Монахинята от Монца

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Монахинята от Монца
Господарка на Монца с братята си Луиджи, Антонио II и Джероламо
LaSignoradiMonza -Giuseppe Molteni.jpg
„Господарката от Монца“ – фантастична картина от Джузепе Молтени (1847), базирана на персонажа на „Годениците“ от Алесандро Манцони
Управление 15801607
Лични данни
Родена
Починала
Семейство
Баща Мартино де Лейва
Майка Вирджиния Мария Марино
Герб COA Count of Baños.svg
Монахинята от Монца в Общомедия

Мариана де Лейва (на италиански: Marianna de Leyva), станала сестра Вирджиния Мария (Suor Virginia Maria), по-известна като Монахинята от Монца (Monaca di Monza; * 4 декември 1575 в Милано, Миланско херцогство, † 17 януари 1650, пак там) е италианскa благородничка и религиозно лице, главна героиня в известен скандал в град Монца, Северна Италия в началото на 17 век.

Най-голямата дъщеря на испански благородник – графът на Монца Мартино де Лейва и де ла Куева-Кабрера, на 13-годишна възраст е принудена от баща си да влезе като послушница в Бенедиктинския орден. На 16 години полага обет и става монахиня с името Сестра Вирджиния Мария, кръстена на починалата си майка. Това, което предизвиква скандал, е връзката ѝ от 1598 до 1608 г. с мъж – граф Джан Паоло Озио, от когото ражда най-малко две деца: момче, родено мъртво или починало по време на раждане, и момиче, което Озио припознава като свое – Алма Франческа Маргарита (8 август 1604 г.), поверена на баба си по бащина линия, но често виждана от майка си.[1]

Любовникът на сестра Вирджиния, който преди това е съден за убийство, убива трима души, за да скрие аферата, но е разкрит. Той е осъден на смърт неприсъствено и след това е убит ден преди присъдата от мъж, когото смята за негов приятел. Архиепископ Федерико Боромео, наясно с историята, нарежда организирането на каноничен процес срещу Монахинята от Монца. Сестра Вирджиния е осъдена да бъде „зазидана жива“ в Убежището на Света Валерия, където намират убежище разкаяли се проституки. Там тя прекарва почти 14 г. затворена в малка килия (2,50 х 3,50 m), почти напълно лишена от комуникация с външния свят с изключение на процеп, който позволява да влизат въздух и храна. Надживяла присъдата, тя остава в Санта Валерия до смъртта си на 74-годишна възраст.[2]

Тя е графиня на Монца (1600 - 1607) по време на управлението на испанския крал Фелипе III и управлява територията (около 30 кв. км) от манастира заедно с братята си Луиджи, Антонио II и Джероламо (по две години за всеки).[3][4] Друг неин полубрат от първия брак на майка ѝ е господар на Сасуоло като Марк III Пий Савойски (* 1568, † 1599).[5] От братята Де Лейва титлата на граф на Монца минава у дон Джовани Батиста Дурини през 1648 г.; династията Дурини управлява Монца и нейната територия до края на феодалния режим.

Известността ѝ се дължи главно на романа „Годениците“, в който Алесандро Манцони е вдъхновен от историята на тази смущаваща история, но акцентира върху събитията, променяйки състава на семейството, хронологията, биографичните подробности и името на любовниците, които стават Еджидио и сестра Гертруд.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Семейство и ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Палацо Марино в Милано, където е родена Мариана де Лейва и Марино.

Мариана де Лейва е дъщеря на Мартино де Лейва и на съпругата му Вирджиния Мария Марино. Мартино е по наследствено право граф на Монца, следователно правнук на Антонио де Лейва, отличил се в битката при Павия през 1525 г., за чиито заслуги получава феода Монца от Карл V. Мартино де Лейва от своя страна е син на Луиджи де Лейва – първият испански губернатор на Милано. Майката на Мариана – Вирджиния Мария е дъщеря на банкера Томазо Марино. От 1573 г. майка ѝ е вдовица на граф Херкулес Пий Савойски, господар на Сасуоло, от когото има един син – Марк III Пий Савойски и четири дъщери. На 22 декември 1574 г. тя се омъжва за Мартино де Лейва, като му носи значителна зестра, в която влизат и фондовете на фермите „Мирабело“ и „Поми“ в Монца.

Година след раждането на дъщеря си Вирджиния Мария Марино умира от чума в Милано през 1576 г. Тя оставя за универсални наследници по равно децата, които има от двата си брака (Мариана има право на собственост над Палацо Марино в Милано и половината от активите, които дели с Марк Пий Савойски) и правото на ползване на овдовелия си съпруг Мартино де Лейва.

Древният манастир „Санта Маргерита“ в Монца.

Оттук възникват поредица от правни спорове и злоупотреби, целящи да лишат малката Мариана от майчиното ѝ наследство и също поради тази причина момичето е принудено да влезе в манастира „Санта Маргерита“ в Монца – решение, на което не е чужда нейната студена и набожна фанатична леля по бащина линия Мария Анна, Маркиза Стампа-Киари, на чиито грижи е поверено то от отсъстващия ѝ баща. Алтернативата, предложена на девойката, е да се омъжи за Густаво Бранчифорте – княз на Бутера, с 25 години по-възрастен от нея.

Мартино де Лейва се жени повторно във Валенсия, Испания за тамошна благородничка през 1588 г., създава ново семейство и напълно забравя за дъщеря си Мариана в Монца. Интересно е да се отбележи, че новата му съпруга Анна Викес де Монкада е сестра на Фердинандо Монкада – граф на Камарота и херцог на Сан Джовани, чийто син Луиджи заздравява връзките с фамилията Бранчифорте.

Монашество[редактиране | редактиране на кода]

Предполагаем портрет на сестра Вирджиния Мария де Лейва

През 1589 г. Мариана влиза в бенедиктинския градски женски манастир за уединение „Санта Маргерита“ в Монца. През 1944 г. манастирът е бомбардиран от Съюзниците и на негово място към 21 век се намира църквата „Сан Маурицио“, стояща пред малкия площад „Санта Маргерита“. Баща ѝ я придружава на 15 март 1589 г., за да депозира духовната ѝ зестра от 6 хил. имперски лири при игуменката Беатриче Кастильони. В допълнение към тази сума той се съгласява да плаща по 212 и половина имперски лири на година до изпълнението на зестрата плюс още 300 лири годишно през целия живот на младата жена. Тази зестра никога няма да бъде изплатена от него, но ще бъдат платени само 300-те лири годишно.

На 12 септември 1591 г., след завършване на послушничеството си, Мариана полага монашески обет. Показателно е, че тя взима майчиното си име Вирджиния, за да се изправи пред новия си монашески живот.

През 1595 - 1596 г. бащата делегира на Мариана правото да упражнява властта си над феода на Монца. В манастира тя се радва на привилегировано положение: живее в малък отделен апартамент, подпомагана от четири помощнички монахини и придворни дами, както и мирянка за задълженията на службата. Събира данъци и разпитва за проблемите на хората от Монца. Темпераментът на сестра Вирджиния като феодал на Монца и като принадлежаща към едно от най-влиятелните семейства на испанското херцогство Милано е надменен и арогантен: тя бие някои непокорни сестри и преследва подозрителната игуменка Франческа Имбрезага, като я отстранява от служба и ѝ възлага обикновена работа. Основната причина за това ѝ поведение е връзката ѝ с благородника от Монца Джан Паоло Озио (* 1572, † 1608), чиято къща граничи с манастира. Младият Джовани Паоло е красив и богат, и се хвали с приятелства със силни ломбардски семейства като Д’Ада, Боромео, Таверна и Висконти.

Връзка с Джан Паоло Озио[редактиране | редактиране на кода]

Идеален портрет на Джан Паоло Озио (ок. 1850 г.)

Градският манастир „Санта Маргарита“, където живее сестра Вирджиния, граничи с къщата на благородника Джан Паоло Озио. Той има навика да наблюдава от имението си послушничките, които се разхождат и играят в двора на манастира. Един ден през 1597 г. Озио забелязва една от тях и започва да я ухажва. Тя се казва Изабела и е дъщеря на Джовани Мария и на Изабела дели Ортензи – заможно семейство от Монца. След като научава за връзката им, сестра Вирджиния (графиня на Монца и учителка на послушничките) отстранява Изабела и прави голяма сцена на Озио.[6]

Случката не се ограничава само до мъмрене: за факта е съобщено на родителите на Изабела и те я отвеждат от манастира. След няколко дни в Монца е убит някой си Молтено – данъчен агент на семейство Де Лейва. Плъзват слухове, че подбудител на убийството е Озио, за да си отмъсти за претърпения отпор и за отстраняването на любовницата си. Той остава затворен за дълго време в къщата или в градината си и оттам възобновява наблюдението на прозорците на манастира.

С безочлив кураж Озио пожелава да поднови аферата, но този път с монахиня от по-висш род – с тази, която му е попречила. Господарката обаче неведнъж отхвърля ухажванията му.[7] Младият мъж най-накрая успява да привлече вниманието ѝ. Той започва да я поздравява от прозореца си и един ден поисква да ѝ изпрати писмо. Тя обаче реагира остро и поисква неговия арест, понеже е гневна поради убийството на данъчния агент на семейството ѝ.

Озио е принуден да се укрива извън Монца за около година. След известно време красивият Джан Паоло моли дамата за прошка благодарение на посредничеството на нейните полубратя, които са негови приятели, и започва усърдно да ходи на литургия. Той продължава наблюдението си от прозореца, което продължава да смущава авторитетната монахиня. Според свидетелството на сестра Отавия, след като вижда Озио да се разхожда в градината от прозореца на спалнята си, тя казва: „Ще може ли да види най-красивото нещо...?“[8]

Един ден през пролетта на 1598 г. Озио и сестра Вирджиния започват да си разменят писма. Тази кореспонденция е благодарение на двете ѝ най-скъпи сътруднички и доверенички – сестра Отавия Ричи и сестра Бенедета Омати, както и на кюрето на църквата към манастира – дон Паоло Аригоне, който е приятел и съветник на Джан Паоло. Тези маневри продължават няколко месеца, докато двамата не се срещат, но тогава не се случва нищо, тъй като присъства и сестра Отавия. Двойката се среща за втори път, винаги в присъствието на техни доверени приятели. Според по-късно признание на Монахинята от Монца Озио я изнасилва, а двете монахини не ѝ се притичват на помощ.[9]

Дворът, разрушен през 1890 г., на градския манастир „Санта Маргерита“.

Двамата подновяват срещите си едва след като Озио ѝ праща множество писма, свидетелстващи за неговото покаяние. Сестра Отавия в показанията си от 4 декември 1607 г. разкрива, че двамата влюбени често се срещат в манастира и по-точно в стаята на дамата; според нея двойката има сексуални отношения дори и в нейно присъствие, и в присъствието на сестра Бенедета, тъй като трите монахини имат обща стая. Междувременно аферата продължава да придобива почти обичаен характер с взаимна размяна на подаръци между влюбените.[10]

Една нощ в първите месеци на 1602 г. Монахинята, подпомагана от своите доверенички, ражда мъртво момченце. Този факт е потвърден от показанията на сестра Отавия, която също така заявява, че трупът е отнесен от Озио. Според италианския историк от 16 век Джузепе Рипамонти две други монахини благоприятстват интригата, въвлечени, вероятно не без знанието на Господарката, в любовен триъгълник. Това, което кара връзката на сестра Вирджиния и Озио да продължава дълго време, е силната убеждаваща сила на Монахинята и многото ѝ привилегии, както и очарованието, упражнявано от Озио върху нея и монахините.[11]

На 8 август 1604 г. сестра Вирджиния ражда дъщеря на име Алма Франческа Маргарита, която Озио води в Милано, за да бъде тържествено кръстена в църквата „Сант Андреа“. Неин кръстник, достоен за нейния аристократичен произход, е граф Франческо Д'Ада. Освен това детето често посещава манастира „Санта Маргарита“ в компанията на баща си. Това води до убеждението, че връзката между сестра Вирджиния и Озио вече е почти публично достояние и не полагат много усилия да я крият.[12] Не се знае нищо за по-нататъшния живот на детето, освен че е поверено за отглеждане на баба си по бащина линия София Бернареджи, която е от богат милански род.[13]

Скандал[редактиране | редактиране на кода]

Монахинята от Монца, картина от Мозè Бианки (1865).

Ситуацията се влошава през 1606 г., когато младата конверска Катерина Касини от Меда, от бедно семейство и станала монахиня само по икономически причини, след като разкрива връзката, заплашва да я направи публично достояние. Тя вече е неудобен елемент, като продължава да ги изнудва. Една вечер Джан Паоло Озио я убива с три удара по главата, използвайки лост, а след това с помощта на сестра Вирджиния, сестра Бенедета и сестра Отавия скрива тялото ѝ в кокошарника на манастира и прави дупка в стената, за да намекне, че е избягала, а впоследствие мести трупа.[14] Слуховете за връзката между сестра Вирджиния и Джовани Паоло Озио зачестяват, така че той извършва или се опитва да извърши и други убийства: успява да убие ковача, но не и аптекаря и дон Аригоне, на което се противопоставя самата Мариана.

По време на карнавала през 1607 г. Озио е арестуван и по нареждане на губернатора на Милано е хвърлен в Замъка на Павия.

През юли кардинал Федерико Боромео посещава манастира „Санта Маргарита“ след поредица от аномалии, които събуждат подозренията му. Посещението е вследствие на изпращане на писма: първото е това на Озио до архиепископа, в което той се обявява за невинен, а второто е написано от сестра Вирджиния и подписано от други монахини, адресирано до испанския губернатор на Милано граф Фуентес, в което тя съобщава, че няма връзка между Озио и манастира.

През септември 1607 г. Озио бяга от замъка в Павия и се връща в Павия, където убива аптекаря, който не е успял да убие по-рано. Той намира убежище в църквата „Сан Маурицио“, а през ноември – в манастира „Санта Маргерита“. Но странното поведение на сестра Отавия и сестра Бенедета не убягва от погледа на останалите монахини, които предупреждават кардинал Боромео.

По негово нареждане сестра Вирджиния, въпреки оживената ѝ съпротива (изглежда, че се защитава от арест, размахвайки дълъг меч), е арестувана на 15 ноември 1607 г. в Монца. На 25 ноември 1607 г. тя е преместена в Милано в манастира на бенедиктинките „Сант Улдерико“, наречени „монахини на Бокето“.

На 27 ноември 1607 г. архиепископският викарий започва разследването в манастира „Санта Маргерита“. Двете монахини – Отавия Ричи и Бенедета Омати, съучастнички на сестра Вирджиния, бягат с помощта на Озио, срещайки собствената си съдба. Всъщност мъжът се стреми да убие двете свидетелки – част от връзката в различни качества (вероятно надзирателки и рано или късно любовници на самия него и следователно активни негови съучастнички). За да им запуши устата, Озио дави едната в река Ламбро, а другата хвърля в близкия кладенец. Сестра Отавия се спасява, но умира на 26 декември в манастира „Сант Орсола“, където е намерила убежище след атаката. И сестра Бенедета успява да избяга, и намира убежище в същия манастир, където оцелява за кратко, но достатъчно дълго, за да докладва всичко на властите.[15]

На 22 декември 1607 г. сестра Вирджиния е разпитана и признава за връзката си с Озио. Тя обвинява Озио и дон Аригоне за убийството.

На 2 януари 1608 г. Озио е съден за двата му опита за убийство и за убийството на Катерина Касини, и за опита му да обвини дон Аригоне за убийството на аптекаря. На 25 февруари той е осъден неприсъствено на смърт и на конфискация на имуществото.

Процесът срещу сестра Вирджиния приключва на 18 октомври 1608 г. Тя е осъдена на доживотен затвор в зазидана килия. По заповед на кардинал Федерико Боромео е преместена в дома на Конверските на Св. Валерия в Милано близо до църквата „Св. Амвросий“. Това място не е манастир, а негостоприемно и жалко убежище, където разкаяли се проститутки са приютявани за наказание и за да се опитат да изкупят греховете си.[16]

Междувременно Джан Паоло Озио, осъден на смърт и издирван, намира убежище в Милано при своя приятел – графът на Ландриано Чезаре II Таверна. Той обаче го предава и кара да го пребият до смърт в подземията на палата му на бул. Монфорте, не толкова, за да прибере награда за залавянето му, колкото от политическа целесъобразност. След това отсечената му глава е хвърлена в краката на испанския губернатор Фуентес. Тялото му е зазидано в ниша: според народната традиция призракът му броди в подземията на Палацо Изимбарди (Палат на Провинцията). Смъртта на Озио (починал на 35-36-годишна възраст) кара майка му да моли за интереса и държавните субсидии за себе си и за внучката си.

Изкупление и смърт[редактиране | редактиране на кода]

На 25 септември 1622 г. Вирджиния е освободена по заповед на кардинал Боромео[17] . След почти 14 години, прекарани в малка килия с размери 1,50 на 2,50 метра, със зазидани врата и прозорец, с малък процеп за храна и въздух, сестра Вирджиния е сметната за покаяла се от кардинала. Дадена ѝ е прошка, но тя пожелава да остане в убежището.

Тя привлича вниманието на кардинал Боромео със своите прояви на благочестие и е взета за пример като разкаяла се грешница. Тя е насърчавана от самия него да пише писма, които биха се притекли на помощ на монахини, нуждаещи се от утеха или на монахини, несигурни относно своето призвание. Вирджиния живее в Санта Валерия още 28 години до смъртта си на 17 януари 1650 г. на 74-годишна възраст.[18]

Монахинята от Монца в масовата култура[редактиране | редактиране на кода]

„Годениците“[редактиране | редактиране на кода]

Монахинята от Монца на илюстрация на Франческо Гонин от романа „Годениците“ (издание от 1840 г.)

В романа „Годениците“ (I promessi sposi) италианският писател Алесандро Манцони заема фигурата на Монахинята от Монца, но променя имената на героите: сестра Вирджиния се казва Гертруда, а нейният любовник – Еджидио. Той също така променя някои подробности - монашеството е внушение, наложено директно от баща ѝ; присъстват и са съучастници както майка ѝ, така и по-големият ѝ брат; променени са и други обстоятелства - историята е пренесена напред с няколко години (действието на романа се развива между 1628 и 1630 г., повече от 20 години след реалните факти).

Историята заема по-голямо място в романа му „Фермо и Лучия“, предшестващ „Годениците“.[19]

Сестра Вирджиния е дъщерята на епохата (17 век), която се подчинява във всяко отношение на предписанията на приетата религия и на слепите закони на гордостта на семейството. Манцони пише в IX глава: „Но религията, такава каквато я бяха предали на нашата бедна жена и както тя я бе получила, не прогони гордостта, а я освети и я предлагаше като средство за получаване на земно щастие. Така лишена от своята същност, тя вече не беше религия, а призрак като другите”.

Тя неизбежно е карана да чуе и да приеме логиката на своите мъчители; антагонистка на баща си, тя израства от същата духовна субстанция като него. Тя не мечтае за любов, а, както пише критикът Еудженио Донадони, за любовта-помпозност, любовта-васалство. В манастира тя се чувства като дъщерята на княза; като послушничка се радва на привилегии, а като монахиня е „Господарката“ (La Signora).[20]

Образована в религията на кастовата и семейната гордост, Гертруда е слабо създание: „за да се реши съдбата ѝ, не се нуждаеха от нейното съгласие, а само от нейното присъствие“ (гл. IX). Младата жена не действа – другите действат вместо нея. Индексът на морална слабост са както нейната гордост – плод на семейното възпитание, така и вътрешното ѝ уединение, където ѝ е приятно да се оттегля от борбите, срещу които не може да се изправи, за да изживее илюзиите си и за да боготвори своите страсти. Завръщането към живота за нея означава да се върне във власта на другите. Тя дори няма силата на нечестието, няма съвест за престъплението, а липса на съвест. Тя не притежава необходимата енергия, за да работи за собственото си спасение.

Манцони я съжалява (нарича я „Гертрудка“, „горката“, „невинната“), но като съдия е неумолим: „Нещастницата отговори“ (гл. Х).[21] В лаконичността на това известно изречение може да се схване тежестта на жеста, както за нарушаването на монашеския обет от Гертруда, така и за драматичните последици, които ще последват. Тя е „нещастна“, защото не е успяла да се възползва от възможностите за покаяние и изкупление. В историята на Гертруда съществена става връзката с княза-баща (персонажът на Бащата на Монахинята от Монца), който със своя авторитет и воля ѝ налага принудително монашество. Гертруда изживява тази връзка със страхопочитание и страх, неспособна да реагира, и търпи егоистичното насилие, до степен да намира момент на покой, само когато вижда у баща си удовлетворението от нейния монашески избор: „Тогава, най-накрая, за момент всички бяха щастливи“. (гл. Х).

Страховата нагласа и психологическото подчинение на Гертруда се изразяват главно чрез очите, заради неспособността ѝ да говори (например в глава X: „Без да вдигне лицето си към бащата, тя падна на колене пред него; тя повдигна към баща си поглед, [нещо средно] между ужасен и умоляващ; Тези очи управляваха движенията и лицето ѝ, сякаш с помощта на невидими юзди“). Заради принудителното си монашество и следователно наложената ѝ вяра тя е накарана да създаде две личности в себе си. Едната, която я води до грях, а другата, която я кара да се чувства виновна за греха, който току-що е извършила. Това можем да открием и във факта, че част от нейната личност я тласка да помогне на главната героиня в романа Лучия, а другата – да направи обратното, тъй като тя завижда на Лучия, която ще да се омъжи, докато тя самата никога няма да може.[22]

Принудителното монашество в литературата[редактиране | редактиране на кода]

Разказът на Манцони е възраждането на литературен топос на европейската литература от 17 до 19 век. Няколко примера за това са:

  • Автобиографичните произведения на сестра Арканджела Таработи (* 1605, † 1652): „Монашески ад“ (Inferno monacale) и „Бащина тирания“ (Tirannide paterna)[23][24]
  • Известните „Писма на една португалска монахиня“ (Les lettres portugaises, 1669), приписвани на португалската монахиня Мариана Алкофорадо, много популярни навремето си и през 18 век;
  • Монахинята“ (La Religieuse, 1796) – известно на Манцони произведение, дело на френския интелектуалец Дени Дидро – един от най-големите представители на Просвещението.

Последвали романа на Манцони са „Мистериите на неаполитанската обител“ (Misteri del chiostro napoletano 1864) от Енрикета Карачоло, „История на едно коприварче“ (Storia di una capinera, 1871) от Джовани Верга, „Писма на послушница“ (Lettere di una novizia) от Гуидо Пиовене и „Младата монахиня“ (La suora giovane, 1959) от Джовани Арпино.

Местата на Монахинята от Монца[редактиране | редактиране на кода]

  • Централна улица на град Монца е посветена на Де Лейва. Тя свързва ул. Енрико да Монца с ул. Леко.
  • Виа дела Синьора ди Монца (Via della Signora) в град Монца, чийто маршрут минава покрай древната градина на разпуснатия градски манастир „Санта Маргарита“, е пътят, посветен на сестра Мария Вирджиния де Лейва.
  • Виколо дела Синьора (Vicolo della Signora), достъпен от Порта Лоди
  • Мнозина погрешно идентифицират историческия колеж на монахините прециозинки на ул. Леко – седалище на художествената гимназия с манастира от романа на Манцони.
  • На ул. Марсала 44 в Монца се намира бившият манастир на братята капуцини, споменат в романа „Годениците“, където Аниезе и Лучия са изпратени от баща им Кристофоро, трябвайки да бягат от Леко. Зазиданата на мястото плоча гласи: „Това място, бивш манастир на капуцините, е увековечено от изкуството на „Годениците“. Убежище за слабите, защита за потиснатите, възвеличаване на смирените над арогантността и времената побеждава благотворната вяра, привикнала на триумфи."

Филмови адаптации[редактиране | редактиране на кода]

  • La monaca di Monza (1947)
  • La monaca di Monza (1962)
  • La monaca di Monza (1969)
  • La vera storia della monaca di Monza (1980)
  • La monaca di Monza (1987)

Театрални адаптации[редактиране | редактиране на кода]

  • Пиесата „Монахинята от Монца“ (La Monaca di Monza) от Джовани Тестори
  • „Монахинята на Монца - ломбардска история“ (La monaca di Monza una storia lombarda), пиеса на Мара Гуаландрис и Лоредана Рива
  • „Монахинята от Монца“, режисирана от Бирибо Толони

Телевизионни адаптации[редактиране | редактиране на кода]

  • „Вирджиния, монахинята от Монца“ (Virginia, la monaca di Monza) (2004)

Изложби[редактиране | редактиране на кода]

  • „Монахинята на Монца“ (La Monaca di Monza) в Замъка на Сфорците в Милано (25 ноември 2009 – 21 март 2010 г.)
  • „Монахинята от Монца от романа към киното и комиксите“ (La Monaca di Monza dal romanzo al cinema e al fumetto), Монца (23 септември 2016 – 8 януари 2017 г.)
  • „Монахинята на Монца, изложбата“ (La Monaca di Monza la mostra), Голямата оранжерия на Кралската вила на двореца в Монца (1 октомври 2016 – 19 февруари 2017 г.)

Любопитно[редактиране | редактиране на кода]

  • Във времената, предшестващи скандалите, Господарката на Монца си кореспондира с известния учен и историк Бартоломео Дзуки (* 1570, † 1630), който се хвали, че има далечна връзка с рода Де Лейва[25] .

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници и бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Guarneri, p. 56
  2. Guarneri, p. 99
  3. Mazzucchelli, pp. 28-29
  4. Localelli-Milesi, pp. 8-9
  5. Locatelli-Milesi, p. 23
  6. Farinelli-Paccagnini, p. 58
  7. Farinelli-Paccagnini, p. 62
  8. Farinelli-Paccagnini, p. 68
  9. Farinelli-Paccagnini, p. 75
  10. Farinelli-Paccagnini, p. 152
  11. Locatelli-Milesi, p. 60
  12. Alma Francesca: amatissimo frutto di un amore proibito. // Посетен на 17 noemvri 2021.
  13. Linda Ciano, Senza veli. La vera storia della monaca di Monza, Mondo Nuovo, Pescara, 2018
  14. Marazza, p. 205
  15. Marazza, p. 167
  16. Guarneri, p. 73
  17. Fonte: Mario Mazzucchelli, La monaca di Monza, p. 351.
  18. Скандалът, който в лицето на сестра Вирджиния де Лейва вижда замесено едно от най-могъщите испански фамилии от онова време, намира незабавно отражение на европейско ниво, макар и умишлено прикривано по очевидни причини, в тогавашните публикации, които по силата на обстоятелствата са религиозни с цел морализация и образование. В книгата Scola della Patienza, издадена от йезуита Джеремия Дреселио (1581-1638) в Рим през 1643 г. за скиците на Hermanno Scheus, но който, по негово собствено признание все още пише през 1630 г., едва 8 год. след овобождението на сестра Вирджиния де Лейла, се разказва епизод за някой си Пекип Чизалпино, който засенчва последната част от историята за сестра Вирджиния де Лейва, тоест нейното освобождение, покаяние и изкупление след Единението. Епизодът на Пекио Чизалпино е разказан от Simon Maiol в Dies caniculari и цитиран и от йезуита Якоб Балде (1604-1668) в Solatium Podagricorum Monachii (1661), който обаче поставя акцента върху историята на Антонио де Лейва, страдащ от подагра. Вж. Capitolo XLIX, pagine 99-100-101
  19. Russo, p. 5
  20. Luigi Russo, Ritratti e disegni storici, seconda serie, Bari, Laterza, 1946, pp. 7-13.
  21. Angelandrea Zottoli, Umili e potenti nella poetica del Manzoni, Roma, Tumminelli, 1942, pp. 63-71.
  22. Russo, p. 119
  23. Alcune mie ricerche: Arcangela Tarabotti, monaca e scrittrice. // Посетен на 17 noemvri 2021.
  24. Tarabotti, Arcangela (1604-1652), Venetian Nun and Writer. // Посетен на 17 noemvri 2021.
  25. Giuseppe Marimonti, Memorie storiche della città di Monza, 1841, p. 277

Библиография на италиански език[редактиране | редактиране на кода]

  • Ettore Bonora, La monaca di Monza nella storia, in «Manzoni e la via italiana al realismo», Liguori, Napoli 1989.
  • Giuseppe Farinelli-Ermanno Paccagnini (a cura di), Vita e processo di suor Virginia Maria de Leyva, Monaca di Monza, Garzanti, Milano 1985.
  • Roberto Gervaso, La monaca di Monza. Venere in convento, Bergamo, Bompiani, 1984
  • Enrico Guarneri, Monaca per sempre. Marianna de Leyva tra romanzo e documento, Sellerio, Palermo 2003.
  • Massimo Carlo Giannini, Leyva Virginia Maria de, in Dizionario biografico degli italiani, LXV vol., Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2004.
  • Achille Locatelli-Milesi, La Signora di Monza nella realtà, Treves, Milano 1924.
  • Giuseppe Marimonti, Memorie storiche della città di Monza, tipografia Luca Corbetta, Monza 1842.
  • Marina Marazza, Il segreto della Monaca di Monza, Fabbri Editori, Milano 2014.
  • Mario Mazzucchelli, La monaca di Monza, dall'Oglio editore, Milano 1962.
  • Luigi Russo, I promessi sposi. Commento critico, La Nuova Italia, Venezia 1967.
  • Raffaello Maggi, La Monaca di Monza all'esame psicoanalitico, Giuffrè, Milano, 1960.
  • A. Locatelli Milanesi, La Signora di Monza nella realtà, Treves, Milano, 1924.
CC-BY-SA icon.svg Heckert GNU white.png Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Monaca di Monza“ в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

     Портал „Италия“         Портал „Италия          Портал „Биографии“         Портал „Биографии