Никифор Никифоров (подполковник)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Никифор Никифоров.

Никифор Никифоров
български офицер
Роден
Починал
юли 1923 г. (34 г.)

Никифор Савов Никифоров е български военен деец, подполковник, основател на Военния съюз, по-късно подкрепил политиката на БЗНС и убит след Деветоюнския преврат от 1923 година.[1][2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Никифоров е роден на 29 април 1889 година в Севлиево, България. На 17 февруари 1908 година завършва Военното училище в София и е произведен в чин подпоручик. На 19 февруари 1911 г. е произведен в чин поручик. Като поручик в Балканската и Междусъюзническата война в 1912 – 1913 година командва рота от 46 пехотен полк. Награден с орден „За храброст“ IV степен, ΙΙ клас и орден „За военна заслуга“ V степен, на военна лента. На 18 май 1914 е произведен в чин капитан.

В началото на Първата световна война капитан Никифоров е като офицер за поръчки в щаба на 4 пехотна дивизия. През 1916 година ръководи щурмови курс, организиран от щаба на Първа армия в Дедели.[1] През 1918 г. е награден с Орден „Св. Александър“ V степен, с мечове отгоре[3], която награда е потвърдена със заповед № 355 от 1921 г. по Министерството на войната.[4] През 1918 е произведен в чин майор и по-късно е назначен за началник щаб на 2-ра бригада от Планинската дивизия[2], за която служба съгласно заповед № 464 от 1921 г. по Министерството на войната е награден с Военен орден „За храброст“ III степен, 2 клас.[5][6]

След войната е командир на 6-и пограничен участък, а по-късно е назначен за началник на адютанската секция при щаба на армията.[2] В 1919 година е сред основателите на Военния съюз.[1] По-късно обаче влиза в управляващата партия БЗНС и се сближава с Александър Стамболийски и Недялко Атанасов.[2]

В края на 1920 година майор Никифоров завършва Генералщабната академия и е назначен за командир на дружина в 1-ви пехотен полк, а след това за командир на 6-а пехотна търновска дружина.[7]

Влиза в сблъсък с Вътрешната македонска революционна организация, която се стреми да постави изцяло под свой контрол Пиринска Македония. На 17 октомври 1922 година ВМРО осъществява така наречената Неврокопската акция, като завладява Неврокоп и избива 12 привърженици на конкурентната Македонска федеративна организация. Майор Никифоров лично настоява да замине за града и обезоръжи четниците на ВМРО. Установява своя щаб в Мехомия и обкръжава Неврокоп.[7] Войводата Алеко Василев не влиза в сблъсък с българската войска и започва преговори с майор Никифоров, като се съгласява да опразни града при условие, че федералистите не бъдат допуснати отново в околийското управление.[8] Самите офицери на Никифоров подкрепят действията на ВМРО и не желаят сблъсък с организацията, а самият Никифоров си навлича омразата ѝ. Заради изпълнението на тази задача майор Никифоров е назначен за командир на 7 пограничен участък, а по-късно за помощник-началник на 2-ри пограничен сектор.[7]

В началото на май 1923 година майор Никифоров е назначен за преподавател във Военното училище и е произведен подполковник. В същото време заболява и заминава да се лекува във Виена. След Деветоюнския преврат новият военен министър генерал Иван Вълков освобождава от служба лоялните на БЗНС офицери, в чието число е и подполковник Никифоров.[9] Телеграфирано му е да се завърне в страната и на гарата е арестуван и поставен под домашен арест. През юли 1923 година е арестуван от офицерите от разузнавателната секция при Военното министерство ротмистър Атанас Лазаров и поручик Кочо Стоянов и е откаран в неизвестна посока.[10]

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Шанданов, Петър. Богатството ми е свободата. Спомени. София, Издателство „Гутенберг“, 2010. ISBN 978-954-617-117-7. с. 71.
  2. а б в г Иванов, Петко. Офицери – жертви на фашизма 1923 – 1925. София, Държавно военно издателство, 1974. с. 43.
  3. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 221, л. 16
  4. ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 227 – 228
  5. ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 67 – 68
  6. Според някои източници служи в 1-ва бригада на Планинската дивизия.
  7. а б в Иванов, Петко. Офицери – жертви на фашизма 1923 – 1925. София, Държавно военно издателство, 1974. с. 44.
  8. Марков, Георги. Камбаните бият сами. Насилие и политика в България 1919 - 1947. София, Военно издателство, 1994. с. 20.
  9. Иванов, Петко. Офицери – жертви на фашизма 1923 – 1925. София, Държавно военно издателство, 1974. с. 45.
  10. Иванов, Петко. Офицери – жертви на фашизма 1923 – 1925. София, Държавно военно издателство, 1974. с. 46.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България          Портал „Македония“         Портал „Македония