Михайло Драгоманов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Михайло Драгоманов
Михайло Петрович Драгоманов
украински историк и политик

Роден
Починал
2 юли 1895 г. (53 г.)
Погребан Централни софийски гробища, София, Република България

Учил в Историко-филологически факултет на Киевския университет
Научна дейност
Област Литературна критика
Работил в Киевски университет
Софийски университет
Семейство
Баща Петро Драгоманов
Майка Елизавета Драгоманова
Съпруга Людмила Драгоманова
Деца Свитозар Драгоманов
Лидия Шишманова
Ариадна Труш
Михайло Драгоманов в Общомедия

Михайло Петрович Драгоманов (на украински: Михайло Петрович Драгоманов) е украински историк, фолклорист, философ, езиковед, писател и политик. Преподавател в Киевския, Женевския и Софийския университети.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 18 септември 1841 година в Хадяч (Гадяч), Руска империя, в семейството на небогат помешчик. Негова сестра е Олена Пчилка, а Леся Украинка му е племенница.[1]

Завършва Полтавската гимназия през 1859 г., следва история в Киевския университет „Св. Владимир“ (1859 – 1863). След дипломирането си работи като учител в Киевската гимназия, от 1870 г. е щатен доцент в Киевския университет, а след това професор по всеобща история в същия университет.[2]

Като преподавател в Киевския университет (1865 – 1875) същевременно активно участва в обществените събития. Позицията му срещу руското самодържавие и защитата на украинската национална кауза водят до отстраняването му от университета. Принуден е да напусне със семейството си родината и след кратък престой във Виена отива в Швейцария, където започва работа в Женевския университет, като същевременно продължава и борбата си за украинската национална кауза.[3]

Интересът на Михаил Драгоманов към националноосвободителните борби на балканските народи и позицията му към революционните акции, Руско-турската война от 1877 – 1878 г. и последвалото разпокъсване на българските земи от Берлинския конгрес му спечелват симпатии сред българските либерални политически кръгове. Във вестник „Свобода“ се посочва, че името на Драгоманов „е познато в България на мнозина по своята писателска деятелност“.[3] В Женева той контактува с много полски, украински, румънски и български студенти; дъщеря му Лидия пише, че „ходи лично на гарата да изпраща млади български студенти на Сръбско-българската война... С това той искаше да покаже симпатиите си към малкия народ... Преди потеглянето на влака Драгоманов дори произнесе кратко слово“.[4] В Университета през февруари 1886 г. се запознава с Иван Шишманов, който става негов зет.[5]

През 1889 г. приема покана от България за преподавателско място в Софийския университет (тогава Висшето училище). Назначен е за редовен професор по всеобща история и остава в университета до смъртта си през 1895 г.[6] Води курсове по история на източните народи, история на Гърция, история на северозападните народи.[2]

В България дейността му е насочена в областта на сравнителното литературознание и фолклора. Създава първите български украинисти, сред които с най-голям авторитет е Иван Шишманов. Благодарение на Драгоманов стават известни Сковорода, Костомаров, Воробкевич, Нечуй-Левицкий, Старицкий, Иван Франко, Олена Пчилка, Леся Украинка и други.[7]

Драгоманов е сред основателите на българското периодично научно издание „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“ (СбНУНК) c Иван Шишманов.[7] Там публикува много от основните си студии и статии.[2]

Умира внезапно на 20 юни (2 юли) 1895 г. в София.[1] Паметникът с барелеф над гроба му е изработен от проф. Михайло Парашчук.[8]

Богатата библиотека на Драгоманов е предадена в Софийското висше училище (по-късно Софийски университет) и става основа за създаването на Университетската библиотека.[9]

Внук на Михаил Драгоманов от дъщеря му Лидия Шишманова е българският писател и дипломат Димитър Шишманов, който след Деветосептемврийския преврат е осъден на смърт от т. нар. Народен съд и екзекутиран.[9]

Научни приноси[редактиране | редактиране на кода]

В България Драгоманов пише най-значителните си студии върху славянския фолклор, използвайки основно български материали. Това са:[7]

  • „Славянските сказания пожертвувание собствено дете“ (1889)
  • „Славянските сказания за рождението на Константина Великий” (1890)
  • „Славянските варианти на една евангелска легенда“ (1891)
  • „Славянските преправки на Едиповата история” (1891)
  • „Забележки върху славянските религиозни и етически легенди“ (1892, 1894)

Има принос в анализа и публикуването на апокрифни произведения в български ръкописи.[7]

Монографии:[2]

  • Вопросъ объ историческомъ значенiи Римской имперiи и Тацитъ. 1869.
  • Отголоски рыцарской поэзiи въ русскихъ нар. пeсняхъ. Kieвъ, 1874.
  • Историческия песни малорусскаго народа (съвместно с Вл. Антонович). В 2 тома, Киев, 1874.
  • La littérature oukrainnienne. Paris, 1878.
  • Вольний Союзъ - Вiльна Спiлка. Женева, 1884.
  • Полiтiчнi пicнi украïiнского народу XVIII-XIX ст. B 2 тома, Женева, 1883-85.
  • Политическiя сочиненiя. Москва, 1908.

Признание[редактиране | редактиране на кода]

Избран е от Лондонския конгрес на фолклористите за член на Международния съвет на Фолклорното дружество.[1]

През 1894 г. в Лвов е организирано честване за 30-годишната му обществено-политическата и литературно-научната дейност, инициатор е Иван Франко. Почитта си изразяват Алфред Рембо, Луи Леже, Гастон Пари, Иржи Поливка и други учени.[1]

Националният педагогически университет в Киев носи неговото име, както и улица в централния район на града.[10]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Душков, Живодар. „Той принадлежеше на цялото славянско семейство...“ 175 години от рождението на изтъкнатия украински учен Михайло (Михаил) Петрович Драгоманов, чийто вечен дом е на българска земя. // bas-bg.org.
  2. а б в г Драгомановски четения. // uni-sofia.bg.
  3. а б Стойчева, Виолета. Щрихи към портрета на Михаил Драгоманов като преподавател във Висшето училище в София. // journals.uni-vt.bg. с. 407. Посетен на 26 март 2022.
  4. Стойчева, Виолета. Щрихи към портрета на Михаил Драгоманов като преподавател във Висшето училище в София. // journals.uni-vt.bg. с. 406–407. Посетен на 26 март 2022.
  5. Стойчева, Виолета. Щрихи към портрета на Михаил Драгоманов като преподавател във Висшето училище в София. // journals.uni-vt.bg. с. 407–408. Посетен на 26 март 2022.
  6. Стойчева, Виолета. Щрихи към портрета на Михаил Драгоманов като преподавател във Висшето училище в София. // journals.uni-vt.bg. с. 409. Посетен на 26 март 2022.
  7. а б в г Казански, Никола Р. Михаил Петрович Драгоманов. // sesdiva.eu. Посетен на 26 март 2022.
  8. Динеков, Петър. Дневници 1933 - 1992. // Библиотека (3, 2015). с. 157.
  9. а б Билярски, Цочо В. Академик Иван Шишманов и Украйна. // sitebulgarizaedno.com. Посетен на 26 март 2022.
  10. Улица Димитрова-Драгоманова: в честь кого переименовали. // 34.ua. Посетен на 26 март 2022.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  1. Павлик М. Михайло Петрович Драгоманов. 1841 – 1895. Його ювілей, смерть, автобіографія і спис творів. – Львів, 1896.
  2. М. Драгоманов. Чудацькі думки про украінську національну справу Архив на оригинала от 2009-08-31 в Wayback Machine., 1892;
  3. М. Драгоманов. Австро-руські спомини, 1891;
  4. М.П. Драгоманов, Листи на Наддніпрянску Украіну, Коломия 1894
  5. М.П. Драгоманов Політичні пісні Украјінського народу XVIII-XIX ст.Частина перша, розділ першиј Женева, 1883
  6. М.П. Драгоманов Політичні пісні Украјінського народу XVIII-XIX ст. Частина перша, розділ другиј Женева, 1885
  7. Драгоманів М., Переписка, т. I, Львів, 1901;
  8. М. Павлик Переписка Михайла Драгоманова з Мелітоном Бучинським 1871 – 1877, Львів, 1910;
  9. Mykhaylo Drahomanov: A Symposium and Selected Writings“, ed. Ivan L. Rudnytsky, The Annals of the Ukrainian Academy of Arts and Sciences in the U.S., Vol. II, Spring, 1952.
  10. Hornowa E. Problemy polskie w twórczości Michala Drahomanowa. – Wroclaw, 1978.
  11. Hornowa E. Ocena dzialalności Michała Dragomanowa w historiografii ukraińskiej, rosyjskiej i polskiej. – Opole, 1967.
  12. Rudnytsky Ivan L. Essays in Modern Ukrainian History / Ed. by P.L. Rudnytsky. – Edmonton: Canadian institute of Ukrainian studies, University of Alberta, 1987. – 499p. Drahomanov as a Political Theorist – P. 203 – 253. The First Ukrainian Political Program: Mykhailo Drahomanovʼs „Introduction“ to Hromada. – P.255 – 281. Mykhailo Drahomanov and the Problem of Ukrainian-Jewish Relations. – P. 283 – 297.
  13. Mytziuk O. ‘Die politischen und sozialökonomischen Anschauungen Drahomanivs,’ Jahrbücher für Kultur und Geschichte der Slaven, new series, 11 (1935).
  14. Doroshenko D. ‘M. Drahomanov and the Ukrainian National Movement,’ Slavonic Review, April 1938
  15. Rudnytsky I.L. ‘Mykhailo Drahomanov and the Problem of Ukrainian-Jewish Relations,’ Canadian Slavonic Papers, 1969, no. 2.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]