Неаполитанско кралство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Неаполско кралство)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Неаполитанско кралство
Regno di Napoli
— монархия —
1282 – 1816
Знаме
Знаме
      
Герб
Герб
местонахождение на тогавашната държава
местонахождение на тогавашната държава
Континент Европа
Столица Неапол
Официален език италиански език
наполитано-калабрийско наречие
Религия римокатолицизъм
Форма на управление монархия
Крал на Неапол
1282-1285 Карл I Анжийски
1815-1816 Фердинанд IV
История Средновековие и Наполеонови войни
Сицилианска вечерня 30 март 1282 г.
Договор от Калтабелота 31 август 1302 г.
Договор от Ращат 7 март 1714 г.
Битка при Кампо Тенезе 10 март 1806 г.
Битка при Толентино 2 май 1815 г.
Кралство на Двете Сицилии – основаване 8 декември 1816 г.
Валута Неаполитанска пиастра
Неаполитанска лира (1812-1815)
Предшественик
Сицилианско кралство Сицилианско кралство
Партенопейска република Партенопейска република
Наследник
Партенопейска република Партенопейска република
Кралство на двете Сицилии Кралство на двете Сицилии
Днес част от Флаг на Италия Италия
Неаполитанско кралство в Общомедия

Неаполитанското кралство (на италиански: Regno di Napoli, на латински: Regnum Neapolitanum, на испански: Reino de Nápoles) е историческа държава, съществувала на територията на днешна Италия в периода от 1282 до 1816 г. Териториите на Неаполитанското кралство са обхващали земите на областите Калабрия, Кампания, Базиликата, Молизе и Абруцо, които се намират в днешна Централна и Южна Италия. През 1816 г. след Виенския конгрес Неаполитанското кралство се обединява с Кралство Сицилия в т.нар. „Кралство на двете Сицилии“.

Официалното име на кралството е Regnum Siciliae citra Pharum, т.е. Кралство Сицилия от тази страна на Фара (по отношение на Фара на Месина) в противовес на съвременното Regnum Siciliae ultra Pharum (Кралство Сицилия отвъд Фара), което се простира из цял остров Сицилия.

Подписването на Мирният договор от Калтабелота през 1302 г. е последвано от официалното разделение на кралството на две: Regnum Siciliae citra Pharum (известно в историографията като Неаполитанско кралство) и Regnum Siciliae ultra Pharum (известно за кратък период като Кралство Тринакрия и известно в историографията като Кралство Сицилия). Следователно този договор може да се счита за конвенционален основополагащ акт на политическото образувание, известно понастоящем като Кралство Неапол.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

През XI век на териториите, които по-късно образуват Неаполитанското кралство, се намират две княжества: Салерно и Капуа (остатъци от разпадналото се Лангобардско кралство), васалните на Византия наследствени херцогства Неапол, Амалфи и Гаета, и области, които влизат непосредствено в границите на Византия. В началото на XI век тези земи са завладени от норманите и през 1130 г. стават част от новообразуваното Сицилианско кралство на Рожер I. До 1266 г. териториите на Неаполитанското кралство остават в състава на Сицилианското кралство. Столицата на кралство Сицилия става град Палермо и цялото управление на страната се съсредоточава в Сицилия.

През 1265 г. братът на френския крал Луи IXКарл I Анжуйски получава от папа Климент IV инвеститурата за пожизнен владетел на Сицилианското кралство. Войските на Карл I разгромяват тези на дотогавашния сицилиански крал Манфред на 26 февруари 1265 г. при Беневенто (самият Манфред е убит в тази битка), след което подчиняват цялата територия на Сицилианското кралство. След като се налага на престола, Карл I Анжуйски премества столицата на кралството в Неапол.

Управлението на Карл I Анжуйски е деспотично, а суровото му отношение към местната аристокрация обединява привържениците на старата династия на Хоенщауфените, чиито представители по онова време се намират в изгнание. Недоволството от новия крал е най-силно в Сицилия, където на 30 март 1282 г. избухва антифренско въстание, известно като Сицилианска вечерня. В течение на няколко седмици всички френски сили в Сицилия са разбити. Политиката на Карл I Анжуйски спрямо въстаниците се оказва неуспешна. През август 1285 г. сицилианците обявяват за крал на Сицилия арагонския крал Педро III – един от зетьовете на покойния крал Манфред. Скоро Педро е признат за всеобщ сицилиански крал под името Педро I Сицилиански. Силите на Педро I подпомагат въстаниците и принуждават Карл I Анжуйски да отстъпи остров Сицилия, който се обособява като самостоятелно кралство.

Континенталната част от териториите на бившето кралство остават под властта на Карл I Анжуйски и на неговите наследници, които продължават и занапред да използват титлата „Крал на Сицилия“. Именно техните територии в континентална Италия започват да се наричат по традиция „Неаполитанско кралство“ по името на столицата Неапол.

Неаполитанското кралство на Анжуйската династия[редактиране | редактиране на кода]

През следващия един век наследниците на Карл I Анжуйски продължават с опитите си да си върнат териториите, обособили се след Сицилианската вечерня в Сицилианско кралство. На домогванията на неаполитанските крале е сложен край през 1372 г., когато кралица Йоана I Неаполитанска се отказва от титлата кралица на Сицилия.

Тъй като кралицата няма деца, тя осиновява Луи I, граф на Анжу, който е брат на френския крал Шарл V дьо Валоа. По този начин Йоана планира властта в кралството да премине в ръцете на младшия клон на Анжуйската династия от рода Валоа, пренебрегвайки правата на херцога на Дуръс Карл III Анжуйски – представител на дуръски клон на Сицилианските Анжуйци, който е дъщерен на династията, управлявала Неаполитанското кралство от времето на Карл I Анжуйски. Това довежда до убийството на Йоана I през 1382 г. от ръцете на самия херцог на Дуръс, който узурпира неаполитанския трон като крал Карл III Неаполитански. През следващите десетилетия представителите на двата клона на Анжуйската династия си оспорват правата върху короната на Неаполитанското кралство.

Дъщерята на Карл III – Йоана II Неаполитанска осиновява арагонския крал Алфонсо V Арагонски (по-късно отхвърлен) и Луи III Анжуйски като алтернативен наследник на Неаполитанската корона. В крайна сметка на престола през 1435 г. се възкачва Рене Анжуйски – брат на Луи III от младшия клон на Анжуйската династия.

Неаполитанското кралство на Арагонската династия[редактиране | редактиране на кода]

През 1442 г. отстраненият от линията на наследяване Алфонсо V Арагонски завладява Сицилия и Неаполитанското кралство и още веднъж обединява Неапол и Сицилия под короната на Кралство Арагон.

През 1458 г., след смъртта на Алфонсо V, Сицилия и Неапол са отново разделени, като Неаполитанското кралство остава под властта на незаконния син на Алфонсо VФердинанд I Неаполитански. Така на престола в Неапол се възкачва новата Арагонска династия.

През 1494 г. след смъртта на Фердинад I френският крал Шарл VIII предприема поход срещу Неаполитанското кралство под претекст, че като законен представител на Анжуйската династия властта над кралството му принадлежи по право. Това води до началото на първата от т. нар. Италиански войни. През 1495 г. Шарл VIII прогонва от Неаполитанското кралство крал Алфонсо II Неаполитански, син на Фердинад I. Синът на Алфонсо II – Фердинанд получава подкрепа от братовчед си крал Фердинанд II Арагонски и е коронован като Фердинанд II Неаполитански. През 1496 г. е наследен от чичо си Фридрих IV Неаполитански.

Съперничеството между Франция и Испания за властта над Неаполитанското кралство продължава и през следващите десетилетия. Едва през 1559 г. с подписването на Мирния договор от Като Камбрези Франция официално се отказва от претенциите си върху Кралство Неапол. Титлата „Крал на Неапол“ бива официално призната на испанския крал Филип II. Така до XVIII век Кралство Неапол, Кралство Сицилия и Испания се намират в персонална уния под властта на испанските крале от Хабсбургската династия.

Неаполитанското кралство на Бурбоните[редактиране | редактиране на кода]

След Войната за испанското наследство в началото на XVIII век властта в Неаполитанското кралство отново преминава в ръцете на нова династия. Според условията на Мирния договор от Ращат от 1714 г. за крал на Неапол е обявен императорът на Свещената Римска империя Карл VI. През 1720 г. той получава и властта над Сицилия, но австрийското управление не продължава дълго. Испанската армия окупира Неаполитанското и Сицилианското кралство по време на Войната за полското наследство през 1734 г. и пармският херцог Карл, който е син на Филип V Испански, е назначен за крал на Кралство Неапол и Кралство Сицилия като крал Карлос VII Неаполитански и Карлос III Сицилиански. Така престолът в Неапол преминава в ръцете на испанския клон на Бурбонската династия. През 1759 г. Карлос VII Неаполитански наследява испанския престол като Карлос III и предава властта си над Неапол и Сицилия на третия си син Фердинанд IV Неаполитански и Фердинанд III Сицилиански. Въпреки че Кралство Неапол и Кралство Сицилия се намират в персонална уния под властта на Фердинанд, те остават две напълно самостоятелни държави.

Като Бурбон Фердинанд се обявява срещу Френската революция и Наполеон Бонапарт и се включва в реакционните войни срещу новата революционна френска власт. През 1798 г. Фердинанд за кратко обсажда Рим, но след по-малко от година е прогонен от френските революционни сили в Италия. През 1801 г. той е принуден да подпише Мирния договор от Флоренция и да се оттегли в Сицилия. На територията на Неаполитанското кралство френските войски провъзгласяват Партенопейската република, която просъществува за кратко и е унищожена от антифренското настъпление в Европа, и през 1802 г. Фердинанд се завръща в Неапол.

Кралство Неапол на Наполеон[редактиране | редактиране на кода]

Плановете на Фердинанд да участва в третата коалиция срещу Наполеон през 1805 г. пропадат. През 1806 г. Наполеоновите войски разбиват неаполитанската армия при Кампо Тенезе и Наполеон Бонапарт провъзгласява брат си Жозеф Бонапарт за крал на Неапол. След две години Жозеф е изпратен в Испания като неин крал под имет Хосе I, а на престола в Неапол се възкачват сестрата на Наполеон – Каролина Бонапарт и съпругът ѝ генерал Жоашен Мюра. Междувременно Фердинанд се установява отново в Сицилия и продължава да подкрепя антифренските коалиции срещу Наполеон.

След разгрома на Наполеон през 1814 г. Жоашен Мюра подписва споразумение с Австрийската империя, която му позволява да запази трона на Неаполитанското кралство въпреки силните протести от страна на законния крал Фердинанд IV Неаполитански и неговите съюзници в лицето на Англия. Положението на Мюра в Неапол обаче е несигурно и след като Наполеон успява да си върне контрола над Франция през Стоте дни, Мюра отново подкрепя бившия френски император. Последвалата война между Мюра и Австрия е кратка и завършва с австрийска победа в битката при Толентино. Мюра е принуден да напусне Неаполитанското кралство, а Фердинанд IV е възстановен на престола. Мюра прави опит да си върне престола, но е заловен и екзекутиран на 13 октомври 1815 г. в гр. Пицо, Калабрия. На следващата година персоналната уния между Неаполитанското кралство и Сицилия е преобразувана в нова обединена държава Кралство на двете Сицилии, а Фердинанд IV Неаполитански и III Сицилиански получава титлата крал Фердинанд I на двете Сицилии.

Флагове на Неаполитанското кралство[редактиране | редактиране на кода]