Направо към съдържанието

Неовизантийска архитектура

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Патриаршеската катедрала на Българската православна църква в София, 1912 г.

Неовизантийската архитектура е архитектурен стил, възникнал в средата на XIX век и насочен към интегриране в съвременната архитектура на елементи от традиционната византийска архитектура. Обикновено използва за образци паметници на православната архитектура от периода между V и XI век, обикновено от Цариград и Равенския екзархат. Най-често е прилаган в строителството на големи църкви и други обществени сгради.

Неовизантийската архитектура се появява през 40-те години на XIX век в Западна Европа, където достига своя връх през последната четвърт на века с базиликата „Сакре кьор“ в Париж. От 60-те години монументални неовизантийски църкви се изграждат в Руската империя, а в България след Освобождението стилът става обичаен за по-големите новостроящи се църкви. Неовизантийският стил се използва и в други страни, често в съчетание с местни и неоромански елементи.

Регионални форми

[редактиране | редактиране на кода]

Централна и Западна Европа

[редактиране | редактиране на кода]

За първата неовизантийска сграда често е сочена църквата „Вси светии“ (1826 – 1837) в Мюнхен на Леополд фон Кленце, вдъхновена от средновековната „Капела Палатина“ в Палермо.[1] Тя е последвана от още няколко строежа на баварските крале, като абатството „Свети Бонифаций“ (1835 – 1850) и интериорите на замъка Нойшванщайн (1869 – 1886). Ранни примери за неовизантийска архитектура във Франция са монументалната Катедрала (1852 – 1893) и базиликата „Нотър Дам дьо ла Гард“ (1853 – 1864) в Марсилия.

Датският архитект Теофил фон Хансен, който работи известно време в Гърция, а след това преподава византийска архитектура във Виена, играе важна роля за развитието на неовизантийския стил.[2] Самият той проектира ограничен брой неовизантийски сгради – сред тях Военноисторическият музей във Виена (1850 – 1856), църквата на виенското протестантско гробище „Мацлайнсдорф“ (1858), гръцката църква „Света Троица“ във Виена и Параклиса на инвалидите в Лвов (1854 – 1863) – но с преподавателската и обществената си дейност оказва силно влияние върху централноевропейската неороманска архитектура, наричана Рундбогенщил („стил на кръговите арки“),[3] както и върху неовизантийската архитектура в Сърбия (първоначално наричана по неговото име ханзенатика).[4][5]

Най-значимият пример за неовизантийска архитектура във Великобритания е католическата Уестминстърска катедрала в Лондон (1895 – 1903). Във Франция църквите „Сакре Кьор“ (1875 – 1914) и „Свети Дух“ (1928 – 1935) в Париж с техните 22-метрови куполи и план, който е умалено копие на цариградската „Света София“, са значими късни примери за неовизантийска архитектура.

Руска империя

[редактиране | редактиране на кода]

Макар отделни опити за интегриране на византийски елементи в руската архитектура да има още от края на XVIII век, неовизантийският стил навлиза в Русия след появата му в Западна Европа, като е популяризиран от архитектите Григорий Гагарин и Давид Грим, а при император Александър II става фактическият официален стил в руската църковна архитектура. Макар наследникът му Александър III да предпочита по-отчетливо националния неоруски стил, неовизантийски църкви продължават да се строят, особено извън централните руски провинции на империята – в Полша, Прибалтика, Задкавказието, Средна Азия, Приуралието. Архитектите Давид Грим и Василий Косяков специфичен местен тип еднокуполна византийска църква с четири симетрични пендантивни апсиди, която се превръща във фактически стандарт през 80-те и 90-те години на XIX век.

Управлението на Николай II се свързва с връщане към неовизантийската архитектура, при това в търсене на нейните корени в образеца на „Света София“. Това направление достига своя връх с Кронщатската военноморска катедрала и Потийската катедрала. Тези проекти използват стоманобетон, който позволява бързо изграждане, а интериорът им включва отчетливи препратки към съвременния стил ар нуво стил, докато екстериорът се придържа към традиционните образци на средновековен Цариград. Неовизантийска традиция в Русия е прекратена от болшевишкия режим, макар да намира продължение в работата на отделни архитекти емигранти в Югославия и Харбин.

Югоизточна Европа

[редактиране | редактиране на кода]

В Сърбия неовизантийският стил прониква в църковната архитектура от средата на XIX век без да става доминиращ в нея. Ранните му образци са вдъхновени от местни примери за средновековна византийска архитектура. Сред главните привърженици на неовизантийския стил са група студенти на Теофил фон Хансен – Светозар Ивачкович, Владимир Николич, Йован Илкич, Душан Живанович – които виждат в него основа за сръбски национален стил.[6] Сред техните работи са „Св. св. Петър и Павел“ (1870 – 1899), „Преображение Господне“ (1874 – 1878), „Свети Димитър“ (1874 – 1878), „Свети Никола“ (1890 – 1893), „Света Троица“ (1893 – 1898), както и типов проект, по който са изградени над 40 селски църкви.[5]

Неовизантийската архитектура в Сърбия получава нов тласък в Междувоенния период, когато в страната пристигат руски бежанци от болшевишкия режим, сред които някои изтъкнати архитекти. Основните му поддръжници са Александър Дероко, Момир Корунович, Григорий Самойлов и Николай Краснов, а сред работите им са значими обществени сгради като Двореца в Дедине, патриаршеската катедрала „Свети Сава“ и църквата „Свети Марко“ в Белград.

В България неовизантийският стил навлиза след Освобождението, първоначално под австрийско и руско влияние, като скоро се налага като фактически стандарт в църковната архитектура. В някои случаи, особено при светски сгради, той се съчетава с елементи на местната възрожденска архитектура и централноевропейския сецесион. Сред ранните образци са „Свети Николай Софийски“ (1896 – 1900) на Антон Торньов, Софийската семинария (1902 – 1914) и Богословският факултет (1904 – 1908) на Фридрих Грюнангер, Синодалната палата (1908) на Йордан Миланов и Петко Момчилов, „Успение Богородично“ (1912) на Йосиф Шнитер.[7] По проект на руския архитект Александър Померанцев е построена неовизантийската патриаршеска катедрала „Свети Александър Невски“ (1882 – 1912), символ на руския панславизъм.[8]

В Румъния неовизантийската архитектура е рядка в чистия си вид, като по-често се проявява в отделни елементи и влияния в доминиращия в края на XIX и началото на XX век местен неорумънски стил. Сред силно повлиянието от Фон Хансен църкви е букурещката „Домница Балаша“ (1881 – 1885) на Александру Ораску.[5] В Гърция през целия XIX век доминира неокласическата архитектура, но неовизантийският стил също намира място, главно в строителството на църкви.[2]

Други

[редактиране | редактиране на кода]

В Източен Йерусалим на Елеонския хълм има и лутерански храм в неовизантийски стил – Църквата на Възнесението – с прилежаща към него болница (втората по големина в града).

В Съединените щати неовизантийски елементи присъства в редица еклектични сгради, често в съчетание с неороманска или неоготическа архитектура. Сред най-представителните проекти от този вид е Базиликата на Националния храм на Непорочното зачатие във Вашингтон.

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ J.B. Bullen: Byzantium Rediscovered. Berlin: Phaidon Verlag 2003, rezensiert von Stefanie Lieb, Kunsthistorisches Institut, Universität zu Köln
  2. 1 2 Хайду 2019, с. 429.
  3. ↑ Februar 2016
  4. ↑ Aleksandar Kadijević: Byzantine architecture as inspiration for serbian new age architects. Katalog der SANU anlässlich des Byzantinologischen Weltkongresses 2016 und der Begleitausstellung in der Galerie der Wissenschaften und Technik in der Serbischen Akademie der Wissenschaften und Künste. Serbian Committee for Byzantine Studies, Belgrad 2016, ISBN 978-86-7025-694-1, S. 32–35.
  5. 1 2 3 Хайду 2019, с. 431.
  6. ↑ Хайду 2019, с. 430.
  7. ↑ Хайду 2019, с. 431 – 432.
  8. ↑ Хайду 2019, с. 433.
Цитирани източници
  • Хайду, Ада. В търсене на национални архитектурни стилове в Сърбия, Румъния и България от средата на XIX век до Първата световна война // Даскалов, Румен и др. Преплетените истории на Балканите. Том 4. Понятия, подходи и (само)репрезентация. София, Нов български университет, 2019. ISBN 978-619-233-035-4.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Неовизантийска_архитектура&oldid=12882642“.