Нахут

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Нахут
Вляво: бял (европейски) нахут; вдясно: зелен (индийски) нахут
Вляво: бял (европейски) нахут; вдясно: зелен (индийски) нахут
Класификация
царство:Растения (Plantae)
отдел:Васкуларни растения (Tracheophyta)
(без ранг):Покритосеменни (Angiosperms)
(без ранг):Еудикоти (eudicots)
(без ранг):Розиди (rosids)
(без ранг):Фабиди (fabids)
разред:Бобовоцветни (Fabales)
семейство:Бобови (Fabaceae)
триб:Cicereae
род:Cicer
вид:Нахут (C. arietinum)
Научно наименование
Linnaeus, 1753
Нахут в Общомедия
[ редактиране ]

Нахутът (от перс. през тур. nohut)[1] (Cicer arietinum), печен често се нарича леблебия[2] или страгали, в стари източници се среща като сланутък, е растение от семейство Бобови. Той е една от най-рано култивираните от човека култури. Нахутът представлява храст, достигащ височина до 50 cm. Той е особено топлолюбив, но всъщност е извънредно непретенциозен. Издържа на всякакви екстремни природни условия – буря и дъжд, суша и вятър.[3][4] Понастоящем се отглежда на много места по света с достатъчно топъл климат, най-вече в Индия, Австралия, Пакистан, Турция, Мианмар, Етиопия и Иран.[5]

За готвене се използват най-често два вида: зърната на отглеждания в Индия нахут са малки и набръчкани, а зърната на нахута, отглеждан в Средиземноморието, който е по-познат и разпространен в Европа, са големи, кръгли и жълти. В Мексико и Индия нахутът е основна част от менюто на хората.

Начин на приготвяне[редактиране | редактиране на кода]

Нахут със зеленчуци и кус-кус

Зърната се накисват от 12 до 24 часа, след което могат да се приготвят във вид на супа, основно ястие или пюре. Може да се приготви със зеленчуци и да се сервира с гарнитура от кус-кус.

Нахутът е основна съставка в кашообразната (или пастообразна) разядка от Близкия изток, която евреите и персийците наричат „хумус“. За арабите нахутът е основен при приготвяне на „фалафел“.

Хранителна стойност[редактиране | редактиране на кода]

Нахут
Chickpeas, mature seeds, raw
(Хранителна стойност за 100 g продукт)
Витамин A0 μg (0%)
   α-каротин0 μg
   β-каротин40 μg (4%)
Тиамин (B1)0.477 mg (40%)
Рибофлавин (B2)0.212 mg (16%)
Ниацин (B3)1.541 mg (10%)
Пантотенова к-на (B5)1.588 mg (32%)
Пиридоксин (B6)0.535 mg (41%)
Фолиева к-на (B9)557 μg (139%)
Кобаламин (B12)0 μg (0%)
Витамин C4 mg (4%)
Витамин D0 μg (0%)
Витамин Е0.82 mg (5%)
Витамин K9 μg (8%)
Ликопен0 μg
Нахут в Общомедия
Калций, Ca57 mg (6%)
Желязо, Fe4.31 mg (54%)
Магнезий, Mg79 mg (20%)
Фосфор, P252 mg (36%)
Калий, K718 mg (15%)
Натрий, Na24 mg (2%)
Цинк, Zn2.76 mg (25%)
Мед, Cu0.656 mg (73%)
Манган, Mn21.306 mg (926%)
Селен, Se0 μg (0%)
Нахут в Общомедия
Процентите са спрямо препоръчителната
дневна доза
в САЩ.[6]

Ядките на нахута, подобно на повечето бобови растения, са добър източник на белтъчини (протеини) – около 20% от сухото съдържание, необходими на организма за клетъчното възстановяване. Изобилието от витамин Е укрепва имунитета, предпазва сърцето и поддържа здрави кожата и косата. Той съдържа и цинк, който подобрява функциите на имунната система и тимуса. В допълнение нахутът е полезен източник на изофлавони, които имат естрогеноподобен ефект и потискат образуването на тумори. Те са също така добър източник на лецитин и фолиева киселина. Съдържанието на мазнини е ниско в сравнение с други ядки (например орехи, фъстъци и др.)

Черен нахут (Природонаучен музей в Тулуза)

Друга информация[редактиране | редактиране на кода]

Нахутът е смятан за афродизиак и е бил използван като такъв както от древните египтяни, така и от арабите.

В Балканските културни традиции, както и в страните бивши владения на Османската империя, силно препечения нахут се нарича леблебия и се използва за приготвяне на алтернативна топла напитка със същото име, която е подобна на кафе и много хора смятат, че напитката се прави от разновидност на сорт кафе с име „леблебия“ . В действителност, леблебията няма нищо общо с кафето.

В Страните от Източна Европа слабо препечения нахут се използва за консумация, подобно на печени фъстъци. В България, така приготвения вид нахут се нарича с названието „страгали“.

В миналото, старите българи са приготвяли силно осолено пастообразно мезе, подобно на „катък“, но освен сирене и кисело мляко, са добавяли в него каша от смачкан сварен боб с оцет и някаква лютивина (чер пипер, или лют червен пипер). Това мезе се е наричало „сланутък“ / „сланютък“, което идва от диалектна дума за „солен“ (слан = солен, или силно солен, пресолен). В много области бобът, е бил заменен с нахут, като той става и основен, и под това име мезето е останало да се приготвя и в наши дни. Поради незнание, името на мезето е асоциирано с името на „непознатата“ съставка (нахута), поради което някои хора наричат нахута по името на мезето, смятайки, че тази „непозната“ съставка се нарича така. Затова в съществуващи български диалекти самия нахут се нарича с името на кашообразното мезе – сланютък (или сланутък).

Българския сланютък (или сланутък – 'книжовна форма') е алтернативен вариант на еврейския (и/или персийски) хумус. Приготвянето на тази разядка е било много популярно в България в годините след Освобождението, но по време на Втората световна война приготвянето на такива „скъпи мезета“ (с използване на млечни съставки) е претърпяло различни метаморфози. Това е причината в наши дни под това име, в различни области да са останали различни представи за това какво е „сланутък“ (произнасяло се е „модернизирано“ с ударение на „у“, вместо на „ъ“, както е било в началото на XX век). До наши дни се запазили следните различни представи за сланутък:

  • 1) Вид чорба със сварен нахут, зеленчуци и ароматни подправки. Приготвя се и люта.
  • 2) Разядка, подобна на катъка, описана по-горе. В съвременните представи – вид млечна салата със сварен нахут.
  • 3) Нахутена каша или смачкан (пасиран) сварен нахут.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]