция на тържествената процедура. Но в действителност патриархът узнава чак в самия ден на коронацията и е заставен да я приеме от привърженици на съимператора. В изпълнение на това Михаил върви първи увенчан (което се възприема, като венчаване за царството), а Йоан IV Ласкарис, наметнат само със свещен покров, но без императорска диадема, шества отзад.[8]
Възстановяване на Византия
[редактиране | редактиране на кода]Начало на самостоятелното управление
[редактиране | редактиране на кода]
По същото време група никейски войници завзема старата византийска столица Константинопол, която от 1204 г. е под властта на латинците. Завръщащ се от рутинен поход в Епир, ромейският стратег Алексий Стратегопул научава от местни селяни, че латинския гарнизон и венецианските кораби в Константинопол временно отсъстват. През нощта на 25 юли 1261 г. никейски части проникват в града през таен изход, показан им от селяните, при което последният латински император Балдуин II панически побягва; в резултат на загубата на Цариград, Латинската империя окончателно се разпада, а Византийската империя е възстановена. С подкрепата на войската, Михаил Палеолог е обявен за единственият й император (василевс на ромеите) и влиза тържествено в града. Когато тържествено е коронясан в Константинопол на 15 август 1261 г., Михаил VIII Палеолог го заварва западнал, а много сгради, включително бившият императорски дворец, ползван като обществена тоалетна, са полу-разрушени от кръстоносците, поради което дворът на василевса се пренася в предградието Влахерна.
Още в края на същата година малолетния Йоан IV Дука Ласкарис е отстранен от властта – на рождения си ден (Коледа, 25 декември 1261 г.) той е принуден да абдикира, след което е ослепен и изпратен в манастир до края на живота си. Тази жестока постъпка предизвиква бунт от недоволство във Витиния, насочен срещу Палеолог, но той го потушава и успява да наложи властта си окончателно. В началото на 1262 г. никейският патриарх Арсений Авториан го отлъчва от Църквата, а след като привлича на своя страна повечето от висшите духовници урежда и да го анатемосат. След неуспешни опити да получи опрощение, през 1266 – 7 г. императорът на свой ред издейства на специален църковен събор патриарх Арсений да бъде свален и заточен, по обвинения за държавен заговор и нарушения на канона. Макар императорът да получава опрощение от приемника на Арсений (или по-скоро - заелият поста след смъртта му), като вселенски патриарх - Йосиф I Константинополски (1268-1274), това води до разкол в Православната църква (спорът между „арсенитите“ и „йосифистите“, наричан „Арсениевият разкол“, продължава до 1315 г., когато патриарх Нефон I Константинополски обявява помирение).[9]
Отношения с католическа Европа
[редактиране | редактиране на кода]Опасявайки се от засилване на антивизантийския съюз на католическите владетели, или дори от нов кръстоносен поход против Константинопол, Михаил VIII изпраща до римския папа Климент IV предложения за религиозно помирение и прекратяване на Източно-западната схизма. В 1274 г. Михаил VIII участва чрез посланици във Втория Лионски събор, свикан в Лион през 1274 г. от папа Григорий Х завършил с оказала се нетрайна уния (Лионската уния) между Католическата и Константинополската църква. Но резултатите от този политически успех се оказват недостатъчни, а при това се усилва и вътрешната обществена съпротива срещу императора, набеден за отстъпник от православието. Въпреки обявената уния, съюзените Венеция, Сицилианско кралство и Франция продължават подготовката на война срещу Византия, а през 1281 г. поредният папа - Мартин IV - осъжда император Михаил VIII на вечна анатема. Папата, който е протеже на Анжуйската династия, призовава всички християнски владетели да преустановят отношенията си с нововъзстановена Византия.[10]
Основен враг на Михаил VIII Палеолог е Карл I Анжуйски, крал на Сицилианското кралство, който планира поход за отвоюване на Константинопол от византийците и възстановяване на Латинската империя (за неин титулярен владетел тогава се смята Филип дьо Куртене, син на Балдуин II - за периода (1273 – 1283)). На страната на анжуйската коалиция са и Венецианската република и Франция, докато Византия е подкрепяна от Генуезката република и Кралство Арагон. Плановете на краля са спънати от въстание на местните жители на остров Сицилия, известно като Сицилианска вечерня (1282 г.), за което се предполага, че е инспирирано от византийски агенти. Впоследствие с финансовата помощ (вероятно - около 60 хиляди златни перпери) на императора, кралят на Арагон Педро III Арагонски, поканен от освободилите се сицилианци, изпраща там значителни сили, в състава на които са и много алмогавари - наемници, свързани впоследствие с Каталонската компания на авантюриста Роже дьо Флор. Арагонските войски дебаркират в Сицилия и я завладяват още същата година. През август кралят вече е на острова, а на 4 септември 1282 г. вече е коронясан за крал на Сицилия.
Политика в Мала Азия
[редактиране | редактиране на кода]Военните стремежи на императора на Запад и неговият страх от военни бунтове вътре в страната, стават причина от източните граници да бъдат изтеглени множество дребни земевладелци, т.нар. акрити, военизираното селско население, което дотогава е представлявало основната защита на ромеите в Мала Азия. Смятайки западащият и разединен Иконийски султанат в Мала Азия за незначителна опасност, Михаил VIII обръща гръб на мюсюлманските си противници от изток, с което дава на многобройните турски феодали (бейове - конкретно по негово време живее Ертугрул, баща на османския султан Осман I) достатъчно дълъг период на спокойствие, през който техните дребни владения (т.нар. Малоазийски бейлици) се превръщат в независими военизирани държави. Оголването на малоазийската граница улеснява проникването им във византийските владения в малоазийската област Витиния. Турските завоевания в крайна сметка докарват Византийската империя до нейната гибел (Константинопол е превзет от османския султан Мехмед II Завоевателя през 1453 г.)
Политика на Балканите
[редактиране | редактиране на кода]Михаил VIII поддържа съюза на византийците с Генуа, насочен срещу Венеция и Сицилианското кралство. Благодарение на генуезците е съставен флот от 75 кораба. С помощта на татаро-монголски и селджукски турски наемници Византия успява да събере армия от ок. 15 хил. души, с която да воюва срещу латинските феодални владетели в Гърция. Макар че постигат някои победи, византийците не успяват да възстановят напълно своята власт там и търпят поражения срещу латините в Пелопонес през 1263 г. През същата година е споразумян съюз с египетския султан на мамелюките и с монголския хан на Кипчак.[11]
България и Сърбия участват в съюза на Сицилианско кралство срещу византийците. Заедно с 40 хилядна армия на монголо-татарската Златна орда българите нападат ромейската част на Тракия през 1264 г., но в 1268 – 9 е сключен мир и династическо сродяване с българския цар Константин Тих Асен, който се жени за Мария Палеологина Кантакузина, племенница на Михаил VIII Палеолог. Обаче той дава и незаконната си дъщеря Ефросина Палеологина за жена на хан Ногай от Златната орда и успява да го тласне към нашествие в България, което се провежда през 1274 г. Византийските владения в Тракия също пострадват от набезите на монголите. През 1275 г. се състои още един неуспешен византийски поход в Гърция; въпреки че флотата удържа победа, в Тесалия наемната армия на ромеите отново е победена. Византийските пълководци водят походи в България през 1279 г. срещу цар Ивайло. В 1280 г. империята поддържа претенциите на Иван Асен III към българския царски престол, а след свалянето му (той бяга във Византия) нахлува в България. Опитите на Михаил VIII да контролира политическият живот във Второто българското царство нямат траен успех, макар че Ивайло е убит през 1281 г., докато пирува у хан Ногай.
Самият император Михаил VIII Палеолог умира през декември 1282 г. по време на поход в Тракия. Наследен от сина си Андроник II Палеолог (ж. 1259-1332 г.)
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Nicol, Donald. The Last Centuries of Byzantium, 1261 – 1453 (Cambridge University Press, 1993). ISBN 0521 43991 4
- ↑ Vannier, J-F. Les premiers Paléologues (Etudes prosopographiques), 1989
- ↑ Георгий Пахимер. История о Михаиле и Андронике Палеологах. Книга 1, главы 21, 22. С.48, 49.
- ↑ Пахимер Георгий. История о Михаиле и Андронике Палеологах. Книга 1, глава 17. С.40, 41.
- ↑ Никифор Григора. Римская история, начинающаяся со взятия Константинополя латинянами. Т.1. Книга 3, глава 4. С.73, 74.
- ↑ Никифор Григора. Римская история, начинающаяся со взятия Константинополя латинянами. Т.1. Книга 4, глава 1. С.78.
- ↑ Георгий Пахимер. История о Михаиле и Андронике Палеологах. Книга 2, глава 4. С.68.
- ↑ Георгий Пахимер. История о Михаиле и Андронике Палеологах. Книга 2, глава 8. С.71 – 73.
- ↑ Trapp, Erich; Walther, Rainer; Beyer, Hans-Veit; Sturm-Schnabl, Katja (1980). "9072 Ἰωσὴφ I". Prosopographisches Lexikon der Palaiologenzeit (in German). Vol. 4. Vienna: Verlag der Österreichischen Akademie der Wissenschaften. ISBN 3-7001-3003-1.
- ↑ Geanakoplos, Deno J., Emperor Michael Palaeologus and the West (Harvard University Press, 1959)
- ↑ Heath, Ian, Byzantine Armies, AD 1118 – 1461 (Osprey Publishing, 1995). ISBN 1-85532-347-8
| Алексий V Дука | → | Византийски император (1261 – 1282) | → | Андроник II Палеолог |