Мишо Хаджийски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Мишо Хаджийски
български писател от Таврия
Роден
с. Инзово (Орманджи) Таврия, Украйна
Починал

Образование Киевски университет
Научна дейност
Област История

Мишо (Михаил) Панталеев Хаджийски е български писател, публицист и общественик от Таврия, Украйна.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е през 1916 година в едно от селата на таврийските българи – Инзовка (Орманджи), Ногайски (дн. Приморски) район, Украйна. През 1917 г. баща му, който е войник, загива в Петроград (дн. Петербург). По време на големия глад през 1921 г. умира и майка му. Мишо Хаджийски е отгледан от дядо си – Иван Хаджийски.

В 1930 година завършва прогимназия в Инзовка, а през 1933 г. – Педагогическия техникум в с. Преслав, Таврия, където (до 1936 г.) преподаването е на български език. През 1933 година, преживял глада и масовите изселвания на българи от Таврия, се записва за студент по литература в Киевския държавен университет, а през 1937 година го завършва. Като студент започва да сътрудничи на български вестници в Украйна, по-късно издава няколко книги, сътрудничи и на Българския държавен театър в Украйна.

През юни 1941 г. е мобилизиран в съветската армия. Докато частта му се сформира, е пленен, но впоследствие бяга и се добира до родното си село. През 1942 година успява да достигне до България, където приема за своя основна цел да запознае българската общественост с положението, в което се намират таврийските българи и българите в Украйна като цяло по време на Втората световна война. През периода 1942 – 1944 г. Мишо Хаджийски изнася сказки на тема „Българите в Украйна“ из цялата страна, застъпва се за българите от Таврия и Бесарабия, откарани на работа в Германия, инициатор е за създаването на Институт за опознаване на Таврия, в който влизат учени като проф. Стоян Романски, проф. Борис Йоцов и Петър Динеков, писатели като Ангел Каралийчев, Стилиян Чилигиров, Никола Фурнаджиев, литературният критик Владимир Василев, публицисти, общественици и други. Наред с това М. Хаджийски пише редица статии в българския периодичен печат, обръща се към българските държавни инситуции с молба да спомогнат за преселването на българите в Таврия в България. През 1944 г. 1500 таврийски българи заедно с Мишо Хаджийски пристигат в България и са заселени главно в Добруджа (през 1945 г. по съветско искане почти всички са върнати в СССР и изселени в Средна Азия). Хаджийски се установява в Белоградчик, откъдето е съпругата му.[1]

След Девестосептемврийския преврат Мишо Хаджийски е подложен на репресии. В списъка на литературата, обявена за изземване съгласно ХІІ Постановление на Министерския съвет от 6 октомври 1944 г., са включени книгите му „Българи в Таврия“ и „Пуста чужда чужбина“.[2] На 26 септември 1944 г. той е арестуван и отведен в Дирекцията на полицията, където е изтезаван. Освободен е на 16 ноември 1944 г., но на 7 декември 1944 г. в Белоградчик, при опит да бъде арестуван за втори път, се самоубива.

Писателска дейност[редактиране | редактиране на кода]

Мишо Хаджийски публикува първите си творби на страниците на българския периодичен печат в Украйна. В 1936 година излиза първият му разказ – „Мост“. В 1938 г. е издаден на български език сборникът му с разкази „Разлив“. На следващата година написва пиесата „Бановите дворища“, поставена от Българския държавен театър в Одеса и придружава театъра по време на турнетата му из българските селища в тогавашната Украинска съветска република, а след лятото на 1940 година – и в присъединената към СССР Бесарабия. През 1940 година в Киев е издаден сборникът му с разкази „Нощите край Лозоватка“, година по-късно – репортажната му книга – „Из Бесарабия“.

След идването си в България Мишо Хаджийски публикува част от творбите си във вестници и списания като в. „Днес“, сп. „Просвета“, в. Зора", сп. „Отец Пайсий“ и др. Оценката на критиката е, че Мишо Хаджийски е многообещаващ автор. През 1943 г. излиза първата му книга в България – „Пуста чужда чужбина“, сборник с разкази, посветен на Ангел Каралийчев. През същата година М. Хаджийски издава втора книга – „Българи в Таврия“, в която той се изявява и като краевед и историк. В архива му са запазени части от подготвяната му следваща книга – „Стара Таврия“, както и планове и чернови за два романа.

Основните теми в творчеството на Мишо Хаджийски са свързани с неговия роден край – преселването на българите в Таврия през 1861 – 1862 г., техния живот в новата им родина и отражението на историческите превратности върху него. В краткия си живот (живял е само 28 години) М. Хаджийски е написал предимно по-кратки прозаични форми, посветени на селския живот в Таврия – факт, който заедно с оценката за достойнството на творбите му е причина неговият изследовател Александър Миланов да озаглави предговора към последната издадена книга на Мишо Хаджийски („Пуста чужда чужбина“, София 1994): „А можел е да стане Таврийският Йовков“.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Груев, Михаил. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на XX век. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0450-5. с. 108.
  2. Съдът над историците. Българската историческа наука. Документи и дискусии 1944 – 1950. София, 1995, с. 37.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]