Моите неписани мемоари

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Моите неписани мемоари
Meine ungeschriebenen Memoiren
Автор Катя Ман
Първо издание 1974 г.
Флаг на Германия Германия
Оригинален език немски
Жанр повест

Издателство в БГ Народна култура, 1989 г.
Преводач Венцеслав Константинов

„Моите неписани мемоари“ (на немски: Meine ungeschriebenen Memoiren) е повест от немската писателка Катя Ман (1883-1980), публикувана през 1974 г.[1]

От „неписаните“ мемоари на Катя Ман не се узнава почти нищо ново и изненадващо за творчеството на великия ѝ съпруг, „последния представител на една велика епоха“, както самият Томас Ман се определя. Всичко важно отдавна е изложено и сакрализирано в обширната му естетика, както и в планината от съчинения върху създаденото от него. Но от тази неголяма книга се научава нещо, което липсва другаде – долавя се атмосферата и стила на един живот, от който израства гигантско литературно дело; читателят прониква в умението да се изграждат най-благоприятните условия за творческо себепостигане на голямата личност; разбира онова всекидневно изкуство на човека от втори план, на една жена, която никога не се изявява, защото смята това за нередно, но като съпруга, майка и спътница създава свой житейски шедьовър.

Шедьоврите

През 1924 г. излиза романът Вълшебната планина, книгата, която е държала своя автор в магически плен цели дванадесет години. В основата ѝ са впечатленията, които Катя Ман добива от престоя си в санаториум за гръдоболни в Давос през 1912 г. Тя разказва на мъжа си случки и дочути истории, описва му човешки образи и душевни състояния, споделя свои наблюдения и мисли, но после изрично подчертава, че не е взела участие в написването на книгата: само е създала предпоставките, организирала е уюта и спокойствието на творящия човек, насочила е съзнанието му, подкрепяла го е с непрестанна отзивчивост и вяра, бранила го е от делничните грижи и агресивната възбуда на околните. За онези години синът ѝ Клаус Ман си спомня в книгата „Повратната точка“: „Сред общата обърканост имаше само един човек, който обхващаше цялостно сложните драми и интереси на различните обитатели и гости на дома ни – това беше моята майка. Тя привидно забравяше или объркваше най-простите неща, но притежаваше организаторски гений, произлизащ не от разума, а от сърцето. Основният ѝ интерес бе насочен винаги към благополучието и творчеството на баща ни, но все пак тя успяваше да се заеме и с нашите истории, да подкрепя и приятелите ни с отзивчивост и умен съвет. Цялата къща отиваше при нея – всеки с грижите, надеждите и оплакванията си.“

Томас и Катя Ман в Берлин, на път за Стокхолм, 1929 г.

Животът наоколо е изпълнен със заплахи за духа, с мъчителни или радостни събития, които еднакво завладяват съзнанието и го откъсват от художествените задачи. През 1927 г. се самоубива и втората сестра на Томас Ман, заплетена в неизяснени обстоятелства. А през 1929 година идва Нобеловата награда и писателят пътува за Стокхолм заедно с жена си. Тя непрекъснато е до него, край него, като духовен „оръженосец“ или просто ангел-хранител. „Очерк за моя живот“ (1930) Томас Ман приключва с думите: „Дължа безкрайна благодарност на жената, която вече почти двадесет и пет години споделя всичко в моя живот, този тежък, изискващ преди всичко търпение, но поддаващ се лесно на умора и объркване живот, който не зная как щеше да протече, ако не беше умната, смела и нежно-енергична подкрепа на изключителната ми спътница.“

Пътищата на емиграцията

Само три години по-късно ще започнат пътищата на емиграцията – Швейцария, Франция, отново Швейцария, накрая прекосяват океана. Семейството на Томас Ман е лишено от немско гражданство, в Германия националсоциализмът е опустошил духовния пейзаж на страната, в Испания е започнала Гражданската война – по фронтовете обикалят Клаус и Ерика Ман като военни кореспонденти, домът в Мюнхен с ценни книги и архив е конфискуван от нацистите, започнал е „страхът и мизерията на Третия райх“. При тези непосилни условия Томас Ман създава мамонтовата си творба – тетралогията „Йосиф и неговите братя“. Ето какво си спомня Клаус Ман за времето, когато семейството току-що се е преселило в САЩ:

„От девет сутринта до обед се вършеха вълшебства в кабинета – така бяхме свикнали, така си и оставаше, дори през тази година на изчакване. А онова, което майка ни вършеше и постигаше не само от девет до дванадесет, но през целия ден и винаги, навярно също бе някакво вълшебство. Енергията, възникваща от любов, запазва своята магическа сила и устойчивост. Тя не отслабва, изглежда неизчерпаема – тази вдъхновена от сърцето и подхранвана от съкровено чувство енергия. Спътница в живота на една трудна творческа личност, майка на шест деца, които от своя страна съвсем не са много лесни – колко дейно съучастие, колко съвети и утешения, колко снизходителност се очакват от нея! Задълженията и са безброй; безбройни са жертвите, които тя принася. Но задължения и жертви – това е за нея нещо естествено; 'Затова съм тук!' Докато върши чудеса, тя умее да се шегува. Макар да приема службата си съвсем сериозно, избягва тържествените физиономии и жестове; защото към нейната служба спада ведростта. Тя живее само за другите и почти не мисли за себе си: 'Та за какво? Аз не съм толкова важна...' Никой друг член на семейството не е толкова невзискателен. И все пак то нямаше да съществува без тази жена и тази майка. Какво ли щеше да стане от нас – от трудния творящ човек и от шестте не съвсем лесни деца, – ако малкият кръг не бе пазен и стоплян от неуморната енергия на тази любов?“

Клаус Ман като американски сержант в Италия, 1944 г.
Семейството сред разрухата

Годините носят нови изпитания за духа и здравето на писателя. Започнала е Втората световна война; в емиграция умират родителите на Катя Ман; Томас Ман се подлага на тежка операция – рак на белите дробове. Въпреки всичко написва Доктор Фаустус, по настояване на жена си. През 1949 г. в Кан се самоубива Клаус, на другата година умира Хайнрих Ман – братът, с когото го е свързвала и разделяла обща литературна съдба, противоположни политически и естетически възгледи, все пак най-близкият му човек от любекското семейство. Отново преселване в Европа, изморителни пътувания, мъчителни срещи и подновени приятелства, почести и тревоги. Въпреки всичко написва „Избраникът“. И не са само думи на уважение и любов, които Томас Ман изрича за 70-ия рожден ден на своята съпруга, отпразнуван на 24 юли 1953 година в Цюрих, 2 години преди смъртта си:

'„Черният ангел, който разперва ръце и праща всекиго насаме с неговото небитие – наистина ли притежава той повеление и власт да извършва това във всеки от случаите? Не вярвам. Точно тези дни на нейната годишнина и цялата благодарност, възхищение и почит, които се отправят към нея, ме карат благочестиво да се съмнявам във възможностите на ангела. Онова, което е било, то ще остане като битие. Ние ще останем заедно, ръка за ръка, дори в царството на сенките. Ако на моето творчество, есенцията на битието ми, е отсъдена посмъртна слава, с мене, до мене ще живее тя. Докато хора си спомнят за мене, ще си спомнят и за нея. Ако потомците кажат добра дума за мене, тя ще се отнася същевременно за нея.“

Катя Ман с шестте си деца, 1925 г.

Такава се възправя Катя Ман от своята книга, за да застине като символ на вярност и отдаденост на една „обща идея“. Читателят я вижда като „приказна принцеса“ в деня на сватбата ѝ – образ, изпълнил страниците на романа „Кралско височество“; – вижда я заобиколена от своите деца в Бад Тьолц на Изар, където семейството е купило малко имение, там – по спомени на Клаус Ман – тя е обличала своята „българска рокля“ от ленен плат с пъстри шевици; вижда я как с неимоверни усилия осигурява прехраната на челядта си в трудните години на Първата световна война; вижда я как с естествения си реализъм съветва своя мъж да издаде „Йосиф и неговите братя“ на части; но най-вече я вижда в ролята на Леонора от Фиделио, която предпазва съпруга си от наплива на делничните грижи и от всички нежелани посетители, смущаващи спокойствието и работния му ритъм.

Непишещата писателка

„В семейството ни трябва да има поне един човек, който не пише“, казва Катя Ман в началото на книгата си. И тя остава вярна на своята „нетворческа“ същност – мемоарите ѝ са всъщност преработени интервюта, дадени през 1970 година пред телевизията. В книгата се е загубило нещо от очарованието на разговора, от жестовете и мюнхенския акцент на близо деветдесетгодишната старица, но в нея е съхранен духът на семейната общност, а също мъдростта на едно почти библейско дълголетие, постигнато в епоха на войни, разруха и загуба на морални устои.

На своята петдесетгодишнина Томас Ман бе казал: „Ако имам някакво желание за посмъртна слава на моето творчество, то е да кажат за него, че е жизнерадостно, макар да познава и смъртта.“ За тази жизнерадост и в смъртта е допринесло трайното присъствие на единствената спътница, на голямата любима, на необикновената жена Катя Ман. От едно семейно писмо узнаваме, че още от младини тя мечтаела за надгробен паметник с надпис:

„Нищо не е раздадено напразно“

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Ман, Катя „Моите неписани мемоари“. Превод от немски Венцеслав Константинов, изд. „Народна култура“, София, 1989 г.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Тази статия се основава на материал, използван с разрешение.