Никифор Никифоров (подполковник)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Никифор Никифоров.

Никифор Никифоров
български офицер
Роден
Починал
юли 1923 г. (34 г.)

Никифор Савов Никифоров е български военен деец, подполковник, основател на Военния съюз, по-късно подкрепил политиката на БЗНС и убит след Деветоюнския преврат от 1923 година.[1][2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Никифоров е роден на 29 април 1889 година в Севлиево, България. На 17 февруари 1908 година завършва Военното училище в София и е произведен в чин подпоручик. На 19 февруари 1911 г. е произведен в чин поручик. Като поручик в Балканската и Междусъюзническата война в 1912 – 1913 година командва рота от 46 пехотен полк. Награден с орден „За храброст“ IV степен, ΙΙ клас и орден „За военна заслуга“ V степен, на военна лента. На 18 май 1914 е произведен в чин капитан.

В началото на Първата световна война капитан Никифоров е като офицер за поръчки в щаба на 4 пехотна дивизия. През 1916 година ръководи щурмови курс, организиран от щаба на Първа армия в Дедели.[1] През 1918 г. е награден с Орден „Св. Александър“ V степен, с мечове отгоре[3], която награда е потвърдена със заповед № 355 от 1921 г. по Министерството на войната.[4] През 1918 е произведен в чин майор и по-късно е назначен за началник щаб на 2-ра бригада от Планинската дивизия[2], за която служба съгласно заповед № 464 от 1921 г. по Министерството на войната е награден с Военен орден „За храброст“ III степен, 2 клас.[5][6]

След войната е командир на 6-и пограничен участък, а по-късно е назначен за началник на адютанската секция при щаба на армията.[2] В 1919 година е сред основателите на Военния съюз.[1] По-късно обаче влиза в управляващата партия БЗНС и се сближава с Александър Стамболийски и Недялко Атанасов.[2]

В края на 1920 година майор Никифоров завършва Генералщабната академия и е назначен за командир на дружина в 1-ви пехотен полк, а след това за командир на 6-а пехотна търновска дружина.[7]

Влиза в сблъсък с Вътрешната македонска революционна организация, която се стреми да постави изцяло под свой контрол Пиринска Македония. На 17 октомври 1922 година ВМРО осъществява така наречената Неврокопската акция, като завладява Неврокоп и избива 12 привърженици на конкурентната Македонска федеративна организация. Майор Никифоров лично настоява да замине за града и обезоръжи четниците на ВМРО. Установява своя щаб в Мехомия и обкръжава Неврокоп.[7] Войводата Алеко Василев не влиза в сблъсък с българската войска и започва преговори с майор Никифоров, като се съгласява да опразни града при условие, че федералистите не бъдат допуснати отново в околийското управление.[8] Самите офицери на Никифоров подкрепят действията на ВМРО и не желаят сблъсък с организацията, а самият Никифоров си навлича омразата ѝ. Заради изпълнението на тази задача майор Никифоров е назначен за командир на 7 пограничен участък, а по-късно за помощник-началник на 2-ри пограничен сектор.[7]

В началото на май 1923 година майор Никифоров е назначен за преподавател във Военното училище и е произведен подполковник. В същото време заболява и заминава да се лекува във Виена. След Деветоюнския преврат новият военен министър генерал Иван Вълков освобождава от служба лоялните на БЗНС офицери, в чието число е и подполковник Никифоров.[9] Телеграфирано му е да се завърне в страната и на гарата е арестуван и поставен под домашен арест. През юли 1923 година е арестуван от офицерите от разузнавателната секция при Военното министерство ротмистър Атанас Лазаров и поручик Кочо Стоянов и е откаран в неизвестна посока.[10]

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Шанданов, Петър. Богатството ми е свободата. Спомени. София, Издателство „Гутенберг“, 2010. ISBN 978-954-617-117-7. с. 71.
  2. а б в г Иванов, Петко. Офицери – жертви на фашизма 1923 – 1925. София, Държавно военно издателство, 1974. с. 43.
  3. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 16
  4. ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 227 – 228
  5. ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 67 – 68
  6. Според някои източници служи в 1-ва бригада на Планинската дивизия.
  7. а б в Иванов, Петко. Офицери – жертви на фашизма 1923 – 1925. София, Държавно военно издателство, 1974. с. 44.
  8. Марков, Георги. Камбаните бият сами. Насилие и политика в България 1919 - 1947. София, Военно издателство, 1994. с. 20.
  9. Иванов, Петко. Офицери – жертви на фашизма 1923 – 1925. София, Държавно военно издателство, 1974. с. 45.
  10. Иванов, Петко. Офицери – жертви на фашизма 1923 – 1925. София, Държавно военно издателство, 1974. с. 46.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България          Портал „Македония“         Портал „Македония