Неманичи
Неманичите или Неманчите са средновековна сръбска династия управлявала Рашка. Династията носи името на първооснователя ѝ – Стефан Неманя, велик жупан извоювал независимостта на Рашка от Византия през 1180 г., и положил основите за по-нататъшно утвърждаване и възход на държавата.
През 1690 година Печката патриаршия канонизира всички владетели от династията, с изключение на Стефан Душан.[1]
Всички членове на фамилията, с изключение на Стефан Неманя, Стефан Първовенчани и Стефан Урош I, са в кръвно родство с династията на комитопулите.
| |||||||||||||||||||||
Владетели[редактиране | редактиране на кода]
Името на династията Неманя идва от първопроходникът – Стефан Неманя. За етимологията му има две версии – официална застъпвана и от Николай Велимирович, че то е библейското и транскрибирано към сръбската редакция на старобългарския език – на Неемия. [2]
Според алтернативната, династичното име е народно и прилепено название на Стефан, понеже за четвъртия син на Завида не е имало, т.е. е нямало бащино наследство – бащиния, тъй като Стефан бил на византийска служба при император Мануил I Комнин. През 1166 г. по майчина линия на Пирошка Арпад, най-успешният византийски император от Комнините успял да издейства унгарския крал Стефан III да отстъпи на Византийската империя Босна, ведно с Далмация, Хърватия и Срем. [3] Тази област от векове била в границите на Първата българска държава. [4]
Твърдко е коронясан в Милешево над гроба на св. Сава, а тази друга кралска титла му е призната от Дубровник, Венеция и Унгария, титулувайки се „крал на Босна, Хърватско и Далмация“. [5]
Българска титулатура[редактиране | редактиране на кода]
Първият от управлявалата Рашка династия на Неманичите който е бил известен като „rex Bulgarorum“ и „dux Bulgarorum“ e Стефан Урош I, явно поради владението му на някои български земи с поданици – българи. [6] Синът на Стефан Милутин и следващ сръбски владетел /според повечето историографи му е втори син, а не първи, с майка Анна Българска/ Стефан Урош III Дечански се именувал и като „господар на цялата сръбска земя, и на Приморието /Адриатика/, а също и на областите Овчеполски /Щипски/ и Велбуждски /Кюстендилски/“ според една негова грамота съхранявана в Хилендар. [7]
За историческата наука има запазени шест исторически паметника в които Стефан Душан се именува за български владетел.[8]
Хронология[редактиране | редактиране на кода]
Владетели[редактиране | редактиране на кода]
Владетели и години на управление (1168 – 1371):
- Стефан Неманя (1168 – 1196)
- Стефан Първовенчани (1196 – 1228)
- Стефан Радослав (1228 – 1234)
- Стефан Владислав (1234 – 1243), женен за Белослава – дъщеря на Иван Асен II.
- Стефан Урош I (1243 – 1276)
- Стефан Урош II Драгутин (1276 – 1282)
- Стефан Урош II Милутин (1282 – 1321) с четвърта съпруга Анна Българска (1284 – 1299), майка на Стефан Дечански.
- ⇒ Стефан Владислав II, като син на Стефан Драгутин престолонаследник, но непризнат за периода 1321 – 1325 г.
- Стефан Урош III Дечански (1321 – 1331) с първа съпруга Теодора Българска (1296 – 1323), майка на Стефан Душан.
- Стефан Урош IV Душан (1331 – 1355) със съпруга Елена Българска (1332 – 1355), майка на Стефан Урош.
- Стефан Урош V (1355 – 1371)
Архиепископи[редактиране | редактиране на кода]
Архиепископи и години начело:
- св. Сава I, роден със светско име Растко Неманич (1219 – 1233)
- св. Сава II, роден със светско име Предислав (1262 – 1271) е пряк потомък на комитопулите
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Детрез, Раймонд. Не търсят гърци, а ромеи да бъдат. Православната културна общност в Османската империя. XV-XIX век. София, Кралица Маб, 2015. ISBN 978-954-533-146-6. с. 90.
- ↑ Велимирович, Николай. Животът на Свети Сава, стр. 17 – 21 – Неманя. Фондация „Покров Богородичен“, ISBN 978-954-9700-86-2, 2009, София.
- ↑ Енчев, Велизар. Югославия – последната балканска империя. ИК „Ренесанс“, ISBN 954-91612-1-8, 2005, София.
- ↑ Занетов, Гаврил. Западни български земи и Сърбия. История и етнография, 1917.
- ↑ Хронологична енциклопедия на света, том VI, Велико Търново. ЕЛПИС, ISBN 954-557-003-X, 1991.
- ↑ Мисирков, Кръстьо. Бележки по южно-славянска филология и история (Към въпроса за пограничната линия между българския и сръбско-хърватски езици и народи), Одеса, 30.XII.1909 г. Българска сбирка, 1910, 1911.
- ↑ Иванов, Йордан. Българите в Македония. Издирвания и документи за тяхното потекло, език и народност с етнографска карта и статистика, София. 1915, 1917.
- ↑ Ангелов, Петър. Названията „България“ и „българи“ в титулатурата на сръбските крале от XIV век. списание „Векове“, книжка № 2, 1979.
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Георги Бакалов, Петър Ангелов. История на средните векове, София, Издателство ПРОСВЕТА, 1991 г., ISBN 954-01-0475-0
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Родословно дърво на Неманичите. Фреска от манастира „Високи Дечани“ Архив на оригинала от 2015-02-11 в Wayback Machine.
| |||||||||||||||||